Пчелите и хората / Разказ от Явор Перфанов

 

Пчелите и хората

Седемгодишният Радослав често ходеше при дядо си Иван на село. Искаше да помага във всяка работа, с която се занимаваше възрастният мъж. Лятната ваканция играеше по поляните и дядо му не го занимаваше с труд. Детето достатъчно се изморяваше от игрите с другите деца. Бе зимен ден, когато детето бе оставено от родителите си за почивните дни при баба и дядо. Стоеше до печката и надничаше в телефона си. Иван го наблюдаваше. Струваше му се, че на толкова крехка възраст едно дете не бива да стои пред екрана много време. Искаше по деликатен начин да поговорят на тази тема.
-Има ли нещо интересно в този телефон? - попита Иван.
- Дядо, няма. Но какво да правя? Скучно ми е малко.
- На село няма скука, моето момче. Сега е зима и повече си стоим вкъщи. Искаш ли с теб да свършим една работа?
- Да, дядо! - отговори Радослав.
Дядото си облече ватенката. Помогна на детето да си обуе обувките. Закопча дебелото яке и излязоха на двора. Стигнаха до две редици подредени като по конец кошери. Радослав се зарадва. Той отдавна бе молил дядо си да го вземе до пчелите. Но старецът се страхуваше.
- Как така, дядо! - каза Радослав. - вече ме пускаш тук?
- Ами, зима е! - отговори Иван. - Сега пчелите не са опасни. Искаш ли да научиш нещо за тях?
-Искам! - извика момчето и двамата се засмяха.
Вървяха между кошерите. Нямаше пчели навън. Времето бе студено.
-Дядо! - каза момчето. - Какво правят сега пчеличките?
- Вътре в кошерите са, Радо! - отговори Иван. - Ти знаеш ли колко са умни и какъв ред има при тях? Виж сега. Аз съм пчелар. Значи се грижа за пчелите. А моята работа е само да ги наглеждам. Един път в седмицата идвам при тях. Ако има нужда правя нещо. Иначе те си вършат цялата работа.
- Не им ли е студено, дядо? Аз замръзнах.
- Не, моето момче! отговори Иван. - Те жужат вътре в кошера. И така си създават нужната топлина. Ти знаеш ли, че при тях въздухът е толкова чист, че се използва за хора, които имат нужда? Сега гледаш, че няма пчели навън и си мислиш, че спят?
- Да! - отговори Радослав.
- Не спят.
- А какво ядат? - попита детето.
- Това е работата на пчеларя - каза Иван. - В кошерите има пити. Там пчелите складират меда. Когато го вадя винаки оставям една пита. Това е строителна рамка. Вместо да им давам захар, пчелите се хранят с меда. Тези отвори долу се наричат "прелки". Като свие студът аз ги затварям и пчелите зимуват.
- А лятото, дядо? - попита Радослав.
- Лятото. Тогава пчелите ходят на паша. Носят събраното и го складират по питите.
- Самички ли? - попита момчето. - Без някой да им казва.
- Да! - отговори дядото. - Такава организация имат, че хората могат да се учат от тях.
- Значи пчелите са трудолюбиви и отговорни.
- Не само - каза Иван. - Те работят, но и гледат за реда в кошера. Ако някоя пчела не си върши работата, те я гонят. До най-главната от тях, пчелата майка също може да бъде заменена. При пчелите няма мързел. Няма това, ако не им се става да се поизлежават още малко.
-Е, дядо! - каза Радослав. - Аз само понякога.
Иван се усмихна. Погали малчугана по главата и каза:
- Пчелите са толкова отговорни, че отиват за храна и се връщат пак в кошера. Не се губят поне до пет километра. Нужно е само наблизо да има вода.
- Обичат ли хората, дядо? - попита детето.
- Стига човекът да не ги дразни. Да не се е напръскал с парфюм. Да не е пил алкохол. И е хубаво да се ходи при пчелите от десет до дванадесет и от два до четири следобед. Тогава са спокойни. И да слага човек було и да няма гола част от тялото. Има една духалка, която пълня със тор. За да може да се поупоят малко. И действам.
- Много ми е интересно, дядо! - каза Радослав. - Как са полезни и как обичат хората.
- При пчелите, моето момче няма едно казваш друго вършиш. Те са ти благодарни, благодариш им и ти. Човекът може само да се учи от тях. Хайде да влизаме вътре, че е студено!
- Добре, дядо!
Внук и дядо се прибраха в топлата стая. Радослав си представи, че това е техния кошер. Забрави за телефона. Мислеше си за това, как тези малки създания можеха да живеят в ред и да бъдат полезни.

