Замазка / Разказ от Явор Перфанов

 

Замазка

Не е нужно човек да е с кой знае какво строително образование, за да знае кое след кое следва в строителството на един дом. След като е положена арматурата идва ред на замазката. Но за нея е нужна подготовка. Пуска се нивелация. Намира се най-ниската точка в стаята. Нивелира се, ако е нужно и с дребни камъчета, които в зависимост от дълбочината се разхвърлят върху пода. Когато навсякъде височината е една и съща, тогава помещението е готово за замазка. Имма термини, които старите майстори на разговорен език знаят и използват. Първо се пускат така наречените "пиленца". Това са малки парченца най-вече от плочка. Разпределят се така, че да може мастарът да стигне от едно до друго. Така се дава нивото на замазката. След това се пускат "майки". Оформят се по краищата на стаята. Пускат се и по дължина на пода. Съединяват се вече постегналите "пилета". Натупват се добре и се заглаждат. Изчаква се малко да постегне. Подът е готов за полагане на полусухата смес. Обичкновено майсторите използват замновлажна замазка. Нито рядка, нито гъста. И когато я обработват "млякото", което излиза от цимента и водата се използва за заглаждане. В близкото минало замазката се е бъркала на ръка. Пясък, цимент и вода. В една и съща пропорция до края. Работниците носят в кофи разтвора и двама човека дърпат с премерени движения, докато замазката стане на ниво на "майките". В последствие тази работа остава незабелязана. Върху замазката има различен вид покритие. Теракотени плочки или ламинат. Всъщност от замазката зависи качеството на пода. Тя е много отговорен фактор и в помещение, което ще бъде баня. От замазката зависят наклоните, които се дават към сифона. Колкото е по-добра замазката и е нивелирана като по учебник, толкова по-малко разходи ще има за лепило за плочките. При замазките всички строители знаят, че зависят един от друг. Ако общите работници не подадат материал, майсторите няма как да положат сместта върху пода. Ако мясторите не се справят добре и общите работници не могат да си свършат работата безупречно. Изморителен труд, който остава някъде под ламината и плочката. Замазката е толкова важна, че без нея никаква друга работа от довършителните не би могла да бъде извършена. Така е и при хората. За да иска да бъде някои занапред, човек трябва да има подготовка. Да си направи нивото на характера и общуването. Да трупа знания, които да изтегля заедно с възможностите си. Да заглажда с постоянно усърдие и воля. И когато види, че е добре подготвен да предприеме следващ етап от своите дни. Успешният път е следствие на работа по етапи. Всеки един от тях е важен. Основата също.
Замазка.

Явор Перфанов
07.02.2023 г.
Г. Оряховица

Кирпич

 

Кирпич

Кал. Слама. Вода. Така са правили тухлите преди много години. Естествени материали. И къщата е била здрава. Тези зидове са носили покрив с тонове каменни плочи и са издържали стотици години. Усуквали са се. Гънали са се. Но в много случаи трудно са се събаряли без човешка ръка. Спойката между кал и слама е давала сила, която е съхранявала дома. Това е естествена изолация. Зимата държи топло. Лятото вътре е прохладно. Няма дюбели. Нито мрежоване, ни шпакловки и бои, които днес струват толкова много пари. Старите майстори са знаели технологията да правят кирпичени тухли. Чакали са да изсъхнат по естествен начин. Никой не е бързал да строи с план и да бъде изпълнен строежът предсрочно. И това изчакване води до дълъг живот на къщата. Който се занимава със строителство знае, че събарянето на кирпич е трудоемко. Блъскането е голямо. Не става с къртач. Дори събореното понякога е било по-здраво от новото строителство. Едно време са се съобразявали с природата. И са знаели, че това се отразява и върху човека. Кирпичът е от естествени материали и зидовете са здрави. Така и човек, ако не се влияе от другите и не променя характера си според обстоятелствата, а е естествен, той трудно би паднал. Ще може да понесе тонове върху плещите си. Ще се огъва, ще се усуква, но никога няма да се разбие.
Нужно е само всичко в него да е естествено.
Чувства.
Думи,
Действия
Кирпич.

