Думи в саксия / Разказ от Явор Перфанов

 

Думи в саксия

- Започнахме често да си мълчим! - каза тя.
- Не ми се говори, знаеш - отговори той.
Всеки от нас има какво да каже и на кого. По всяко време на денонощието. Думи, които някой иска да чуе. Ей така, за самочувствие. За по цветно настроение през деня. Думите извират от сърцето. Иначе няма как да бъдат изречени. Колко са премълчаните чувства! Пред любим човек. Пред майка, баща. пред деца. Думи, които стоят за нови. Да са чисти и подредени. А какъв е смисъла от тях, когато не са чути? Колко е хубаво да бъдат изричани в момента, в който и ти, а и аз имаме нужда! Посаждаш семе от събраното през годините. Знаеш, че е добро. Поливаш го. То расте. Сложил си го в саксия, за да можеш през студените дни да си го прибираш вътре. Пораснало е красиво цвете. Но сякаш нещо му липсва. Свобода. Размах. Усмивка. Ще стои там, където го постави човекът. На светло. На топло. Ще забрави да го полее, а навън ще вали дъжд. То ще е жадно за ласка. Както и думите, оставени за по-късно. Няма човек, който да не копнее да чуе това, което ще погали сетивата му. че изглежда добре. Че е обичан. Че е света за някой друг. И защо тези съкровени думи се слагат в саксии? За по-късно? Нима времето не си позволява да хвърля на боклука това, което не е силно днес? И в същото време всеки осъзнава колко е крехък човекът. Колко е ранима човешката душа. Ако на едно цвете му е нужно чаша вода и сноп слънчеви лъчи, то на човекка му е нужна една дума, за да да му бъде слънчев денят. Дума, която да расте свободно. Не в саксия. Да не бъде зависима от това, някой да я премести на светлина. Сама да се е преборила с бури, ветрове и жега. И тогава да бъде изречена. Никой няма нужда от думи, които са отглеждани изкуствено. Ако ти кажат, че те обичат, нека да бъде с най-истинското и проверено от времето чувство.

Явор Перфанов
27.02.2023 г.
Г. Оряховица

Сарафът / Разказ от Явор Перфанов

 

Сарафът

Рано сутрин. Градът вече се е събудил. Хора вървят към рабтните си места. Имат време за по кафе. Всеки от тях се старае да изглежда свеж. Усмихва се. Със самочувствие. Светло е. Навън. И по лицата на хората. Макар и никой да не знае какво им е. На паркинка спира автомобил. Слиза възрастен мъж с брада. Закопчава си якето. Премества голяма бутилка от минерална вода. Паркира. Усмихва се на събралите се на по чашка кафе пред магазина хора. Отключва вратата на обменното бюро. Натиска с пръст няколко бутона на системата за охрана. Оставя полуотворено. След няколко минути сарафът е започнал своята работа. Видът му бе сериозен. Той се усмихваше, но някак служебно. По задължение. Вдъхваше уважение на тези, които допираха до услугите му. И както при всяка работа, така и при неговата понякога се случваше да изпитва скука и досада. Всеки ден работеше с пари. Трябваше да бъде в кондиция. Да е в час. Да не сгреши. Преди много годин, когато бе млад, сарафът се вглеждаше в лицата на хората. Искаше да разбере как се чувстват, когато държат пари. Дали наистина банкнотите развалят човека. Дали го усмихват. Можеше ли да се скарат двама заради пустите му хартийки. За толкова години работа бе видял какво ли не. Сълзи. Смях. Майки с деца. Баби. Дядовци. Всеки дошъл с грижите си. С радостите си. Но нямаше право да дава израз на емоциите си. Трябваше да изглежда така, да имат уважение хората към неговата работа. Само той си знаеше колко струва това да има безизразно лице. Деца, които от години са в чужбина са пратили на родителите си пари. Идват старците да ги вземат. Сълзи в очите им. От раздялата с най-милото. От обидата за това, че са работили толкова време, а се нуждаят от помощ. Малката стаичка, в която работеше сарафът имаше само лампа, маса, стол и компютър. Стъкло го разделяше от хората. Малък прорез, през който се даваха парите. Тези хартийки нямаха значение в малкото помещение. Те значеха много извън обменното бюро. Сарафът броеше банкноти. Даваше и приемаше монети. Когато нямаше хора излизаше навън. Поглаждаше бялата си брада. Поглеждаше към слънцето. Присвиваше очите си докато свикнат на светлината. Свежест обливаше лицето му. Той се усмихваше. Знаеше, че тези неща, които са навън и не струват пари са най-скъпото. Слънце. Светлина. Хора. Движение. Сарафът поемаше дълбоко въздух и отново влизаше там, където парите бяха неговата работа.