Явор Перфанов
10.02.2023 г.
Г. Оряховица

Почивка по никое време / Разказ от Явор Перфанов

 

Почивка по никое време

Зима. Навън бе толкова студено, че въздухът се спираше пред носовете на хората и се вдишваше на кристали. Павел се бе събудил отново рано, макар и да знаеше, че е в почивка. Той не бе свикнал да е свободен през седмицата. Мръзнеше по обектите. Работеше. Чувстваше се пълноценен, когато бе сред хората. Този ще го закачи, другият ще каже някоя шега. Осмисляше си деня с нещо полезно. Но така се случи, че по никое време Павел бе в почивка. Почти по средата на седмицата. Бе много стуфрн ден. Младият мъж си направи план. Кафе. Помисли какво можеше да свърши. Започна да чисти стаята, в която спеше. Пусна прахосмукачка. Стигна до средата. Хрумна му да изпърше праха, но бързо се отказа. Запали камината. Отвори прозореца да се проветри. Несъзнателно в съзнанието му се прокрадваха мисли, които го натъжаваха. Мислеше си за близки хора, които вече ги нямаше. За това, че работее, а все не му стигаха парите. За пропуснатите възможности в името на сигурното за прехраната му. Мисли, които в работен ден нямаше. Страх нахлуваше в сърцето му. Присвиваше го корем. Искаше да излезе от своя дом, който в момента чувстваше тесен. Да подиша чист въздух и да му олекне. Показа се през отворения прозорец. Наистина бе много студен ден. Затвори го. Облече се и излезе.
- Как умеят другите хора да си почиват? - каза си Павел. - Да седнат спокойно до камината. Да пият едно кафе. Да се излежават пред телевизора и да ядат пуканки. Не се ли страхуват от едно или друго? Каква е тази сила, която имат да се усмихват и да са спокойни? Не знам.
Павел излезе от своя дом. По улиците нямаше много хора. Всеки бързаше по работа ил по задачи. Дори коли нямаше много по главната улица. Част от мислите на младия мъж замръзваха със студа. Павел вървеше бавно. С всяка крачка се чувстваше по-спокоен. Не бе свикнал да стои на едно място. Мина покрай работното си място. Усмихна се, защото знаеше, че на следващия ден отново щеше да бъде на работа. Седна в заведение за бързо хранене. Изяде една топла супа. Постоя малко там и се вглеждаше в лицата на посетителите. Видя, че и те бяха като него. Хора, които имаха своите мисли и страхове. Поразходи се още малко в близкия парк. И когато се прибра бе вече вечер. Сложи в камината няколко дървета. Вечеря. Седна пред телевизора. Водя колко е часа. Въздъхна с облекчение, че само един сън го делеше от новия работен ден.

Явор Перфанов
09.02.2023 г.
Г. Оряховица

Студ / Разказ от Явор Перфанов

 