Явор Перфанов
03.02.2023 г.
Г. Оряховица

 На улицата

Петгодишният Ивайло с нетърпение очакваше родителите му да го вземат от детската градина. Един път в седмицата Павел, Ваня и синът им посещаваха заведение. И този ден дойде. След като си обу обувките и облече якето, Ивайло се усмихна. Искаше по всякакъв начин да покаже, че днес бе слушал. Че си е изял всичко и следобед е спал. Очакваше въпроси, на които бе подготвил отговорите си.

- Как мина днес, Иво? - попита Ваня.

- Много добре, мамо! Играхме си на буквички. На няколко игри още. Всичко си изядох и спах.

- Браво! - каза Павел. - Нали знаеш къде отиваме сега?

- На пица, нали? - попита детето.

- Разбира се! Всички сме заслужили - каза майката.

Детето се замисли. Запита се, какво ли пък толкова са направили неговите родители повече от слушането на госпожите, че да са заслужили. Вдигна главата си и излязоха от детската градина. Тръгнаха по тротоара до главната улица. Бе студена вечер. Разминаваха се със забързани хора. Някои от тях поздравяваха, други просто отминаваха. Снежинки прехвръкваха. Танцуваха под светещите улични лампи. Пред един от магазините бездомно куче въртеше опашка. Оглеждаше се. Бягаше, когато някой го плашеше с крак. И пак се връщаше там. Павел стисна по-силно ръката на Ивайло. Дръпна детето към себе си. И погледна към седящия на тротоара възрастен мъж. Помисли, че е поредният просяк, който е излязъл вечерта да търси милост и съжаление от минувачите. Изгледа го.. Изтъркан стар кожух. Обувки, които бяха може би намерени до някой контейнер. Нямаше шапка. А на ръцете му имаше скъсани ръкавици. Павел се вгледа в лицето на човека от улицата. Стори му се познато. Приближи се до него. Кимна на жена си да държи детето за ръка.

- Иван Стаменов. Вие ли сте? Извинявам се, ако греша!

- Аз съм - отговори седящият на тротоара мъж.

Павел се обърна към детето си. Пусна в ръката му банкнота и каза:

- Дай на този чичко паричките. И му кажи нещо хубаво.

- Как ще даваш пари на просяк? - каза Ваня. - На случаен човек. Знаеш ли дали ще ги даде за пиене или цигари? Я виж на какво прилича! Пропаднал тип. Сигурно е направил много лоши работи, за да няма кой да се погрижи за него.

Павел наведе глава. Приближи се до стария човек, който слушаше разговора. Хвана сина си за ръка и пуснаха банкнотата в кутията пред просяка. Ставаше все по- студено. Павел се обърна към Ваня и каза:

- Този мъж бе началник в предприятието, в което работех след като завърших училище. Кадърен човек. Ето докъде я докарахме.

- Тате! - каза Ивайло. - Началниците нали имат много пари? Защо проси?

Човекът, който бе седнал на тротоара се усмихна и каза:

- Този, който е изпаднал и е като мен седнал тук, не цял живот е бил просяк, детето ми. Много неща са минали през главата му, за да стигне до това положение.

- Защо не си стъпахте на краката? - попита Ваня. - Възможности много. Може ли да се отпуска така човек?

- И хората са различни, госпожо - отговори просякът. - Опитвах се. Излъгаха ме един път, два пъти. Почнах да пия, за да се утеша. Изоставиха ме тогава близки и приятели. Никой не обича човек, който е в затруднение. И аз повече не се доверих на никого. Стоя и чакам. Колкото толкова. Знам, че страдам от себе си. Че никой не ми е виновен.

- Хайде да тръгваме! - каза Ваня. - Студено е. Не знам как ще издържите, но ние с детето трябва да вървим.

- Вървете! - каза просякът. - Благодарен съм, за добрината! А ти, дете. Ти слушай мама и тате и бъди добро момче!

