След празника / Разказ от Явор Перфанов

 

След празника

Много хора си казаха съкровените думи в празничния ден. Магазините за цветя трудно смогваха да задоволят потребностите на клиентите си. Подаръци. Думи. Усмивки. Целувки. Ако през всичките дни от годината бе така, този свят щеше да е е безупречен. Нямаше да има неудовлетворени и наранени хора. Всичко щеше да бъде любов, рози и нежност. Но този ден отмина, както всеки един. Вазите са пълни с откъснати цветя. И да им се сменя водата, а и да се допълва, те никога няма да оживеят. Красотата им ще увяхне след известно време. Вазата ще бъде измита и поставена в шкафа. До следващия повод. Нямат корени. Не могат да се присадят в саксии и да им се радват хората дълго време. Подаръците са в скрина. Новите дрехи са в гардеробите. Думите са в предните дни. Хората отново забързват крачки, защото трябва да с а в час. Защо посаждат любовта, след като един ден ще я откъснат? Ще я подарят на някого. И когато мине време тя ще започне да вехне. Кому е нужно да страда, че е поискал стръкче обич? Нали затова го е направил, за да е взаимно? А отсреща получава тръни. И когато протегне ръце за прегръдка, той се убожда вместо да получи милувка. И ако попита някой някого дали иска да се влюби, другият ще каже, че не му трябват повече рани. А в същото време е чувал или виждал отстрани как се обичат хората. Желае го. Копнее за това. Но една рана дори да е зараснала, тя остава белег. Най-тъжното е човек да гледа доскоро свежите цветя как навеждат цветове и изсъхват. Любовта не бива да се къса, за да бъде подарена. Може да се присади в почвата на чувствата и да бъдат полагани грижи всеки ден. И тогава тя ще бъде уникална за всеки човек. А не да му бъде повтаряно как се обичат другите хора. Отстрани е най-лесно. Нали всичко, което правят хората е за да има любов. Работят, за да не лишат любимия човек от нещо. Дават мило и драго, за да видят усмивката му. Осмислят дните си с добра дума. И когато отсреща започне да увяхва, букетът на любовта си тръгва към контейнера и се слива с останалите непотребни неща. Хората празнуваха. Ресторантите бяха пълни. Изискани тоалети, усмивки, прегръдки и целувки. И всичко това се сля с подарените цветя. Когато човек погледне след няколко дни букета във вазата се чувства тъжен. Иска му се да се порадва още малко. Докато има свежест в цветята. И желае тази любов да е през цялото време на годината. Толкова силно, че спира да мисли за това, за да не се почувства наранен. Празникът мина. Цветята ще излязат от вазата. Но нека нежните думи и искрените чувства да бъдат във всеки човек.

Явор Перфанов
15.02.2023 г.
Г. Оряховица

Детски почерк / Разказ от Явор Перфанов

 

Детски почерк

Невена Георгиева бе учител на най-малките ученици. Обичаше професията си и даваше всичко от себе си първолаците да се чувстват добре. Тя се радваше искрено на успехите на своите ученици. Ченгелчета и чертички ставаха все по-красиви с упражнения и постоянство. Дори тя даваше малки награди на децата за усърдието, което полагаха в час. Беше ден, в който много хора празнуваха. Казваха си думи, които през другото време оставаха някъде назад. Подаряваха си подаръци. Усмихваха се някак. И си мислеха за следващите дни. Невена влезе в класната стая. Децата седяха по чиновете.
- Днес ще учим за уважението към по-големите - каза Невена.
- Госпожо, няма ли да пишем буквички? - попита Мирослава.
- Празник е! - отговори жената. - Тъкмо да ви починат ръчичките. Ще си говорим.
Децата се раздвижиха. Само миг след това тишината влезе в класната стая. Те обичаха своята учителка. Не се страхуваха от нея, но я уважаваха и я слушаха.
- Много е важно едно дете да обича своите родители - каза Невена.
Иван вдигна ръка.
- Кажи, Ваньо! - рече госпожата.
- И по-големите, нали? Баби, дядовци. Каки, батковци.
- Да! Защото те знаят повече и могат да ви помогнат. Вие вече може да пишете. Но това не значи, че знаете всичко. Човек се учи постоянно.
- Кажи, Женя!
- Госпожо, ами когато ни се карат?
Невена се усмихна и каза:
- Те не ви се карат за лошо. Искат да си вземете поука от това, което сте сгрешили. Щом ви се карат, значи ги е грижа за вас. Я ми кажете кой какво добро е направил за по-голям човек. Кажи ти, Ваньо!
- Аз помогнах на една стара жена да пресече. И тя не ми благодари.
- Ти правиш добро не за да ти благодарят, а за да може другият човек да се чувства по-добре. И доброто ще се върне при теб.
- Да кажа аз, госпожо! - рече Светла. - Намерих едни очила на пейката. И понеже мога да пиша, оставих бележка на вратата на входа. Дядото се зарадва много и ми даде шоколад.
- Видя ли? - каза Невена. - Получила си подарък, защото си добра.
Учителката стана от стола и се запъти към един от чиновете.
- Я да видя аз, когато си говорим за уважение какво пишеш, Мирка?
Мирослава се смути. Помъчи се да закрие написаното на листа. Стана. Откъсна от тетрадката една страница и я подаде на учителката, Тя строго погледна. В очите й се появиха онези капчици, които и в радост, а и в тъга съпровождаха човека. "Обичам те, Неви!" Няколко думи написани с разкривения почерк на неукрепналата още детска ръка. С такова старание, че нямаше разстояние между буквите. Цялата обич се бе сляла с написаното. Невена Георгиева взе листа. Не смееше да го прегъне. Вървеше към своя стол. Докато хората се чудеха как да изрекат тези съкровени думи. Докато се питаха дали са искрени и споделени. Докато се ревнуваха един друг, детето бе написало нещо, което извираше от сърцето му. Искаше да зарадва своята учителка. Наивно, по детски, а толкова чисто. Невена не прочете написаното пред класа. Не искаше това да стане повод за присмех и да донесе травма на Мирослава. Часът свърши. Звънецът би. Децата излязоха в междучасие. Невена погледна към Мирослава и каза:
- Това е най-хубавото, което съм прочела днес. Благодаря ти!
Мирослава взе раницата си и излезе последен от целия клас.