Студ

Илиян вървеше по тротоара до главната улица. Облечен с две якета и шапка на главата, а отгоре бе завързал качулката. Така бе работил цял ден. На обекта нямаше голяма разлика от студа навън и вътре. Работниците сами искаха да бъдат постоянно в движение, за да може да не усещат студеното време. Дори прескачаха определените за почивка няколко минути. Работеха бързо. Пиеха кафе на крак. Сдъвкваха няколко залъка и продължаваха. Бе много студено. Някак хората трудно вярваха, че след топлите януарски дни, зимата може да се покаже в пълната си сила. Външните чешми бяха спрени, за да не замръзват. Илиян не чувстваше ръцете си. Дланите му бяха измръзнали. Бе намокрил ръкавиците си и пръстите почти не усещаха ледения въздух. С треперещи ръце той отключи входната врата. Зимно време живееха в две стаи тримата. Баща му, сестра му и той. Възрастният мъж искаше да се чувства полезен. И колкото сили имаше ги изразходваше в това да пали камината. За да бъде поне малко топло на сина му, когато се прибере. Старецът слизаше в мазата още в ранния следобед. Вземаше брадвата. Цепеше на много тънки лентички дърва за разпалки. След това малко по-големи дърва. Почиваше си. Мръзнеше. Но някак се чувстваше полезен. Той се радваше, когато бе нужен. Илиян влезе в стаята. Първото нещо, което направи бе да си протегне ръцете към запалената камина. Усети болка. Толкова бяха премръзнали, че го боляха дланите. Искаше му се да докосне кюнеца. Поздрави баща си и сестра си. Те не го закачаха. Изчакваха да се постопли.
- Студено е днес! - каза бащата. - Откога съм я запалил още не може да се стопли. Ти намръзна, нали?
- Намръзнах, татко! Не питай. Цял ден. Нямах търпение да се прибера. И си мислех, дали ще имаш сили да я запалиш? Аз мога и сам, но тепърва като се върна ми е трудно. И после докато се стопли.
- Стой сега и се топли! - каза старецът. - После ще вечеряме. Цял ден си блъскал.
- Така е! - отговори Илиян. - И то за какво работя? За да си плащам сметките и да се храним. Разбирам да мръзна, но да си струва.
Бащата се усмихна и каза:
- И аз съм бил така едно време. Това са неща, които не се променят. Човек работи, храни се, топли се и толкова. И винаги има за какво да мисли. Все се чувства несигурен за утре. Трябва да сме благодарни, че има какво да сложим на масата и в печката. Съществуват много хора, които няма тази възможност.
- Прав си, татко! Не бива да гледам настрани. Понякога се дразня като си мисля как има такива, които без усилия постигат много. Нито мръзнат, нито се чудят как да свържат двата края.
- Не ги мисли, сине! - каза бащата. - Те трудно ще разберат колко струва да ти е топло. Радвай се с чисто и спокойно сърце на това, което имаш.
В стаята бе топло. Ръцете на Илиян вече усещаха топлината от камината. Сестра му бе подредила на масата приборите за хранене. Студът бе отвън. Някъде топлова далече, че Илиян щеше да го срещне чак на другия ден.

Явор Перфанов
08.02.2023 г.
Г. Оряховица

Замазка / Разказ от Явор Перфанов

 

Замазка

Не е нужно човек да е с кой знае какво строително образование, за да знае кое след кое следва в строителството на един дом. След като е положена арматурата идва ред на замазката. Но за нея е нужна подготовка. Пуска се нивелация. Намира се най-ниската точка в стаята. Нивелира се, ако е нужно и с дребни камъчета, които в зависимост от дълбочината се разхвърлят върху пода. Когато навсякъде височината е една и съща, тогава помещението е готово за замазка. Имма термини, които старите майстори на разговорен език знаят и използват. Първо се пускат така наречените "пиленца". Това са малки парченца най-вече от плочка. Разпределят се така, че да може мастарът да стигне от едно до друго. Така се дава нивото на замазката. След това се пускат "майки". Оформят се по краищата на стаята. Пускат се и по дължина на пода. Съединяват се вече постегналите "пилета". Натупват се добре и се заглаждат. Изчаква се малко да постегне. Подът е готов за полагане на полусухата смес. Обичкновено майсторите използват замновлажна замазка. Нито рядка, нито гъста. И когато я обработват "млякото", което излиза от цимента и водата се използва за заглаждане. В близкото минало замазката се е бъркала на ръка. Пясък, цимент и вода. В една и съща пропорция до края. Работниците носят в кофи разтвора и двама човека дърпат с премерени движения, докато замазката стане на ниво на "майките". В последствие тази работа остава незабелязана. Върху замазката има различен вид покритие. Теракотени плочки или ламинат. Всъщност от замазката зависи качеството на пода. Тя е много отговорен фактор и в помещение, което ще бъде баня. От замазката зависят наклоните, които се дават към сифона. Колкото е по-добра замазката и е нивелирана като по учебник, толкова по-малко разходи ще има за лепило за плочките. При замазките всички строители знаят, че зависят един от друг. Ако общите работници не подадат материал, майсторите няма как да положат сместта върху пода. Ако мясторите не се справят добре и общите работници не могат да си свършат работата безупречно. Изморителен труд, който остава някъде под ламината и плочката. Замазката е толкова важна, че без нея никаква друга работа от довършителните не би могла да бъде извършена. Така е и при хората. За да иска да бъде някои занапред, човек трябва да има подготовка. Да си направи нивото на характера и общуването. Да трупа знания, които да изтегля заедно с възможностите си. Да заглажда с постоянно усърдие и воля. И когато види, че е добре подготвен да предприеме следващ етап от своите дни. Успешният път е следствие на работа по етапи. Всеки един от тях е важен. Основата също.
Замазка.