Явор Перфанов
26.02.2023 г.
Г. Оряховица

Оградата на времето / Разказ от Явор Перфанов

 

Оградата на времето

Топъл зимен ден. Слънцето грееше. Лек ветрец накланяше клонките да се прегърнат. На пейката пред старата къща седеше Генчо. Отдавна пенсионер, той излизаше при хубаво време пред своя дом. Бе се замислил за някои неща оот миналото, когато чу глас:
- Добър ден, Гена! Да седна до теб за малко.
Приятелят му от младини Слави се облегна на двете дъски. Погледна към Генчо и каза:
-Какво правиш? Все същото ли?
-Какво да правя, не виждаш ли? Човъркам си в земята с тази пръчка, на която се подпирам. Излязох да се порадвам на слънцето, че то все затворен не е работа. Ти какво правиш?
- Аз знаех, че ще си тук - каза Слави. - Затова и дойдох. Ей така, да си поприказвам малко и аз с човек.
Двамата старци помълчаха няколко минути.
- Славе! - каза Генчо. - Не е за приказване, Славе. Едно време какви мъже бяхме! Работехме, за да изучим децата, да ги възпитаме. Къщи построихме на по два етажа, за да сме заедно. Сега и двамата с теб живеем в по една стая.
- Че и огради направихме, за да си пазим имотите. Беше то, беше. Едно време.
Една муха кацаше по лицата на възрастните мъже. Кокичета кокетно показваха новите си прически и се надяваха някой да им обърне внимание. Генчо се усмихна и каза:
- Всеки си човърка нещо. Ние с теб с пръчките по земята. Младите в телефоните си. Виждаш ли как времето използва едни и същи неща?
- Да, Гена! - отговори Слави. - Поне обаждат ли се децата ти?
- Колкото да отбият номера звънят. И гледат все набързо да затворят. Имали работа. Бързали. Аз се чудя какво да ги попитам. Само и само да поостанат още някоя друга минута на телефона. Защото ми е хубаво да ги чувам. А и да си говоря с тях.
- И моите деца са така - каза Слави. - И ние сме били млади. Но не помня да сме бързали чак толкова. Строили сме. Работили сме по ниви след като се връщахме от завода. През почивните дни. И не сме бързали. Винаги се уважавали старите. Буйни глави бяхме. Не ни се слушаха много съветите им. Но сега се замислям, колко прави са били те.
- Е, то и нашите деца ще стигнат до тези изводи.
Слави стана от пейката. Подаде ръка на Генчо да го изправи. Отидоха до оградата на къщата. Подпряха се на изправените дъски. Генчо се усмихна и каза:
- Направих тази ограда като бях млад. Тогава повечето време ми минаваше навън. В работа. Сега е обратното. Вече съм от вътрешната страна.
- Не тъгувай, Гена! - каза Слави. - Тази ограда е всеки да си знае мястото. Стари хора сме. Строили сме, когато сме били млади. Тогава пак имаше огради. Строени от нашите родители. Нека си знаем мястото и да не упрекваме никого. Младите се борят за бъдещето си. А ние можем само да си спомняме за миналото. Хубава ти е оградата.
Двамата мъже се засмяха. Всеки от тях се прибра в своята къща. Там, зад оградата на времето.