Ваня, Ивайло и Павел влязоха в заведението. Всеки от тях мислеше по свой начин за видяното преди малко. Поръчаха си пица. Детето за първи път не се нахвърли лакомо към нея. Изчака майка му да нареже на малки парченца и започна да се храни бавно. Не говореше. След като изяде и последното парче се обърна към баща си и каза:

- Тате! Да оставя ли едно парченце на онзи чичко? Сигурно е гладен. Щом не е бил такъв преди, значи е като нас.

- Не, момчето ми! - каза Павел. - Ние му дадохме парички. Да си купи каквото му е нужно.

Тримата се прибраха в своя дом. И всеки от тях бе благодарен на това, което имаше.

Явор Перфанов

26.01.2023 г.

Г. Оряховица

 Уроци и поуки

- Какво ли би станало, ако човек си вземаше поука за нещо преди да се е случило? - питаше се Павел, който си изтупваше дрехите от падането по заледените стъпала.
Мъжът вървеше по пътя към мястото където работеше. Беше му студено. Подлъган от слънчевите лъчи, които галеха прозорците на дома му, той бе излязъл с по-тънко яке. Усмихна се. Стигна до работата си. Имаше време за традиоционното кафе с колегите преди да започнат да се трудят.
- Какво си се усмихнал? - попита го Иван, един от старите майстори. - Виж какъв студ е навън, а нашият не му пука.
Павел отпи от чашката с кафе и каза:
- Как да не се смея, бай Иване! Колко пъти са ми казвали да не ходя по заледени места. Аз се съгласявам. Даже ми става досадно, че ме имат за малоумен. Че не разбирам. И ето, днес паднах точно на леден участък. На едно място имаше и аз минах през него. И то да е само това, добре.
- И друго ли има? - попита един от работниците.
- Има, ами! - отговори Павел. - Преди да изляза гледам през прозореца едно слънце изгрява. И си облякох по-тънкото яке. Нали знаете дебелите дрехи тежат. Замръзнах.
Работниците се смееха. Може би всеки от тях е имал такива ситуации и се припознаваха във веселите истории. Иван седна на един от столовете. Запали цигара и каза:
- Млади сте още, момчета. И аз бях така. Непукист. И старите хора ми говореха едно друго, аз не обръщах внимание. Учителите ни преподаваха в училище, учехме за едната оценка и толкова. Но с годините човек се сблъсква с много неща. И това, което е било в тетрадката като думички, става практика. И когато се справиш с него излиза поуката. Някой може да ти е казал да внимаваш с леда. Ти си му казал, че няма проблеми. Но едва, когато паднеш знаеш, че не е за подценяване. И не минаваш повече по такива места. Гледаш, че слънцето се показало. Мислиш, че е топло. Излизаш. Замръзваш. Повече няма да тръгваш леко облечен през зимата.
- Добре де, майсторе! - каза Павел. - Защо тогава хората повтарят едни и същи грешки? Нали са си взели поука?
- Защото мислят, че всеки път е различно. Че ще им се размине. Така е с много неща. И винаги след това си казват, че няма повече да допуснат такова нещо. И с работата. И с приятелите. И с любовта. Има неща, които дори да носят тъга ти се ще да се повторят. Затова си вземайте поука от всичко. Така се става майстор. Хайде на работа!