Явор Перфанов
14.02.2023 г.
Г. Оряховица

Двете думи / Разказ от Явор Перфанов

 

Двете думи

Броени часове остават до времето, в което две думи ще тежат толкова, колкото човек се е грижил за тях цяла година. На много хора изглежда лесно да се изричат. На други им е трудно да ги чуят. Но всеки копнее за тях. "Обичам те!" Думи, които тежат толкова, че трудно се носят на раменете на един човек. Изглежда красиво. Да знаят хората, че някой държи на тях. Че им е опора. Че са в мислите на друг. Като всяко нещо и тези две думи искат грижи. Когато му дотежи, човек се обръща към природата. Хваща пътя за гората. Наблюдава и разсъждава. Но малко хора се замислят за това, че никъде няма същество, което да е само за показ. За определен ден. Растенията. Едно цвете не се засажда да радва когато цъфти. То си расте дълго време. И ако човек не се грижи за него, тогава дъждът и слънцето му дават това, от което има нужда. Цветето расте. Хората минават край него, но не му обръщат внимание. То се храни от земята. Поглъща топлината от слънцето. И когато се зададе повод за нещо, тогава хората си казват, че е много красиво. Късат го или си го купуват вече откъснато. Увито в целофан е готов подарък. Едно кученце не се гледа само да е част от домашния уют. Човек трябва да се грижи за животното, за да може кутрето да го обича. А то се привързва. Един дом би бил място за преспиване и хранене, ако хората не се грижат за него. След време ще се забелязват пукнатини и паднала мазилка. Теч. Или събрани паяжини по ъглите. За видимите неща човек осъзнава, че са нужни грижи. Но за това, което сърцето иска много често хората си мислят, че им се полага. Така. Без да полагат грижи. За това и се радват, когато в един ден чуят двете думички. Сякаш през останалото време не ги заслужават. Две думи, които остават да стоят за нови. Да не би случайно да се изцапат. Или пък да се износят от прекалена употреба. Всичко иска грижа. И едва тогава ще бъде истинско.

Явор Перфанов

13.02.2023 г.

Г. Оряховица

Дозата на човека / Разказ от Явор Перфанов

 

Дозата на човека

Бе много студен ден. Сутрин. Лед бе покрил улиците. Няколко бездомни кучета скитаха. Павел излезе от своя дом. Той работеше в строителството. Така се бе случило, че в студените зимни дни често оставаха без работа. Спестените му пари отиваха за храна. И за отопление не оставаха средства. Живееше толкова скромно, че дори врабчетата навън се засрамваха и си мислеха, че си угаждат. В стаята, в която спеше бе студено. Топлеше се единствено с дебелата завивка, от която не си показваше главата през нощта. Винаги преди сън си казваше, че повече няма да мизерува. Че почнат ли пак да работят ще отделя, за да се чувства добре. Но на сутринта си даваше сметка, че без храна не може. Трябваше да си набави сили, за да работи и да изкара пари за храна. Много рядко си пускаше една духалка, колкото да пречупи въздуха и да си затолки ръцете и краката. Искаше да си направи кафе. Да го изпие топло. Но се отказа. Студът не бе добра компания.