Явор Перфанов
25.02.2023 г.
Г. Оряховица

Работа / Разказ от Явор Перфанов

 

Работа

Човекът се нуждае от храна, вода, ток. От много неща. За да си ги набави, той трябва да работи. Една трета от времето му минава в работа. Да изкарва своята прехрана. На работното място е длъжен да бъде способен. Да използва опита си и своите умения. Почти навсякъде хората работят под ръководството на по-висши от тях. Възможно ли е да има такива, които да изкарват работния си ден с усмивка? Да им е удоволствие, когато се трудят? Да. Има хора, които влагат сърцата си в това, което произвеждат. И то си личи в продуктите. Много често такъв човек, който обича работата си може да бъде нарочен от колектива. Да го смятат за натегач. Изолират го. Опитват се да премахнат желанието му да изпипва детайлите. Да го принизят до тяхното ниво, колкото да изкара надника. За много хора работата е нещо неприятно, което трябва да се върши по задължение. Идват точно в часа за започване на работния ден и нямат търпение да си тръгнат. Хем не харесват работното си място, хем подслушват какво си говорят колегите и казват на началниците си. Уж не са доволни от заплатата си, а се натискат да стоят там. И като ги запиташ, защо правят така казват, че заради стажа. Такива хора трудно се усмихват на работа. Да те е страх да ги попиташ нещо, макар и да им е в задължението да са вежливи. Самият факт, че се изиква да са в кондиция докато работят ги кара да мразят работата си още повече. И когато приключат вечерта и си тръгнат, същите тези хора ще минат през магазините и ще прехвърлят стока след стока. Няма да си харесат нищо. Защо? Защото продуктите са изработени от такива хора като тях. По същия начин. Без желание. Без вложена в изделието любов. Прибират се в домовете си. Наливат си една ракия. И целият свят им е крив. Казват, че са уморени. А на този, който обича своята работа му стига това, че е осмислил деня си. Не е убил времето. Добавил е към знанията си. Допълнил е уменията си. Предал е опита си на по-младите. И той може да е изморен, но с онази сладката умора, която носи радост. На такъв човек не му е нужно хоби. За него работата е това, което го забавлява и отвлича от разни мисли.

Явор Перфанов
23.02.2023 г.
Г. Оряховица

Нежност / Разказ от Явор Перфанов

 Нежността

Всеки човек копнее да му се казва, че е обичан. Да се почувства нужен. Да има нужда от някого. Мечтае го. Желае го. И всичко това до тогава, когато някой започне да му го казва по няколко пъти на ден. И човекът спира за миг. Замисля се. Има ли смисъл от тези две думи, ако са само изричани? Да му бъде казано, че е обичан и толкова. Започва да се терзае дали всичко това е искрено. Дали идва от сърцето на другия човек. От извора. От най-чистото място. Истинската любов е като строежа. Като учението. Като писането на книга. Като възпитаването на дете. Гради се всеки ден. Миг след миг. Без думи. Когато има основа, може да се гради. И за всичко е нужна нежност. А тя не се придобива. Дадена е на човек по рождение. На всички. На едно куче не му казваш, че го обичаш, но то усеща нежността ти към него и се привързва към теб. И щом се прибереш радостта му е безгранична. Очаква си порцията нежност. Дозата обич, която ти я връща като най-чистата любов. На едно цвете не му казваш, че го обичаш, нито очаква от теб това. Но щом се грижиш за него, то ти отвръща с красотата си. А какво е нежността, ако не грижа за другия. Да се радваш, когато той се чувства добре. Да направиш така, че да му е леко. Да знае, че когато си до него няма страшно. Нежността е трептение във въздуха, което се усеща само от хора, които са свързани един с друг. С мислите си. С желанията си. Щом не са, би се приело като глезотия. Като запълване на времето от хора, които нямат работа. А това, което осмисля дните ни е толкова просто, че е нужно само да можем да приемаме нещата, извиращи от сърцето на някого. Едно от тях е това.
Нежността.