Явор Перфанов
24.01.2023 г.
Г. Оряховица

Подредената бъркотия / Разказ от Явор Перфанов

 Подредената бъркотия

Стая като стая. Четири стени, два прозореца и една врата. В това помещение прекарваше свободното си време Евгени. Той често подреждаше, но малко след това в стаята цареше безпорядък. А мъжът бе на възраст, в която трябваше да реди бъдещето си. Беше в силата си. Често чуваше упреци от близки хора:
- Една стая ли не можеш да си подредиш?
- По това къде живееш човек може да си направи извод какъв си.
- Имаш време да пиеш кафета и да гледаш телевизия, а спиш в кочина.
- Как няма да те е срам да си поканиш гости, я виж какво е!
- Е, никога няма да имаш самочувствие, щом стаята ти е такава.
Евгени се прибра от работа. Отвори вратата. Усмихна се. Два чорапа на различни места го поздравиха. Една блуза протегнала ръкави за прегръдка се бе разположила до краката на един от столовете. Пепелникът отчаяно се опитваше да задържи фасовете. Огледалото се опитваше да рисува мъгла по спомен. Прах имаше навсякъде. Пердетата изглеждаха така, сякаш са пеньоари съблечени набързо. Евгени седна на дивана. Подпря главата си с ръка и си каза:
- Аз ще подредя! Но кое да свърша първо? Ето, трябва да наглеждам татко. Инат е и все си мисли, че е още силен, а прави щуротии. Трябва да запаля камините. Да е топло и на мен, а и на другите. Да си наглася вечеря. Хайде, не ядем заедно, всеки хапва когато може. И докато се обърна, фимът ми е почнал. Ами едно удоволствие си имам. Да изгледам за един час любим сериал. Криминале. Какво толкова. И всичко това е след като се върна от работа. Да не мислят хора, че не искам да ми е подредено, а? Искам разбира се. Да се върна. Да ме посрещнат. Да ми е топло. Да ми сервират. Да се нахраня и да не мисля а нищо. Аз е си подредя стаята. Макар и да знам, че така, както е разхвърляна си намирам всичко. Подредена ли е се лутам с часове докато си намеря нещата. Толкова ми е объркано в главата. Не стига, че на работа искат постоянно да съм в час. Да съм адекватен. Стегнат като струна осем часа. А като се прибера поват. Мивката задръстена. В банята нещо тече. Дървата намаляват, трябва да се купят нови. Една крушка изгоряла. Това свършило, онова го няма. Бъркотия. А те, хорат, за една стая ме упрекват, че е разхвърляна.
Евгени стана от стола. Взе един от черните чували за боклук и започна да хвърля излишните неща. Изчисти, измете. Пусна прахосмукачка. Махна паяжините, които незнайно как от миналата седмица се бяха настанили отново в стаята. Застана до вратата, усмихна се и си каза:
-Е, Гена! Подредено е, нали? Сега да видим. Вярно, хубаво е. Да поседна малко, за да видя в главата ми дали ще се нареди всичко.
Седна отново на стола. Камните горяха. Баща му гледаше телевизия. Спокойствие. Евгени пусна телевизора и си каза:
- Да си гледам филма. Подредих. И някак и вътршно ми е добре. Май бъркотията е подредена. Иначе има ли смисъл да ми е чиста стаята щом в главата ми е хаос?
Евгени се усмихна и се почувства удовлетворен.

Явор Перфанов
27.12.2022 г.
Г. Оряховица

 Предпразнично

Почти всеки дом е украсен в тези празнични дни. Зима е. Навън е студено. И човек има нужда от това да се наслаждава на красиво подредените играчки по елхата. Да гледа гирляндите, които е закачил по пердетата. Да вижда мигащите лампички. Да се радва на това, че е в почивка. За цяла година работа, умора и напрежение, човек заслужава тези мигове на радост. Купува подаръци. Надява се накой да му подари нещо, което да го изненада. Защото това са жестове, които дават нужното уважение между хората. Събират се роднини. Идват близки хора, които живеят далече. Понякога подготовката за празниците е толкова усилена, че когато дойде денят, човек се чувства изморен. Но пък е и удовлетворен, че е направил така, че той и близките му хора да изкарат добре. Масата е подредена. Чиста покривка или мушама. Прибори за хранене пред всеки човек. Храна. Напитки. Човек вярва, че щом сега е богата трапезата, през новата година ще има изобилие. Хората се страхуват от недоимък. Страх ги е от глад, мизерия и студ. И си пожелават това, от което имат нужда. Подаряват си подаръци. Радват се. И от празниците остават като спомен само срещата с близките хора. Всеки разбира, че всъщност най-хубавите подаръци са самите хора. Тяхното присъствие на трапезата. И най-много се усеща отсъствието на тези, които вече ги няма. Дни, в които всеки човек се замисля за това, колко са обикновени истински важните неща.

