"До следващото влюбване".

   Сборник с къси разкази. Излиза от печат през 2019 г. Представям ви няколко разказа от книгата.

Наивникът

Той започва всеки свой ден на чисто. Събужда се рано сутрин, за да се наслаждава на тези мигове, между зората и изгрева, когато тишината е уникална. Не гледа назад. Не чува тъжните гласове на спомените. Пие кафе и се радва на момента, защото осъзнава, че всяка секунда е неповторима. Живее в свой свят, далеч от този на сметките и на алчността. Почти винаги е без пари, често е гладен. Стои на студено и е самотен. Но от това не изпитва тъга. Приема го като нещо временно и се хваща за живота с надежда, че утре ще се чувства добре. Пълен е с енергия, която не остава в него, а раздава на всеки, който срещне по пътя си.
Облича се скромно. Не избира дрехите си. За него е важно само да бъде чист и спретнат. Излиза от дома си, заключва, поглежда към небето и тръгва по пътя на слънцето. Ако се случи така, че да трябва да върви в друга посока, той усеща топлината лъчите на гърба си.
Наивникът е такъв човек, който като минава покрай хората, те млъкват. Изчакват докато отмине и започват да си шушукат. Става обект на подигравки. Присмиват му се. Много е тънка границата между доброта и глупост. Смятат го за неопитен, за добър, но прост, до болка. Говорят зад гърба му, не смеят да му го кажат в очите. По-смелите и безскрупулни хора му дават съвети. Казват му какво биха направили, ако бяха на негово място. С две думи, те го определят като човек, втора ръка.
А всъщност, наивникът е щастливец. Той вярва на всички. А недоверието носи тъга и убива. Когато човек се съмнява в някой, мислите му са ангажирани с догадки, които го разкъсват и пропуска хубавите моменти. Наивникът се влюбва във всеки, който му каже добра дума и му се усмихне. Не завижда. Не мрази. Помага и с малкото, което има и ако успее е най-щастливият човек на света.
Когато го наранят, той се затваря за миг в себе си. Остава само с мислите си. Търси вината не в другите, а се пита, дали с поведението си не е предизвикал болката, която разкъсва сърцето му. Чувства срам от това, че е позволил да падне. Изправя се, забравя, прощава и тръгва напред. В първият момент, хората харесват оптимизма му, но като видят, че с лекота се движи по пътя на живота, започват да му се подиграват. Безгрижието му се определя като безотговорно и като липса на характер. А те не виждат, че наивникът обича до крайност, готов да даде всичко от себе си. А това дразни, защото не всеки го умее.
Когато отидеш в галерия и те грабне рисунка от пръв поглед, казваш, че картината е шедьовър. Такъв човек е и наивникът. Приема всяка дума, без да се съмнява в стойността й. Дори и да е измислена, той се радва на всеки щрих от нея и го запечатва в сърцето си.
Не пренебрегвайте наивника. Той е шедьовър. Уникален, който не се среща под път и над път. Той няма да ви предаде. Ще ви обича истински. Той е прозрачен и предвидим и живота му е пред вас.

Явор Перфанов

Пътят на чистото сърце

Мария, около тридесетгодишна жена живееше заедно с осемгодишния си син и своята майка, в малък апартамент. Наскоро беше съкратена от работа и семейството усещаше на плещите си недоимъка и със сетни сили, едва се справяше с обикновените ежедневни нужди. Младата жена се бе разделила със съпруга си. Доходите бяха ограничени и парите се харчеха за най-необходимото. След като остана безработна, Мария се регистрира на трудовата борса. Получаваше предложения за работа, но все ги отхвърляше, било заради образованието или смяташе, че не е подходяща за нея. Разходите растяха, имаше ученик във втори клас и вече не издържаше на нямането, когато от Бюрото по труда й предложиха да започне работа като чистачка във фирма. Мария обсъди това с майка си. Говориха си като големи хора. Че вече не може да отказва, че само с пенсията на възрастната жена, трудно можеше да се оцелее. И въпреки гордостта си, Мария започна работа. Фирмата се намираше близо до училището, в което синът й Димитър учеше. Това беше предимство, защото можеше да го взема от училище и да се прибират заедно. Сутрин го водеше баба му, защото чистачката започваше рано.