Явор Перфанов
22.02.2023 г.
Г. Оряховица

Външен вид / Разказ от Явор Перфанов

 

Външен вид

Имаше хора, които не казваха нищо на Павел по отношение на външния му вид. Те го приемаха както и да бе облечен. Може би премълчаваха, за да не го обидят. Но имаше и такива, които му се подиграваха директно в очите. Той мълчеше. Не отговаряше на напрадките. Но не беше чак такъв темерут, че да не се засягаше от подигравките.
-Защо ми се смеят? - питаше се мъжът. - Такива са ми възможностите. Не, че не искам и аз да съм модерен. Когато се изтупвах преди имаше хора, които завиждаха. Или пък ме гледаха не с добри очи, защото си мислеха, че съм над тях. Сега пък като съм със стари дрехи ми се подиграват. Тяхна си работа, аз си имам свой път.
Павел мислеше за това, на което се бе отдал. Не го вълнуваше материалното. Интересуваше се от него до това да си осигури храна и да си плаща сметките. Нямаше амбициите да показва на другите, че е нещо повече от тях. Той познаваше хора, които му се присмиваха на обувките, а всъщност не са си уредили своите проблеми. Избиват може би комплекси. Павел често се смееше на суетата на хората. Питаше се, защо им бе нужна? Не можеше да си отговори. За него не външният вид бе важен. А това, което може да докосне някого.

Явор Перфанов
18.02.2023 г.
Г. Оряховица

Прегръщане /Разказ от Явор Перфанов

 Прегръщане

Никой не иска да е сам. Да се бори с трудностите по пътя си, а да няма с кого да сподели. Ще го похвалят някъде Ще си получи награда или подарък. Или пари. И толкова. Но всеки има нужда от други две ръце, които да го прегърнат. Пръгръдката е миг на забрава. Момент, в който човек не мисли. Не се тревожи. Не мечтае. Не тъгува. Без думи. Просто прегръдка. Дали тогава две сърца се сливат? Никой не знае. Дали прегръдката е тогава, когато думите не стигат? Колко сила има в едно прегръщане, за да промени деня на хората. И колкото и тъжно да е било на човек, веднага ще забрави. И ще се усмихне. Прегръдката трие сълзи. Изтрива спомени, рани и дава надежда за утрешния ден, че ще бъде по-добър. Тя оставя следи. Когато един човек е спокоен и усмихнат, веднага може да се предположи, че е бил прегърнат. Не е трудно да се прегръща. Някой би се засрамил. Или би си помислил, че е момент на слабост. Напротив, за да прегърнеш се иска сила. Да преодолееш слабостите си и да покажеш, че си човек. Никой няма да те упрекне, че си прегърнал някого. Това е признак, че искаш да споделиш това, което те вълнува. Не се страхуваш, че ще ти се присмеят. Не говориш. Просто прегръщаш.

Явор Перфанов
16.02.2023 г.
Г. Оряховица

След празника / Разказ от Явор Перфанов

 