Явор Перфанов
24.12.2022 г.
Г. Оряховица

Родно място / Разказ от Явор Перфанов

 Родно място

Евгени живееше в малък град. Хората се познаваха. Знаеха кой какво работи. Помагаха си, когато се налагаше. Младият мъж работеше в частна фирма. Заплатата му не бе голяма, но си я получаваше редовно. И му стигаше при неговия начин на живот. Имаше почивни дни, в които работеше по двора на къщата, в която живееше. Понякога излизаше на разходка или да пие кафе с познат. Една вечер след работа, той вървеше по пътя за своя дом.
- Евгени! - чу глас и се обърна. - Ех, че среща, ама! Да се бяхме уговорили нямаше да се видим, нали?
- Здравей, Ваньо! - отговори Евгени. - Отдавна не съм те виждал.
- Да пием по нещо? - попита Иван.
- Добре!
Двамата мъже влязоха в уютно заведение. Навън бе студено. Още щом затвориха вратата на бара усетиха приятна топлина. Поръчаха си. Иван изгледа своя познат и каза:
-Е, разправяй! Как си? Какво ново стеб?
- При мен всичко е както беше преди. Работя. От работа у дома и така. Нищо ново. Но да ти кажа доволен съм. Успявам да си посрещна това, от което имам нужда.
- Не мога да те разбера! - каза Иван. - Умно момче си, кадърно. Толкова хляб има в теб. И се чудя, защо стоиш в този забутан град? Знаеш ли колко пари можеш да изкарваш на друго място? И какво правиш сега? Работиш за мижава заплата. Плащаш си сметките. И почваш отначало, така ли? Помисли малко. Ето, аз сега съм много добре. Купони, барове вечерно време. Ходя тук там.
- На мен тук ми харесва! - каза Евгени. - Това е родното ми място. Както и на теб. Тук са ми корените. Знам къде мога да ида сред природата и да се заредя. Познавам и хората. Ти като си толкова добре има ли с кого да споделяш?
Иван се замисли. Наведе глава. Погледна към Евгени и каза:
- Важно е да си сред хора с висок стандарт и да изглеждаш така, сякаш и ти си нещо повече. Обличам се и отивам на събирания, където хората не са като тукашните гольовци, а всеки има нещо зад гърба си.
Евгени погледна Иван. Отпи от питието си. Огледа се и каза:
- Познаваш ми характера. Едва се сдържам, но ще ти кажа. Това, че сме от малък град по нищо не ни прави по-долни от другите хора. Ти също си тукашен. Май заприлича на онези прасета, които са хранени с ябълки много време, а когато почнат да им дават фураж лакомията им расте и демонстрират, че винаги са живяли в охолство. Рано или късно ще се озоват на място, където ще ги отрезвят.
- Ти обиждаш ли? - попита Иван.
- Не! - отговори Евгени. - За мен, родното място е свещено. Човек не избира къде да се роди. От хората зависи това място да се облагородява и да се подържа. Аз пък се чувствам добре тук. Имам си опора. Вие в големия град не знаете кой е лицемер. Не можете да разберете какво се крие зад привидните усмивки по лицата на хората. Всеки демострира нещо, за да спечели от някого. Няма чиста монета. Какво си мислиш ти, че те не виждат произхода ти ли? Не само, че го забелязват, но и зад гърба ти се подиграват. Използват те. И ти си радостен, че някой ти е обърнал внимание. Срам те е да кажеш откъде си. Защо?
Иван се замисли. Наведе отново глава, Погледна към Евгени и каза:
-Прав си!
Двамата мъже се усмихнаха. Поръчаха си по още едно питие. И си говореха. Спомняха си случи от миналото. Смяха се. Сълзи се появиха в очите им, когато си спомниха за хора, които ги нямаше вече.
- Това е, което трябва да те радва. Вечер като тази - каза Евгени.
- Радва ме! - отговори Иван.
Точните думи, казани от двама земляци, когато са в родното им място.

Явор Перфанов
13.12.2022 г.
Г. Оряховица