Рано сутрин. Градът вече се е събудил. Хора вървят към рабтните си места. Имат време за по кафе. Всеки от тях се старае да изглежда свеж. Усмихва се. Със самочувствие. Светло е. Навън. И по лицата на хората. Макар и никой да не знае какво им е. На паркинка спира автомобил. Слиза възрастен мъж с брада. Закопчава си якето. Премества голяма бутилка от минерална вода. Паркира. Усмихва се на събралите се на по чашка кафе пред магазина хора. Отключва вратата на обменното бюро. Натиска с пръст няколко бутона на системата за охрана. Оставя полуотворено. След няколко минути сарафът е започнал своята работа. Видът му бе сериозен. Той се усмихваше, но някак служебно. По задължение. Вдъхваше уважение на тези, които допираха до услугите му. И както при всяка работа, така и при неговата понякога се случваше да изпитва скука и досада. Всеки ден работеше с пари. Трябваше да бъде в кондиция. Да е в час. Да не сгреши. Преди много годин, когато бе млад, сарафът се вглеждаше в лицата на хората. Искаше да разбере как се чувстват, когато държат пари. Дали наистина банкнотите развалят човека. Дали го усмихват. Можеше ли да се скарат двама заради пустите му хартийки. За толкова години работа бе видял какво ли не. Сълзи. Смях. Майки с деца. Баби. Дядовци. Всеки дошъл с грижите си. С радостите си. Но нямаше право да дава израз на емоциите си. Трябваше да изглежда така, да имат уважение хората към неговата работа. Само той си знаеше колко струва това да има безизразно лице. Деца, които от години са в чужбина са пратили на родителите си пари. Идват старците да ги вземат. Сълзи в очите им. От раздялата с най-милото. От обидата за това, че са работили толкова време, а се нуждаят от помощ. Малката стаичка, в която работеше сарафът имаше само лампа, маса, стол и компютър. Стъкло го разделяше от хората. Малък прорез, през който се даваха парите. Тези хартийки нямаха значение в малкото помещение. Те значеха много извън обменното бюро. Сарафът броеше банкноти. Даваше и приемаше монети. Когато нямаше хора излизаше навън. Поглаждаше бялата си брада. Поглеждаше към слънцето. Присвиваше очите си докато свикнат на светлината. Свежест обливаше лицето му. Той се усмихваше. Знаеше, че тези неща, които са навън и не струват пари са най-скъпото. Слънце. Светлина. Хора. Движение. Сарафът поемаше дълбоко въздух и отново влизаше там, където парите бяха неговата работа.
Явор Перфанов
26.02.2023 г.
Г. Оряховица
Няма коментари:
Публикуване на коментар