- Май е по-добре да изляза навън и да се движа - каза си Павел.

Облече си якето. Шапка, шал, ръкавици. Обу си обувките и излезе. В студената сутрин един човек трудно би имал самочувствие. Оглеждаше се. Хората бързаха. Влизаха в скъпите си затоплени автомобили. Младият мъж се усмихваше. Преди време си мислеше, че тези хора са имали подкрепа. Родителите са им купували коли, къщи и са им дали старт и основа, за да градят. Сега ги подкрепяше. Казваше си, че каквото и да са получили наготово е нужно усилие да го задържат и да вървят напред. Дори се упрекна, че все се бори и мръзне, а не мърда и крачка в посока, която да го направи щастлив. Бе толкова студено, че имаше чувството, че ушите му ще се счупят, ако ги докосне. Вървеше и се надяваше, че движението ще го стопли, но не. Не успя. Не издържа и влезе в кафене. Така си бе разпределил парите, за да има за храна. Седна до една от масите. В заведението имаше няколко човека, явно редовни клиенти. Павел и друг път бе влизал там, но персоналът не го познаваше. Дойде сервитьорката.

- За вас? - попита тя.

- Аз ще изчакам приятел. - каза Павел.

Момичето се върна зад бара, а Павел наведе глава. Почувства се неловко, че бе излъгал. В заведението бе топло и тялото му се отпускаше в уютната обстановка. Младият мъж гледаше през прозореца.

- Виж как студът изкривява лицата на хората. Правят мимики и жестове, които в друго време не - каза си Павел.

В кафенето влизаха хора. Сядаха. Мъжът се почувства неудобно, защото някои от клиентите търсеха свободни места, за да седнат. Погледна в портмонето си. Огледа се. Имаше чувството, че го наблюдават и гледат със съжаление. Постоя още малко. Ако си бе поръчал кафе щеше да се лиши от закуска. А как се пие ободрителната течност, когато е гладен човек? Тези мисли се блъскаха в съзнанието на младия мъж.

-Ще постоя докато ме изгонят - каза си той. - По-добре, отколкото да приличам на просяк навън.

Павел бе наясно, че в заведението гледат на него като на пари от оборота. Не като човек, който има своите потребности. Сервитьорката мина няколко пъти край него. Поглеждаше въпросително. Павел се усмихна и каза:

- Явно, че няма да дойде. Хубав ден!

Стана и излезе от топлото кафене. Тръгна по тротоара до главната улица. Искаше му се да се прибере в своя дом. Но колкото бе студено навън, толкова бе и между четирите стени. Павел бе взел своята доза топло, докато чакаше въображаемия си приятел в кафенето. Взе си от магазина храна и се прибра. Пусна си електрическата печка с ясното съзнание, че все някога трябва да плаща за миговете на уют, колкото и кратки да бяха те.

Явор Перфанов

11.02.2023 г.

Г. Оряховица

Пчелите и хората / Разказ от Явор Перфанов

 