След празника

Много хора си казаха съкровените думи в празничния ден. Магазините за цветя трудно смогваха да задоволят потребностите на клиентите си. Подаръци. Думи. Усмивки. Целувки. Ако през всичките дни от годината бе така, този свят щеше да е е безупречен. Нямаше да има неудовлетворени и наранени хора. Всичко щеше да бъде любов, рози и нежност. Но този ден отмина, както всеки един. Вазите са пълни с откъснати цветя. И да им се сменя водата, а и да се допълва, те никога няма да оживеят. Красотата им ще увяхне след известно време. Вазата ще бъде измита и поставена в шкафа. До следващия повод. Нямат корени. Не могат да се присадят в саксии и да им се радват хората дълго време. Подаръците са в скрина. Новите дрехи са в гардеробите. Думите са в предните дни. Хората отново забързват крачки, защото трябва да с а в час. Защо посаждат любовта, след като един ден ще я откъснат? Ще я подарят на някого. И когато мине време тя ще започне да вехне. Кому е нужно да страда, че е поискал стръкче обич? Нали затова го е направил, за да е взаимно? А отсреща получава тръни. И когато протегне ръце за прегръдка, той се убожда вместо да получи милувка. И ако попита някой някого дали иска да се влюби, другият ще каже, че не му трябват повече рани. А в същото време е чувал или виждал отстрани как се обичат хората. Желае го. Копнее за това. Но една рана дори да е зараснала, тя остава белег. Най-тъжното е човек да гледа доскоро свежите цветя как навеждат цветове и изсъхват. Любовта не бива да се къса, за да бъде подарена. Може да се присади в почвата на чувствата и да бъдат полагани грижи всеки ден. И тогава тя ще бъде уникална за всеки човек. А не да му бъде повтаряно как се обичат другите хора. Отстрани е най-лесно. Нали всичко, което правят хората е за да има любов. Работят, за да не лишат любимия човек от нещо. Дават мило и драго, за да видят усмивката му. Осмислят дните си с добра дума. И когато отсреща започне да увяхва, букетът на любовта си тръгва към контейнера и се слива с останалите непотребни неща. Хората празнуваха. Ресторантите бяха пълни. Изискани тоалети, усмивки, прегръдки и целувки. И всичко това се сля с подарените цветя. Когато човек погледне след няколко дни букета във вазата се чувства тъжен. Иска му се да се порадва още малко. Докато има свежест в цветята. И желае тази любов да е през цялото време на годината. Толкова силно, че спира да мисли за това, за да не се почувства наранен. Празникът мина. Цветята ще излязат от вазата. Но нека нежните думи и искрените чувства да бъдат във всеки човек.

Явор Перфанов
15.02.2023 г.
Г. Оряховица

Детски почерк / Разказ от Явор Перфанов

 

Детски почерк

Невена Георгиева бе учител на най-малките ученици. Обичаше професията си и даваше всичко от себе си първолаците да се чувстват добре. Тя се радваше искрено на успехите на своите ученици. Ченгелчета и чертички ставаха все по-красиви с упражнения и постоянство. Дори тя даваше малки награди на децата за усърдието, което полагаха в час. Беше ден, в който много хора празнуваха. Казваха си думи, които през другото време оставаха някъде назад. Подаряваха си подаръци. Усмихваха се някак. И си мислеха за следващите дни. Невена влезе в класната стая. Децата седяха по чиновете.
- Днес ще учим за уважението към по-големите - каза Невена.
- Госпожо, няма ли да пишем буквички? - попита Мирослава.
- Празник е! - отговори жената. - Тъкмо да ви починат ръчичките. Ще си говорим.
Децата се раздвижиха. Само миг след това тишината влезе в класната стая. Те обичаха своята учителка. Не се страхуваха от нея, но я уважаваха и я слушаха.
- Много е важно едно дете да обича своите родители - каза Невена.
Иван вдигна ръка.
- Кажи, Ваньо! - рече госпожата.
- И по-големите, нали? Баби, дядовци. Каки, батковци.
- Да! Защото те знаят повече и могат да ви помогнат. Вие вече може да пишете. Но това не значи, че знаете всичко. Човек се учи постоянно.
- Кажи, Женя!
- Госпожо, ами когато ни се карат?
Невена се усмихна и каза:
- Те не ви се карат за лошо. Искат да си вземете поука от това, което сте сгрешили. Щом ви се карат, значи ги е грижа за вас. Я ми кажете кой какво добро е направил за по-голям човек. Кажи ти, Ваньо!
- Аз помогнах на една стара жена да пресече. И тя не ми благодари.
- Ти правиш добро не за да ти благодарят, а за да може другият човек да се чувства по-добре. И доброто ще се върне при теб.
- Да кажа аз, госпожо! - рече Светла. - Намерих едни очила на пейката. И понеже мога да пиша, оставих бележка на вратата на входа. Дядото се зарадва много и ми даде шоколад.
- Видя ли? - каза Невена. - Получила си подарък, защото си добра.
Учителката стана от стола и се запъти към един от чиновете.
- Я да видя аз, когато си говорим за уважение какво пишеш, Мирка?
Мирослава се смути. Помъчи се да закрие написаното на листа. Стана. Откъсна от тетрадката една страница и я подаде на учителката, Тя строго погледна. В очите й се появиха онези капчици, които и в радост, а и в тъга съпровождаха човека. "Обичам те, Неви!" Няколко думи написани с разкривения почерк на неукрепналата още детска ръка. С такова старание, че нямаше разстояние между буквите. Цялата обич се бе сляла с написаното. Невена Георгиева взе листа. Не смееше да го прегъне. Вървеше към своя стол. Докато хората се чудеха как да изрекат тези съкровени думи. Докато се питаха дали са искрени и споделени. Докато се ревнуваха един друг, детето бе написало нещо, което извираше от сърцето му. Искаше да зарадва своята учителка. Наивно, по детски, а толкова чисто. Невена не прочете написаното пред класа. Не искаше това да стане повод за присмех и да донесе травма на Мирослава. Часът свърши. Звънецът би. Децата излязоха в междучасие. Невена погледна към Мирослава и каза:
- Това е най-хубавото, което съм прочела днес. Благодаря ти!
Мирослава взе раницата си и излезе последен от целия клас.

