Мечтание

Късна есен. Времето, в което денят преминаваше във вечер толкова бързо и почти незабележимо, че много хора пропускаха смрачаването. Когато има по малко и от светлината, а и от мрака. Ивайло обичаше да се разхожда след работа.
- Сега, ако ме види някой ще си каже, че днес ми е била малко работата, за да имам сили за разходка! - каза си той и се усмихна.
Ръмеше вече втори ден. Ситни капчици, които приличаха на роса. Бе хладно. Ивайло влезе в парка, който му бе по път. Тръгна по една от алеите. Вървеше и разглеждаше дърветата. Всеки ден намираше по нещо различно в тях. Виждаше подготовката им за зимата. Листата по земята бяха мокри. Толкова чисти, колкото можеше да направи за тях дъждът. Младият мъж обичаше това време. Знаеше, че нямаше да срещне никого. Да дава ненужни обяснения накъде е тръгнал. Какво праи и много други въпроси, които по принцип не засягаха хората. Спря пред пейка, на която обичаше да сяда през слънчевите дни. Тя бе на такова разположение, че още щом я бе видял преди години му стана любима. Чудеше се как може четири дъски, една облегалка пак от дърво и два метални крака можеше да направят така, че това място да се усеща като втори дом. Не можеше и да си обясни, че точно тук се разждаха мечтите му. Не вкъщи. нито на работа. А тук. В парка. На една от пейките. Чу стъпки зад себе си. Не се обърна.
- Здравей!
- Здрасти! - отговори Ивайло и подаде ръка на своя познат Петър.
Ситните капчици дъжд се настаняваха удобно върху якетата на двамата мъже. Може би очакваха представление. Или просто искаха да послушат мъжки разговор. Идваха все повече и си намираха места.
- Какво правиш в това време тук? - попита Петър.
- Аз всеки ден се разхождам - отговори Ивайло. - Така си почивам.
- Застанал си срещу пейката. Не можеш да седнеш, то е ясно. Мечтаеш ли?
Ивайло се усмихна. Обърна се към своя познат и каза:
- И мечтая, а и си мисля моите неща. Някак навън ми е по-спокойно. Няма толкова спомени. Разсейват се. Има много място за тях. А ти, мечтаеш ли?
-Е, че кой не мечтае? - попита Петър. - Да, разбира се!
- Кажи ми мечтата си! - рече Ивайло.
- Искам да имам пари. Толкова, че един път в месеца да мога да ида някъде с преспиване. Далеч. да видя нещо ново. Да си спя до късно. Да се разхождам по непознати улици.
Ивайло погледна в далечината. Виждаше многобройни капчици дъжд, които се изявяваха като филмови звезди под прожекторите на автомобилните фарове.
- Значи не мечтаеш - каза той. - Това са някакви желания. преходни. Днес ги има, а утре не. Ще ти кажа защо мисля така. Мечтите, истинските, са нещо много съкровено. И човек никога не ги споделя. Пази ги дълбоко в сърцето си. Най-малко, защото се страхува, че щом ги разкрие те няма да се сбъднат. Споделя се нещо, което е възникнало като идея, когато няма какво да правиш. Ей така, колкото да мине времето.
- Е, да! - каза Петър. - Кога да мечтая? Сега денят е къс. Докато тръгна на работа и свърша нещо и той минал. Лятото е друго. Тогава работа и по светло се връщам. И ми остава време да мечтая.
- И какво си казваш сега? - попита Ивайло. - Зимата мечтаеш, а лятото сбъдваш?
- Ами да! - отговори Петър.
- А пък през летните месеци си казваш, че ще работиш усилено, за да можеш да сбъднеш мечтите си през зимата.
Петър се замисли.
- Така е, прав си! - отговори той.
Ивайло се усмихна и каза:
- Ето, защо мечтите са съкровени. Те идват при нас в определен момент. И трябва да се сбъднат в най-скоро време. Независимо дали е лято или който и да е сезон. Защото човек е различен във всеки свой ден. Днес иска едно, а утре друго. Ако си мечтал преди година за нещо, то сега може да ти се струва не толкова нужно. Ще събереш пари. Ще идеш някъде. Ще преспиш. И ще си кажеш, че не ти се е сторило чак толкова хубаво, колкото си го мечтал. Просто, защото в този миг ти си в друго настроение.
- Тази пейка ли те научи на такива разсъждения? - попита Петър.
Ивайло се усмихна и отговори:
- И пейката. А и мечтите ми.
Двамата мъже тръгнаха по алеята. Ситните капчици дъжд се радваха на гледаното представление. Дори не мислеха да се прибират.
И те мечтаеха.

Явор Перфанов
30.11.2022 г.
Г. Оряховица