Пчелите и хората

Седемгодишният Радослав често ходеше при дядо си Иван на село. Искаше да помага във всяка работа, с която се занимаваше възрастният мъж. Лятната ваканция играеше по поляните и дядо му не го занимаваше с труд. Детето достатъчно се изморяваше от игрите с другите деца. Бе зимен ден, когато детето бе оставено от родителите си за почивните дни при баба и дядо. Стоеше до печката и надничаше в телефона си. Иван го наблюдаваше. Струваше му се, че на толкова крехка възраст едно дете не бива да стои пред екрана много време. Искаше по деликатен начин да поговорят на тази тема.
-Има ли нещо интересно в този телефон? - попита Иван.
- Дядо, няма. Но какво да правя? Скучно ми е малко.
- На село няма скука, моето момче. Сега е зима и повече си стоим вкъщи. Искаш ли с теб да свършим една работа?
- Да, дядо! - отговори Радослав.
Дядото си облече ватенката. Помогна на детето да си обуе обувките. Закопча дебелото яке и излязоха на двора. Стигнаха до две редици подредени като по конец кошери. Радослав се зарадва. Той отдавна бе молил дядо си да го вземе до пчелите. Но старецът се страхуваше.
- Как така, дядо! - каза Радослав. - вече ме пускаш тук?
- Ами, зима е! - отговори Иван. - Сега пчелите не са опасни. Искаш ли да научиш нещо за тях?
-Искам! - извика момчето и двамата се засмяха.
Вървяха между кошерите. Нямаше пчели навън. Времето бе студено.
-Дядо! - каза момчето. - Какво правят сега пчеличките?
- Вътре в кошерите са, Радо! - отговори Иван. - Ти знаеш ли колко са умни и какъв ред има при тях? Виж сега. Аз съм пчелар. Значи се грижа за пчелите. А моята работа е само да ги наглеждам. Един път в седмицата идвам при тях. Ако има нужда правя нещо. Иначе те си вършат цялата работа.
- Не им ли е студено, дядо? Аз замръзнах.
- Не, моето момче! отговори Иван. - Те жужат вътре в кошера. И така си създават нужната топлина. Ти знаеш ли, че при тях въздухът е толкова чист, че се използва за хора, които имат нужда? Сега гледаш, че няма пчели навън и си мислиш, че спят?
- Да! - отговори Радослав.
- Не спят.
- А какво ядат? - попита детето.
- Това е работата на пчеларя - каза Иван. - В кошерите има пити. Там пчелите складират меда. Когато го вадя винаки оставям една пита. Това е строителна рамка. Вместо да им давам захар, пчелите се хранят с меда. Тези отвори долу се наричат "прелки". Като свие студът аз ги затварям и пчелите зимуват.
- А лятото, дядо? - попита Радослав.
- Лятото. Тогава пчелите ходят на паша. Носят събраното и го складират по питите.
- Самички ли? - попита момчето. - Без някой да им казва.
- Да! - отговори дядото. - Такава организация имат, че хората могат да се учат от тях.
- Значи пчелите са трудолюбиви и отговорни.
- Не само - каза Иван. - Те работят, но и гледат за реда в кошера. Ако някоя пчела не си върши работата, те я гонят. До най-главната от тях, пчелата майка също може да бъде заменена. При пчелите няма мързел. Няма това, ако не им се става да се поизлежават още малко.
-Е, дядо! - каза Радослав. - Аз само понякога.
Иван се усмихна. Погали малчугана по главата и каза:
- Пчелите са толкова отговорни, че отиват за храна и се връщат пак в кошера. Не се губят поне до пет километра. Нужно е само наблизо да има вода.
- Обичат ли хората, дядо? - попита детето.
- Стига човекът да не ги дразни. Да не се е напръскал с парфюм. Да не е пил алкохол. И е хубаво да се ходи при пчелите от десет до дванадесет и от два до четири следобед. Тогава са спокойни. И да слага човек було и да няма гола част от тялото. Има една духалка, която пълня със тор. За да може да се поупоят малко. И действам.
- Много ми е интересно, дядо! - каза Радослав. - Как са полезни и как обичат хората.
- При пчелите, моето момче няма едно казваш друго вършиш. Те са ти благодарни, благодариш им и ти. Човекът може само да се учи от тях. Хайде да влизаме вътре, че е студено!
- Добре, дядо!
Внук и дядо се прибраха в топлата стая. Радослав си представи, че това е техния кошер. Забрави за телефона. Мислеше си за това, как тези малки създания можеха да живеят в ред и да бъдат полезни.

Явор Перфанов
10.02.2023 г.
Г. Оряховица

Почивка по никое време / Разказ от Явор Перфанов

 

Почивка по никое време

Зима. Навън бе толкова студено, че въздухът се спираше пред носовете на хората и се вдишваше на кристали. Павел се бе събудил отново рано, макар и да знаеше, че е в почивка. Той не бе свикнал да е свободен през седмицата. Мръзнеше по обектите. Работеше. Чувстваше се пълноценен, когато бе сред хората. Този ще го закачи, другият ще каже някоя шега. Осмисляше си деня с нещо полезно. Но така се случи, че по никое време Павел бе в почивка. Почти по средата на седмицата. Бе много стуфрн ден. Младият мъж си направи план. Кафе. Помисли какво можеше да свърши. Започна да чисти стаята, в която спеше. Пусна прахосмукачка. Стигна до средата. Хрумна му да изпърше праха, но бързо се отказа. Запали камината. Отвори прозореца да се проветри. Несъзнателно в съзнанието му се прокрадваха мисли, които го натъжаваха. Мислеше си за близки хора, които вече ги нямаше. За това, че работее, а все не му стигаха парите. За пропуснатите възможности в името на сигурното за прехраната му. Мисли, които в работен ден нямаше. Страх нахлуваше в сърцето му. Присвиваше го корем. Искаше да излезе от своя дом, който в момента чувстваше тесен. Да подиша чист въздух и да му олекне. Показа се през отворения прозорец. Наистина бе много студен ден. Затвори го. Облече се и излезе.
- Как умеят другите хора да си почиват? - каза си Павел. - Да седнат спокойно до камината. Да пият едно кафе. Да се излежават пред телевизора и да ядат пуканки. Не се ли страхуват от едно или друго? Каква е тази сила, която имат да се усмихват и да са спокойни? Не знам.
Павел излезе от своя дом. По улиците нямаше много хора. Всеки бързаше по работа ил по задачи. Дори коли нямаше много по главната улица. Част от мислите на младия мъж замръзваха със студа. Павел вървеше бавно. С всяка крачка се чувстваше по-спокоен. Не бе свикнал да стои на едно място. Мина покрай работното си място. Усмихна се, защото знаеше, че на следващия ден отново щеше да бъде на работа. Седна в заведение за бързо хранене. Изяде една топла супа. Постоя малко там и се вглеждаше в лицата на посетителите. Видя, че и те бяха като него. Хора, които имаха своите мисли и страхове. Поразходи се още малко в близкия парк. И когато се прибра бе вече вечер. Сложи в камината няколко дървета. Вечеря. Седна пред телевизора. Водя колко е часа. Въздъхна с облекчение, че само един сън го делеше от новия работен ден.