Явор Перфанов
14.02.2023 г.
Г. Оряховица

Двете думи / Разказ от Явор Перфанов

 

Двете думи

Броени часове остават до времето, в което две думи ще тежат толкова, колкото човек се е грижил за тях цяла година. На много хора изглежда лесно да се изричат. На други им е трудно да ги чуят. Но всеки копнее за тях. "Обичам те!" Думи, които тежат толкова, че трудно се носят на раменете на един човек. Изглежда красиво. Да знаят хората, че някой държи на тях. Че им е опора. Че са в мислите на друг. Като всяко нещо и тези две думи искат грижи. Когато му дотежи, човек се обръща към природата. Хваща пътя за гората. Наблюдава и разсъждава. Но малко хора се замислят за това, че никъде няма същество, което да е само за показ. За определен ден. Растенията. Едно цвете не се засажда да радва когато цъфти. То си расте дълго време. И ако човек не се грижи за него, тогава дъждът и слънцето му дават това, от което има нужда. Цветето расте. Хората минават край него, но не му обръщат внимание. То се храни от земята. Поглъща топлината от слънцето. И когато се зададе повод за нещо, тогава хората си казват, че е много красиво. Късат го или си го купуват вече откъснато. Увито в целофан е готов подарък. Едно кученце не се гледа само да е част от домашния уют. Човек трябва да се грижи за животното, за да може кутрето да го обича. А то се привързва. Един дом би бил място за преспиване и хранене, ако хората не се грижат за него. След време ще се забелязват пукнатини и паднала мазилка. Теч. Или събрани паяжини по ъглите. За видимите неща човек осъзнава, че са нужни грижи. Но за това, което сърцето иска много често хората си мислят, че им се полага. Така. Без да полагат грижи. За това и се радват, когато в един ден чуят двете думички. Сякаш през останалото време не ги заслужават. Две думи, които остават да стоят за нови. Да не би случайно да се изцапат. Или пък да се износят от прекалена употреба. Всичко иска грижа. И едва тогава ще бъде истинско.

Явор Перфанов

13.02.2023 г.

Г. Оряховица

Дозата на човека / Разказ от Явор Перфанов

 

Дозата на човека

Бе много студен ден. Сутрин. Лед бе покрил улиците. Няколко бездомни кучета скитаха. Павел излезе от своя дом. Той работеше в строителството. Така се бе случило, че в студените зимни дни често оставаха без работа. Спестените му пари отиваха за храна. И за отопление не оставаха средства. Живееше толкова скромно, че дори врабчетата навън се засрамваха и си мислеха, че си угаждат. В стаята, в която спеше бе студено. Топлеше се единствено с дебелата завивка, от която не си показваше главата през нощта. Винаги преди сън си казваше, че повече няма да мизерува. Че почнат ли пак да работят ще отделя, за да се чувства добре. Но на сутринта си даваше сметка, че без храна не може. Трябваше да си набави сили, за да работи и да изкара пари за храна. Много рядко си пускаше една духалка, колкото да пречупи въздуха и да си затолки ръцете и краката. Искаше да си направи кафе. Да го изпие топло. Но се отказа. Студът не бе добра компания.