Явор Перфанов
07.02.2023 г.
Г. Оряховица

Кирпич

 

Кирпич

Кал. Слама. Вода. Така са правили тухлите преди много години. Естествени материали. И къщата е била здрава. Тези зидове са носили покрив с тонове каменни плочи и са издържали стотици години. Усуквали са се. Гънали са се. Но в много случаи трудно са се събаряли без човешка ръка. Спойката между кал и слама е давала сила, която е съхранявала дома. Това е естествена изолация. Зимата държи топло. Лятото вътре е прохладно. Няма дюбели. Нито мрежоване, ни шпакловки и бои, които днес струват толкова много пари. Старите майстори са знаели технологията да правят кирпичени тухли. Чакали са да изсъхнат по естествен начин. Никой не е бързал да строи с план и да бъде изпълнен строежът предсрочно. И това изчакване води до дълъг живот на къщата. Който се занимава със строителство знае, че събарянето на кирпич е трудоемко. Блъскането е голямо. Не става с къртач. Дори събореното понякога е било по-здраво от новото строителство. Едно време са се съобразявали с природата. И са знаели, че това се отразява и върху човека. Кирпичът е от естествени материали и зидовете са здрави. Така и човек, ако не се влияе от другите и не променя характера си според обстоятелствата, а е естествен, той трудно би паднал. Ще може да понесе тонове върху плещите си. Ще се огъва, ще се усуква, но никога няма да се разбие.
Нужно е само всичко в него да е естествено.
Чувства.
Думи,
Действия
Кирпич.

Явор Перфанов
03.02.2023 г.
Г. Оряховица

 На улицата

Петгодишният Ивайло с нетърпение очакваше родителите му да го вземат от детската градина. Един път в седмицата Павел, Ваня и синът им посещаваха заведение. И този ден дойде. След като си обу обувките и облече якето, Ивайло се усмихна. Искаше по всякакъв начин да покаже, че днес бе слушал. Че си е изял всичко и следобед е спал. Очакваше въпроси, на които бе подготвил отговорите си.

- Как мина днес, Иво? - попита Ваня.

- Много добре, мамо! Играхме си на буквички. На няколко игри още. Всичко си изядох и спах.

- Браво! - каза Павел. - Нали знаеш къде отиваме сега?

- На пица, нали? - попита детето.

- Разбира се! Всички сме заслужили - каза майката.

Детето се замисли. Запита се, какво ли пък толкова са направили неговите родители повече от слушането на госпожите, че да са заслужили. Вдигна главата си и излязоха от детската градина. Тръгнаха по тротоара до главната улица. Бе студена вечер. Разминаваха се със забързани хора. Някои от тях поздравяваха, други просто отминаваха. Снежинки прехвръкваха. Танцуваха под светещите улични лампи. Пред един от магазините бездомно куче въртеше опашка. Оглеждаше се. Бягаше, когато някой го плашеше с крак. И пак се връщаше там. Павел стисна по-силно ръката на Ивайло. Дръпна детето към себе си. И погледна към седящия на тротоара възрастен мъж. Помисли, че е поредният просяк, който е излязъл вечерта да търси милост и съжаление от минувачите. Изгледа го.. Изтъркан стар кожух. Обувки, които бяха може би намерени до някой контейнер. Нямаше шапка. А на ръцете му имаше скъсани ръкавици. Павел се вгледа в лицето на човека от улицата. Стори му се познато. Приближи се до него. Кимна на жена си да държи детето за ръка.

- Иван Стаменов. Вие ли сте? Извинявам се, ако греша!

- Аз съм - отговори седящият на тротоара мъж.

Павел се обърна към детето си. Пусна в ръката му банкнота и каза:

- Дай на този чичко паричките. И му кажи нещо хубаво.

- Как ще даваш пари на просяк? - каза Ваня. - На случаен човек. Знаеш ли дали ще ги даде за пиене или цигари? Я виж на какво прилича! Пропаднал тип. Сигурно е направил много лоши работи, за да няма кой да се погрижи за него.

Павел наведе глава. Приближи се до стария човек, който слушаше разговора. Хвана сина си за ръка и пуснаха банкнотата в кутията пред просяка. Ставаше все по- студено. Павел се обърна към Ваня и каза:

- Този мъж бе началник в предприятието, в което работех след като завърших училище. Кадърен човек. Ето докъде я докарахме.