Беше слънчев есенен ден, в средата на ноември. Мария събираше падналите есени листа пред административната сграда на фирмата. Намираше се близо до центъра и по тротоара минаваха много хора. Младата жена си вършеше работата съвестно. Не обръщаше внимание на минувачите. Някои я поздравяваха, други просто я отминаваха. Видя две свои бивши колежки, които весело си говореха и когато я наближиха спряха и едната я попита:

-Миме! Какво правиш? Най-малко съм очаквала да те видя тук!

Мария се усмихна и се опита да каже нещо, но другата й бивша колежка дръпна приятелката си за ръката и тръгнаха. Сякаш се чувстваше неловко от това да говори с една чистачка. Усмивката се сливаше с есенната красота на падналите листа. Лек ветрец придружаваше слънцето и напомняше, че наближаваха студените дни. Мария се беше унесла в работата си, когато чу детски гласчета наблизо. Тя се изправи и видя група деца, които идваха от училище, водени от своята учителка. Разпозна класа на своя син. Чистачката остави листата на земята и се запъти към сградата на фирмата. Съучениците на Димитър я познаваха, класната ръководителка също. Мария искаше да се скрие някъде, за да не я видят. За да не се подиграват на детето й. Но се страхуваше да не би някой от началниците да си помисли, че не иска да работи и се скатава. Влезе в офиса, тръгна към тоалетната. През прозореца видя, че групичката деца, заедно със сина й вече бяха преминали по тротоара и жената излезе навън, за да продължи своята работа.

Децата се прибраха в класната стая и седнаха зад чиновете. Учителката им ги прикани да пазят тишина и каза:

-Днес, днес ще говори за професията на вашите родители. Всеки ще каже какво работят мама и тате.

Учениците вдигаха ръце. Някои от тях с гордост казваха, че таткото е лекар, други, че майката е психолог. Обясняваха, какво точно означаваха професиите. След като всички се изредиха, учителката посочи към свито момченце на последния чин и го попита:

-А ти, Митко, ще ни кажеш ли какво работят твоите родители?

В класната стая настъпи оживление. Някои деца се смееха, а други гледаха момчето и се побутваха.

-Татко го няма - каза Димитър. - А мама. Мама работи в частна фирма.

-Като чистачка! - извика момиче от първите чинове.

Димитър се изчерви. Ушите му горяха и капчици пот се стичаха по лицето. Децата се смееха. Учителката каза със силен глас:

-Пазете тишина! Искам Митко да каже, какво точно работи майка му!

В класната стая стана тихо. Димитър се изправи и каза:

-Мама е хигиенистка в частна фирма.

Същото момиче отново извика:

-Да бе да, чистачка!

Учителката отиде при Димитър, застана до него и каза:

-Деца! Искам днес да запомните нещо от този час. Всеки човек с труд трябва да си изкарва хляба. Едни работя като лекари, други сме учители. Има стругари, военни, полицаи. Има архитекти, художници и музиканти. Няма срамна работа, нито обиден труд. Ето, на Митко майка му е хигиенист или чистачка. Знаете ли, колко е важен нейния труд. Някой от вас обича ли да ходи по мръсни улици или по път, в който има боклуци, питам ви, отговорете!

-Не, госпожо!- в един глас казаха учениците.

- Колко е неприятно да виждате мръсотия, нали? И нищо не ви се прави - продължи със спокоен глас учителката. -Нямате настроение. Не виждате красивите неща в есента, само защото е мръсно. А като влезете в една сграда и видите по земята кал, се обръщате с отвращение, нали? И първото нещо, което ви идва е да си помислите за лоши неща. А добрите хора мислят ли за лоши неща?

-Не, госпожо! -отговори момиченцето, което се бе присмяло на Димитър.

Учителката се усмихна и каза:

-Майката на Митко работи може би най-важната професия. За да бъде човек добър, трябва да ходи по чист път. Да не се спъва, да не се цапа. За да има добро сърце, трябва да бъде чисто наоколо, а за това се грижи тази жена, която чисти.

Децата наобиколиха смутеното момче. То се усмихна и вдигна глава. Звънецът беше дал край на учебния час. Учениците излизаха от класната стая. Учителката сложи ръка на рамото на Димитър и каза:

-Трябва да се гордееш с майка си, защото е трудно да работиш каквото и да е, за да ти осигури всичко, от което имаш нужда.

Димитър излезе от училище и видя в края на двора своята майка. Затича се към нея с протегнати ръце. Жената затвори очи и усети най-чистата прегръдка. Тази на детето си. Майка и син се бяха прегърнали в щастлив миг. Детето прошепна тихо:

-Обичам те, мамо! Ти си най-важната на този свят.