- Май е по-добре да изляза навън и да се движа - каза си Павел.

Облече си якето. Шапка, шал, ръкавици. Обу си обувките и излезе. В студената сутрин един човек трудно би имал самочувствие. Оглеждаше се. Хората бързаха. Влизаха в скъпите си затоплени автомобили. Младият мъж се усмихваше. Преди време си мислеше, че тези хора са имали подкрепа. Родителите са им купували коли, къщи и са им дали старт и основа, за да градят. Сега ги подкрепяше. Казваше си, че каквото и да са получили наготово е нужно усилие да го задържат и да вървят напред. Дори се упрекна, че все се бори и мръзне, а не мърда и крачка в посока, която да го направи щастлив. Бе толкова студено, че имаше чувството, че ушите му ще се счупят, ако ги докосне. Вървеше и се надяваше, че движението ще го стопли, но не. Не успя. Не издържа и влезе в кафене. Така си бе разпределил парите, за да има за храна. Седна до една от масите. В заведението имаше няколко човека, явно редовни клиенти. Павел и друг път бе влизал там, но персоналът не го познаваше. Дойде сервитьорката.

- За вас? - попита тя.

- Аз ще изчакам приятел. - каза Павел.

Момичето се върна зад бара, а Павел наведе глава. Почувства се неловко, че бе излъгал. В заведението бе топло и тялото му се отпускаше в уютната обстановка. Младият мъж гледаше през прозореца.

- Виж как студът изкривява лицата на хората. Правят мимики и жестове, които в друго време не - каза си Павел.

В кафенето влизаха хора. Сядаха. Мъжът се почувства неудобно, защото някои от клиентите търсеха свободни места, за да седнат. Погледна в портмонето си. Огледа се. Имаше чувството, че го наблюдават и гледат със съжаление. Постоя още малко. Ако си бе поръчал кафе щеше да се лиши от закуска. А как се пие ободрителната течност, когато е гладен човек? Тези мисли се блъскаха в съзнанието на младия мъж.

-Ще постоя докато ме изгонят - каза си той. - По-добре, отколкото да приличам на просяк навън.

Павел бе наясно, че в заведението гледат на него като на пари от оборота. Не като човек, който има своите потребности. Сервитьорката мина няколко пъти край него. Поглеждаше въпросително. Павел се усмихна и каза:

- Явно, че няма да дойде. Хубав ден!

Стана и излезе от топлото кафене. Тръгна по тротоара до главната улица. Искаше му се да се прибере в своя дом. Но колкото бе студено навън, толкова бе и между четирите стени. Павел бе взел своята доза топло, докато чакаше въображаемия си приятел в кафенето. Взе си от магазина храна и се прибра. Пусна си електрическата печка с ясното съзнание, че все някога трябва да плаща за миговете на уют, колкото и кратки да бяха те.

Явор Перфанов

11.02.2023 г.

Г. Оряховица

Пчелите и хората / Разказ от Явор Перфанов

 