- Тате! - каза Ивайло. - Началниците нали имат много пари? Защо проси?

Човекът, който бе седнал на тротоара се усмихна и каза:

- Този, който е изпаднал и е като мен седнал тук, не цял живот е бил просяк, детето ми. Много неща са минали през главата му, за да стигне до това положение.

- Защо не си стъпахте на краката? - попита Ваня. - Възможности много. Може ли да се отпуска така човек?

- И хората са различни, госпожо - отговори просякът. - Опитвах се. Излъгаха ме един път, два пъти. Почнах да пия, за да се утеша. Изоставиха ме тогава близки и приятели. Никой не обича човек, който е в затруднение. И аз повече не се доверих на никого. Стоя и чакам. Колкото толкова. Знам, че страдам от себе си. Че никой не ми е виновен.

- Хайде да тръгваме! - каза Ваня. - Студено е. Не знам как ще издържите, но ние с детето трябва да вървим.

- Вървете! - каза просякът. - Благодарен съм, за добрината! А ти, дете. Ти слушай мама и тате и бъди добро момче!

Ваня, Ивайло и Павел влязоха в заведението. Всеки от тях мислеше по свой начин за видяното преди малко. Поръчаха си пица. Детето за първи път не се нахвърли лакомо към нея. Изчака майка му да нареже на малки парченца и започна да се храни бавно. Не говореше. След като изяде и последното парче се обърна към баща си и каза:

- Тате! Да оставя ли едно парченце на онзи чичко? Сигурно е гладен. Щом не е бил такъв преди, значи е като нас.

- Не, момчето ми! - каза Павел. - Ние му дадохме парички. Да си купи каквото му е нужно.

Тримата се прибраха в своя дом. И всеки от тях бе благодарен на това, което имаше.

Явор Перфанов

26.01.2023 г.

Г. Оряховица

 Уроци и поуки

- Какво ли би станало, ако човек си вземаше поука за нещо преди да се е случило? - питаше се Павел, който си изтупваше дрехите от падането по заледените стъпала.
Мъжът вървеше по пътя към мястото където работеше. Беше му студено. Подлъган от слънчевите лъчи, които галеха прозорците на дома му, той бе излязъл с по-тънко яке. Усмихна се. Стигна до работата си. Имаше време за традиоционното кафе с колегите преди да започнат да се трудят.
- Какво си се усмихнал? - попита го Иван, един от старите майстори. - Виж какъв студ е навън, а нашият не му пука.
Павел отпи от чашката с кафе и каза:
- Как да не се смея, бай Иване! Колко пъти са ми казвали да не ходя по заледени места. Аз се съгласявам. Даже ми става досадно, че ме имат за малоумен. Че не разбирам. И ето, днес паднах точно на леден участък. На едно място имаше и аз минах през него. И то да е само това, добре.
- И друго ли има? - попита един от работниците.
- Има, ами! - отговори Павел. - Преди да изляза гледам през прозореца едно слънце изгрява. И си облякох по-тънкото яке. Нали знаете дебелите дрехи тежат. Замръзнах.
Работниците се смееха. Може би всеки от тях е имал такива ситуации и се припознаваха във веселите истории. Иван седна на един от столовете. Запали цигара и каза:
- Млади сте още, момчета. И аз бях така. Непукист. И старите хора ми говореха едно друго, аз не обръщах внимание. Учителите ни преподаваха в училище, учехме за едната оценка и толкова. Но с годините човек се сблъсква с много неща. И това, което е било в тетрадката като думички, става практика. И когато се справиш с него излиза поуката. Някой може да ти е казал да внимаваш с леда. Ти си му казал, че няма проблеми. Но едва, когато паднеш знаеш, че не е за подценяване. И не минаваш повече по такива места. Гледаш, че слънцето се показало. Мислиш, че е топло. Излизаш. Замръзваш. Повече няма да тръгваш леко облечен през зимата.
- Добре де, майсторе! - каза Павел. - Защо тогава хората повтарят едни и същи грешки? Нали са си взели поука?
- Защото мислят, че всеки път е различно. Че ще им се размине. Така е с много неща. И винаги след това си казват, че няма повече да допуснат такова нещо. И с работата. И с приятелите. И с любовта. Има неща, които дори да носят тъга ти се ще да се повторят. Затова си вземайте поука от всичко. Така се става майстор. Хайде на работа!

Явор Перфанов
24.01.2023 г.
Г. Оряховица