http://u4avplovdiv.com/%d1%81%d0%b5%d0%b4%d0%bc%d0%be%d0%ba%d0%bb%d0%b0%d1%81%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%b2%d0%b8%d1%85%d0%b0-%d0%b4%d1%80%d0%b0%d0%bc%d0%b0%d1%82%d0%b8%d0%b7%d0%b0

:)

 Това е част от срещата ми със седмокласници в ОУ" Васил Петлешков " в гр. Пловдив днес. Поканиха ме да седна на първия чин и се почувствах като ученик. Изгледах представянето на моя разказ от учениците. Поговорихме си.

В момента се обработва нещо като късометражно филмче, което ще споделя скоро.

Като автор съм удовлетворен.

Надявам се, че и децата са доволни.

Благодаря на учителите, които помогнаха тази среща да остане прекрасен спомен за мен и за учениците!

 Тихите есенни вечери

Обичам тихите есенни вечери, които
ми носят спокойствие, нежност, уют.
Зад паяка в ъгъла оставил съм скрито
съкровище с думи и цвят срещу студ.

Ще го пазя силно така, че да мога
да се усмихвам след тежкия ден.
Оставям назад тъга и тревога,
забравям за миг, че съм бил уморен.

В тези вечери аз също съм тих
и в тишината стоя с мечтите си сам.
Думи редят се в опит за стих,
оставям всичко някъде там.

Явор Перфанов
17.10.2022 г.
Г. Оряховица

Заръките на шивача

 Заръките на шивача

Ателието му бе в една от стаите на неговата къща. Марин шиеше дрехи по поръчка от много години. Преправяше костюми. Скъсяваше панталони. Приемаше всякакви поръчки и знаеше, че е един от малко останалите шивачи в града. Лампата светеше от ранните часове на деня до късна вечер. Работеше бавно, но хората ценяха работата му, защото изпипваше всеки детайл. Стаята изглеждаше още по-малка, заради окачените дрехи по закачалките. На масата имаше само шивашки метър, игли, конци и парчета плат. А под лампата стоеше и шевната машина, която бе по-стара от възрастта на жителите на половината град. Марин живееше сам. Никога не се бе женил. Имаше време да следи модата, а и да създава модели по негов си начин, като влага в тях това, което чувства. Работеше много, но това, че нямаше началник му даваше възможност да мечтае, докато се труди. В стаята му бе тихо. Само едно малко радио не спираше да работи и през деня, а и нощем. Шивачът имаше няколко поръчки, които работеше една след друга. Щом започваше нещо, докато не го завърши не почваше друго. Това му бе основно правило в работата. Понякога си мислеше, че ако трябваше да се издържа с това, сигурно щеше да гладува и се радваше, че все пак взема и пенсия. Беше се заслушал в новините, когато звънна звънецът. Стигна до вратата и отвори.

- Заповядай! - каза той. - И панталонът, а и ризата са готови.

В стаята влезе млад мъж. Усмихна се и след като шивачът го покани, седна на един от столовете. Марин докосна очилата си пръсти и го погледна над стъклата.

- Хайде, да ги премериш! - каза той. - Мъже сме, не ти е нужна пробна. Беше Валентин, нали? Хайде, Вальо! Ако има нещо, докато е време да го оправим.

Валентин събу своя панталон и обу този, който бе поръчал на шивача. Закопча копчетата. Огледа се. Усмихна се. И взе ризата, която стоеше на закачалката.

- Запаши я! - каза шивачът. - Не гледай модата, че ходят разпасани като разпилян чувал.

- Е, да де. Но съм я закопчал накриво, все бързам - каза Валентин и се разсмя.

Младият мъж облечее новите дрехи. Марин го огледа. Дръпна с ръка панталона, а след това и ризата и каза:

- Много добре ти стоят. Аз съм от старото време и не бих те подвел. Я ми кажи, защо избра да идеш на шивач? Сега толкова много магазини има и можеш да намериш всичко. А сигурно ще е и по-евтино.

- Исках да е нещо по- различно, по мой вкус - каза Валентин. - По магазините всичко е стандартно. А така и цвета, а и модела са само за мен.

- Добре си направил, момче! - отговори шивачът. - Аз хем се радвам, че имам клиенти като теб, а и ми е малко мъчно, че няма вече шивачи. Ние остаряваме, а не се намират млади хора да вземат занаята. А то, гледай! Ние все едно, че сме фризьори. Идваш и след това се чувстваш добре. Освежен и със самочувствие. А в магазина ще си вземеш нещо, кой знае кога ще се разнищят конците и ще стане за работна дреха.

- Затова съм дошъл при теб. И бъди сигурен, че ще те препоръчам на мои приятели и познати.

Марин сложи ръката на рамото на младия мъж, усмихна се. Свали очилата си и каза:

- Аз ще ти взема парите за ризата и панталона, то е ясно. Но, от мен да знаеш, че има няколко неща, които е хубаво да следваш. Ако имаш пет минути ще ти ги кажа.