Явор Перфанов
09.02.2023 г.
Г. Оряховица

Студ / Разказ от Явор Перфанов

 

Студ

Илиян вървеше по тротоара до главната улица. Облечен с две якета и шапка на главата, а отгоре бе завързал качулката. Така бе работил цял ден. На обекта нямаше голяма разлика от студа навън и вътре. Работниците сами искаха да бъдат постоянно в движение, за да може да не усещат студеното време. Дори прескачаха определените за почивка няколко минути. Работеха бързо. Пиеха кафе на крак. Сдъвкваха няколко залъка и продължаваха. Бе много студено. Някак хората трудно вярваха, че след топлите януарски дни, зимата може да се покаже в пълната си сила. Външните чешми бяха спрени, за да не замръзват. Илиян не чувстваше ръцете си. Дланите му бяха измръзнали. Бе намокрил ръкавиците си и пръстите почти не усещаха ледения въздух. С треперещи ръце той отключи входната врата. Зимно време живееха в две стаи тримата. Баща му, сестра му и той. Възрастният мъж искаше да се чувства полезен. И колкото сили имаше ги изразходваше в това да пали камината. За да бъде поне малко топло на сина му, когато се прибере. Старецът слизаше в мазата още в ранния следобед. Вземаше брадвата. Цепеше на много тънки лентички дърва за разпалки. След това малко по-големи дърва. Почиваше си. Мръзнеше. Но някак се чувстваше полезен. Той се радваше, когато бе нужен. Илиян влезе в стаята. Първото нещо, което направи бе да си протегне ръцете към запалената камина. Усети болка. Толкова бяха премръзнали, че го боляха дланите. Искаше му се да докосне кюнеца. Поздрави баща си и сестра си. Те не го закачаха. Изчакваха да се постопли.
- Студено е днес! - каза бащата. - Откога съм я запалил още не може да се стопли. Ти намръзна, нали?
- Намръзнах, татко! Не питай. Цял ден. Нямах търпение да се прибера. И си мислех, дали ще имаш сили да я запалиш? Аз мога и сам, но тепърва като се върна ми е трудно. И после докато се стопли.
- Стой сега и се топли! - каза старецът. - После ще вечеряме. Цял ден си блъскал.
- Така е! - отговори Илиян. - И то за какво работя? За да си плащам сметките и да се храним. Разбирам да мръзна, но да си струва.
Бащата се усмихна и каза:
- И аз съм бил така едно време. Това са неща, които не се променят. Човек работи, храни се, топли се и толкова. И винаги има за какво да мисли. Все се чувства несигурен за утре. Трябва да сме благодарни, че има какво да сложим на масата и в печката. Съществуват много хора, които няма тази възможност.
- Прав си, татко! Не бива да гледам настрани. Понякога се дразня като си мисля как има такива, които без усилия постигат много. Нито мръзнат, нито се чудят как да свържат двата края.
- Не ги мисли, сине! - каза бащата. - Те трудно ще разберат колко струва да ти е топло. Радвай се с чисто и спокойно сърце на това, което имаш.
В стаята бе топло. Ръцете на Илиян вече усещаха топлината от камината. Сестра му бе подредила на масата приборите за хранене. Студът бе отвън. Някъде топлова далече, че Илиян щеше да го срещне чак на другия ден.

Явор Перфанов
08.02.2023 г.
Г. Оряховица