Майка и син, вървяха заедно. Хванати за ръце, по пътя, който Мария беше изчистила по-рано през деня.

Същият път, от майчината душа към детското сърце.

Чист и безопасен.

Така, както само една майка може да изчисти.

Явор Перфанов

Най-виждащите очи

-Никъде не ходим, сине - каза Васил. -Дори днес, на Нова година, когато хората празнуват, ние сме си тук. Ще се чуем с майка ти довечера да си честитим празника и толкова. Какви удоволствия имаме с теб?

Васил и синът му, Илиян живееха в малък апартамент, близо до центъра на града. Преди няколко години, след трудова злополука, мъжът бе загубил зрението си. След много, но неуспешни операции, той се бе примирил със съдбата си. Парите се стопяваха и семейството изнемогваше. Заедно със съпругата си взеха решение тя да замине да работи в чужбина, за да може да издържа и него и сина им. Илиян, осемнадесетгодишно момче, бе пораснал по-бързо от своите връстници. Той беше отговорен млад мъж, който се грижеше за баща си и правеше всичко възможно, за да не бъде лишен от това, от което имаше нужда. Слепотата отделя хората един от друг. Тя затваря незрящия човек и го кара да допуска до себе си само най-близките си хора. Васил седеше на своя стол до прозореца. Не виждаше пукнатините по стените, но усещаше как слънчевите лъчи топлят лицето му. Не можеше да види забързаните хора, които с пълни чанти се разминаваха по тесния тротоар, но разбираше, че животът кипеше навън, а не в тихата стая. Натъжаваше се най-вече по празниците. Спомняше си времето, когато очите му бяха здрави. Тогава всички го канеха на гости. Душата на компанията. Песни, танци, веселие. Но изведнъж целият свят бе загубил светлината си и мрака завинаги облякъл мечтите на слепеца.

-Тате! - каза Илиян. - Ами, хайде тогава да идем до онзи ресторант на центъра. Ще постоим малко, ще си поръчаме нещо и към осем да се приберем, за да посрещнем Новата година у дома. Нали и мама ще ни звънне.

Васил се обърна по посока на гласа и каза:

-Да идем, но хората сигурно са запазили маси, за да се веселят. И като ми видят очите ще им се развали празничното настроение. А така ми се ходи. Добре, хайде да идем там, набързо.

Илиян отиде в стаята си, преоблече се. Влезе в хола, отвори скърцащата врата на гардероба. Това беше единствената музика, която бяха слушали напоследък. Скрибуцащите панти на спомените за един щастлив живот. Момчето извади синя риза, черен панталон и сако. Започна да преоблича баща си. Като всеки ощетен човек, така и Васил беше изнервен. Той мърмореше под носа си. Сърдеше се, че все му беше неудобно да се облича, че не можеше да се закопчава сам. И накрая, когато всичко беше наред, той се чумереше, защото не можеше да се огледа в огледалото. Илиян се усмихна и каза:

-Тате, изглеждаш много добре. Да тръгваме, докато не са се събрали там много хора.

Баща и син излязоха от апартамента. След като асансьора ги смъкна до партера, двамата мъже напуснаха блока, в който живееха и се сляха с тълпата. Някои хора се отместваха и им даваха път, други неволно ги докосваха. Васил не виждаше лицата им, но чуваше как всички говореха в един глас и не се разбираше това, което казват. Той се усмихна. За миг беше забравил, че е сляп, до момент, в който минаваха край шумна компания, която изведнъж замлъкваше и започваше отново да се смее едва, след като отминат. Стигнаха до ресторанта и влязоха. Сервитьорите бързаха да подготвят масите за празничната нощ. Илиян огледа помещението, видя, че навсякъде имаше табелки, на които пишеше, че местата са запазени.

-Извинете - каза той на един от сервитьорите. - Може ли да седнем за половин час. ще си поръчаме нещо и си тръгваме. Татко е сляп, да усети и той, че е празник днес.

Сервитьорът ги изгледа, отиде до бара и след няколко минути се върна.

-Да, може, но седнете тук, на служебната маса. сега е седем часа, ако може към осем да освободите заведението, защото очакваме много хора.

Илиян се втурна при баща си, който стоеше прав до закачалка за дрехи, малко встрани от вратата, хвана го за ръка и каза:

-Хайде, тате, дадоха ни най-хубавата маса.

Васил седна на един от столовете, а след това, срещу него седна и синът му.