- Е, аз съм чакал един месец да станат готови, сега ще имам и време да те чуя.

- То, не е кой знае какво! - каза Марин. - От мен да знаеш. че когато обличаш риза е хубаво да си наведеш главата. Да погледнеш. И тогава да закопчаваш. Защото имаче ще ходиш с вирната глава. Ще си мислиш, че всички те харесват, сякаш минава принц, а хората ще ти се смеят, защото си се закопчал накриво. Една тънкост от шивашкия занаят да ти кажа. Когато постигнеш нещо, както аз шия да речем, знай, че времето се изнизва така, както конецът от макарата. Каквото си ушил, това ще носиш. Ако разшиваш, то после няма да е същото. Не за друго, а ти се променяш всеки миг. И другото, което искам да ти кажа е да си пазиш дрехите. Защото всяка кръпка си личи. Така е и с любовта. Но ти си млад и ще го разбереш с времето. Харесва ли ти моята работа?

- Да, майсторе! Ето ти парите, не ми връщай! Благодаря!

Валентин излезе от стаята. Шивачът започна работа по следващата си поръчка. И двамата бяха доволни. Марин от това, че се чувстваше все още нужен. Валентин се радваше на новите дрехи.

И на заръките на шивача.

Явор Перфанов

15.10.2022 г.

Г. Оряховица

 Шипкови храсти

-Да вземем още една чанта?

- Нека напълним тези двете! - отговори бащата на своя син.

И двамата бяха безработни. Чувстваха се неудобно от другите хора. Възрастният мъж бе научил от познат, че изкупуват шипки. Той знаеше, че се берат трудно, но сподели това със сина си. Младежът с готовност прие тази възможност. Като при всеки млад човек, той за миг дори не си помисляше, че няма да се справи.

- Отиваме! Берем шипките. Няма да се молим на никого. Няма да се срамуваме. Не можем да разчитаме на подаяния. Пълним чантите и предаваме. Колко му е!

Бащата се усмихваше. Той се радваше на ентусиазма на сина си. Страхуваше се само от това да не се разочарова момчето от нелеката работа.

Денят бе слънчев от сутрунта. Двамата мъже вървяха по улицата. Поздравяваха хората, които минаваха край тях. Излязоха извън града. Слънцето се издигаше над отсрещния хълм. Нямаше облаци. Тихо. Младият мъж пое дълбоко въздух. Издиша и каза:

-Е, колко е хубаво! Няма началник. Нито работно време. Каквото изкараш е за теб.

Бащата се усмихна и продължиха да вървят. Стигнаха до гора. Поеха по пътека, която ги изведе на поляна.

- Ето, тук е! - каза бащата. - Идвали сме преди години с приятели.

Пред двамата мъже стояха няколко храста. Червените плодове бяха отрупали малките клончета. Като ги видя, младият мъж каза:

-Виж, колко са много! Сега почваме и няма да ни се опрат.

Хвана чантата за едната дръжка, а с другата ръка береше червените плодчета. Усмихваше се. Мечтаеше. Кроеше планове, за какво ще похарчи изкараните пари. Навлизаше навътре в храста. Извика от болка. Ръката му бе одраскана от бодлите на шипковия храст. Младежът не се отказваше. Береше шипките и пускаше в чантата. Претегляше с ръката си и поклащаше глава. Влезе още по-навътре. Трудно достъпно място. Вече и краката му бяха надрани от хилядите трънчета по клоните на храста. Не смееше да се оплаква на баща си. Срамуваше се.

- Искаш ли да спираме вече? - попита възрастният мъж. - Като събереме двете чанти ще напълним едната. Колкото сме събрали, толкова.

- Има още много шипки. Но ме надраха целия тези бодли. Аз правих една сметка, то се получи съвсем друго. Какво събрахме? толкова малко, а я ми виж ръцете и краката!

Бащата се усмихна. Прегърна сина си и каза:

- Да тръгваме, момчето ми! Потрудихме се. Не е без хич. Шипката я наричат "дива роза". Примамва. Красиви плодове. Но е пълна с бодли. Може би пазят от лакомия и алчност. Видят ли те, че ламтиш и драскат. Да тръгваме.

Двамата мъже влязоха в града. Отидоха до изкупвателният пункт, който бе в един фургон. Изтеглиха събраните шипки и им платиха. Бащата даде парите на своя син. Младежът ги преброи. Затвори очи. Не даваше път на тръгналите да се вливат в сърцето му сълзи. Спря пред първия магазин по пътя им.

- Изчакай ме, сега ще дойда!

Излезе с два хляба. Пусна ги в празната чанта и погледна към одраните си ръце.

- Ще ядем хляб без бодлите на срама, нали?

- Да! - отговори бащата. - И с всяка троха драскотините ще изчезват.

В този ден хлябът се бе опекъл в храстите.

Шипкови храсти.

Явор Перфанов

10.10.2022 г.

Г. Оряховица