Пчелите и хората

Седемгодишният Радослав често ходеше при дядо си Иван на село. Искаше да помага във всяка работа, с която се занимаваше възрастният мъж. Лятната ваканция играеше по поляните и дядо му не го занимаваше с труд. Детето достатъчно се изморяваше от игрите с другите деца. Бе зимен ден, когато детето бе оставено от родителите си за почивните дни при баба и дядо. Стоеше до печката и надничаше в телефона си. Иван го наблюдаваше. Струваше му се, че на толкова крехка възраст едно дете не бива да стои пред екрана много време. Искаше по деликатен начин да поговорят на тази тема.
-Има ли нещо интересно в този телефон? - попита Иван.
- Дядо, няма. Но какво да правя? Скучно ми е малко.
- На село няма скука, моето момче. Сега е зима и повече си стоим вкъщи. Искаш ли с теб да свършим една работа?
- Да, дядо! - отговори Радослав.
Дядото си облече ватенката. Помогна на детето да си обуе обувките. Закопча дебелото яке и излязоха на двора. Стигнаха до две редици подредени като по конец кошери. Радослав се зарадва. Той отдавна бе молил дядо си да го вземе до пчелите. Но старецът се страхуваше.
- Как така, дядо! - каза Радослав. - вече ме пускаш тук?
- Ами, зима е! - отговори Иван. - Сега пчелите не са опасни. Искаш ли да научиш нещо за тях?
-Искам! - извика момчето и двамата се засмяха.
Вървяха между кошерите. Нямаше пчели навън. Времето бе студено.
-Дядо! - каза момчето. - Какво правят сега пчеличките?
- Вътре в кошерите са, Радо! - отговори Иван. - Ти знаеш ли колко са умни и какъв ред има при тях? Виж сега. Аз съм пчелар. Значи се грижа за пчелите. А моята работа е само да ги наглеждам. Един път в седмицата идвам при тях. Ако има нужда правя нещо. Иначе те си вършат цялата работа.
- Не им ли е студено, дядо? Аз замръзнах.
- Не, моето момче! отговори Иван. - Те жужат вътре в кошера. И така си създават нужната топлина. Ти знаеш ли, че при тях въздухът е толкова чист, че се използва за хора, които имат нужда? Сега гледаш, че няма пчели навън и си мислиш, че спят?
- Да! - отговори Радослав.
- Не спят.
- А какво ядат? - попита детето.
- Това е работата на пчеларя - каза Иван. - В кошерите има пити. Там пчелите складират меда. Когато го вадя винаки оставям една пита. Това е строителна рамка. Вместо да им давам захар, пчелите се хранят с меда. Тези отвори долу се наричат "прелки". Като свие студът аз ги затварям и пчелите зимуват.
- А лятото, дядо? - попита Радослав.
- Лятото. Тогава пчелите ходят на паша. Носят събраното и го складират по питите.
- Самички ли? - попита момчето. - Без някой да им казва.
- Да! - отговори дядото. - Такава организация имат, че хората могат да се учат от тях.
- Значи пчелите са трудолюбиви и отговорни.
- Не само - каза Иван. - Те работят, но и гледат за реда в кошера. Ако някоя пчела не си върши работата, те я гонят. До най-главната от тях, пчелата майка също може да бъде заменена. При пчелите няма мързел. Няма това, ако не им се става да се поизлежават още малко.
-Е, дядо! - каза Радослав. - Аз само понякога.
Иван се усмихна. Погали малчугана по главата и каза:
- Пчелите са толкова отговорни, че отиват за храна и се връщат пак в кошера. Не се губят поне до пет километра. Нужно е само наблизо да има вода.
- Обичат ли хората, дядо? - попита детето.
- Стига човекът да не ги дразни. Да не се е напръскал с парфюм. Да не е пил алкохол. И е хубаво да се ходи при пчелите от десет до дванадесет и от два до четири следобед. Тогава са спокойни. И да слага човек було и да няма гола част от тялото. Има една духалка, която пълня със тор. За да може да се поупоят малко. И действам.
- Много ми е интересно, дядо! - каза Радослав. - Как са полезни и как обичат хората.
- При пчелите, моето момче няма едно казваш друго вършиш. Те са ти благодарни, благодариш им и ти. Човекът може само да се учи от тях. Хайде да влизаме вътре, че е студено!
- Добре, дядо!
Внук и дядо се прибраха в топлата стая. Радослав си представи, че това е техния кошер. Забрави за телефона. Мислеше си за това, как тези малки създания можеха да живеят в ред и да бъдат полезни.

Явор Перфанов
10.02.2023 г.
Г. Оряховица