-Какво ще бъде за вас?-попита сервитьорът.

-Аз искам кафе и натурален сок праскова - каза Илиян.

-За мен същото - добави Васил. -То и без това, ще гледаме да ги изпием бързичко да не пречим на ресторанта.

След като им донесоха поръчката, слепият мъж отпи от кафето и се усмихна. Ноти на сладост се разляха по цялото му тяло, а дори не беше сложил захар в топлата напитка. Отпи и от сока. Сервитьорът стоеше близо до масата, заедно с още един мъж, като често поглеждаше към напитките на двамата клиенти.

-Колко е хубаво! - каза Васил. -Сине, има ли други хора в ресторанта?

-Почнаха да влизат, тате - отговори Илиян. - Ето и оркестъра се гласи, след малко ще свирят.

Слепецът наведе глава. Той се притесняваше. Отпи от кафето отново, а след това и от сока. Музикантите започнаха да свирят. Първата песен беше инструментал. Васил вдигна глава и с незрящите си очи потърси импровизираната сцена. Въодушевен, той на висок глас говореше на сина си:

-Тази песен е от моето време. Слушаш ли я? Представи си как една птица, вече немощна и болна иска да полети и да се слее със заминаващото на юг ято. Чуваш ли пианото? Чуй, ето, как стъпва, всеки тон, мъчи се да лети, но пада. Сега минава в минор, птицата е на земята и гледа своите приятели как летят. Ето китарата, тъжна, ятото не се обръща дори да погледне своя другар. Няма да има и спомени. Тук пианото и китарата се сливат, чуваш ли, сине, защото птицата намерила покой до вехнещо цвете. И двете са носили красота на този свят. Цветето за очите, птицата, за ушите, а заедно, за душата на човек. За това са песните, сине, за извинение, към понякога неволното нараняване и изоставяне на някого от нас.

Илиян избърса очите си от две паднали сълзички, но го направи така, че баща му да не разбере. Васил слушаше песента и се усмихваше.

-Ето, пак пианото, чуваш ли? - каза той. - Тук минава човек, поглежда към птицата, вижда и цветето и отминава. Щом не му носи радост, значи не е значимо. Затова страдаме хората, синко, затова. Не можем да влезем в сърцата на другите. Не знаем какво чувстват.

Песента свърши и музикантите направиха малка пауза. Илиян извика сервитьора, който бе наблизо и каза:

-Може ли сметката?

След няколко минути към масата се приближи мъжът, който стоеше до келнера. Той погледна Илиян, след това наведе глава към Васил и каза:

-Искате да си тръгвате, защото смятате, че ще пречите на заведението и на клиентите за празника, нали?

-Да! - отговори Васил. - Аз съм сляп и знам, че е неприятно за околните да ме гледат.

-Аз съм управителят на този ресторант и ви предлагам да останете с нас тук и да посрещнем заедно Новата година. Приемете го като подарък.

-Но, така не е удобно - каза Илиян. -Ние не сме бездомници, нито скитници. Имаме къде да се приберем. Просто, татко искаше да усети, че днес е празник. Не беше излизал толкова време.

-На какво дължим тази чест? - попита слепецът управителя на ресторанта.

-Аз и единият от сервитьорите стояхме до вашата маса. Отначало, да ви кажа честно, чакахме с нетърпение да си тръгнете, все пак всичко тук бе запазено отдавна. Но докато слушахте песента, вие казахте такива неща, които аз като виждащ човек нямаше как да видя. Говорехте силно, не подслушвах, но ви слушах. Напълнихте ми душата и се изненадах. Вие усещате живота до най-тънката му нишка. Нещо, което ние, здравите не умеем. А такъв човек, просто няма как да не носи добро сърце. Останете с нас, ще си изкараме добре.

Васил се обърна към Илиян, потърси го с незрящите си очи, сякаш искаше най-близкият човек да му потвърди дали това бе истина или сън.

-Ще останем ли, сине? - попита Васил.

-Да останем, тате!- отговори Илиян и прегърна баща си.

Ресторантът се пълнеше с хора. Наближаваше осем и Новата година вече чукаше на вратата на живота на всеки един човек. Всички празнуваха. Радваха се. Пожелаваха си сбъдване на мечти. А най-щастлив беше един сляп мъж, който се чувстваше жив, защото бе сред хората.

Той им помагаше с най-виждащите очи.

Тези, които се намираха в душата.

Явор Перфанов

Благодаря!