"Нещата, които си струват".

Това е сборник с къси разкази. Има редица представяния в страната. Излиза от печат през 2018 г. Представям ви няколко разказа от книгата.

Благодаря!

Най-чистите стотинки

Кремена избърса масата от трохите след закуската, погледна към съпруга си Михаил и седна до него на дивана в малката кухня.

- И какво сега? - каза тя. - за цяло лято, не можахме да спестим и един лев. А ето, след десетина дни децата започват училище.

Десетгодишният Николай и три години по-малкия Иво нареждаха пъзел на земята. Те бяха толкова съсредоточени в забавната игра, че не обръщаха внимание на разговора на родителите им.

- И как да спестим, мило? - попита Михаил. - как, като виж, платих сметките, дърва купих, дрехи взехме за децата, тетрадки. За друго не остава.

- Не знам - тихо отговори Кремена. - гледам другите семейства как ходят на почивка, как са весели, засмени и сякаш всичко им е наред. А аз, аз не мога да изляза да си купя един сладолед. Ей така, просто, защото съм човек.

Николай, погледна към майка си, срещна очите й и срамежливо наведе глава отново към парченцата от пъзела. Кремена замълча. Тя се почувства виновна, защото беше усетила, че думите й бяха усетени от сина й като упрек. Младата жена стана от дивана, пусна телевизора и се загледа в неделното сутрешно предаване, което я разсейваше от грижите всяка седмица.

Николай бързо се изправи от земята. Погали братчето си по главата. Отиде до мивката и си изми ръцете. Приглади с мокрите ръце косата си. Огледа се във витринката на малкото шкафче, което бе над чешмата. Избърса ръцете си и тръгна към вратата.

- Къде отиваш, Ники? - попита Кремена.

- Излизам мамо - отговори Николай. - ще поиграя с децата пред блока, тук ще съм наблизо.

- Пази се! - каза Михаил, който се бе излегнал на малкото канапе.

Николай обу обувките си, затвори входната врата и бързо слезе по стъпалата на блока. Огледа се и пое дълбоко въздух. Издиша, усмихна се и тръгна по тротоара. Пресече главната улица и продължи към големия супермаркет. Премина през паркинга, на който имаше много спрени коли. Влезе в магазина и се запъти към хладилниците със сладолед. Огледа изкушаващото лакомство. Бяха различни видове. Видя и цените им и неволно се почеса по главата. Огледа се и видя, колко хора имаше наоколо. Всички пазаруваха. Едни вземаха месо, други сирене, мляко. Ето, едно семейство си избра и сладолед и колко много, сигурно за всички. Николай се обърна, мина покрай една от касите и тръгна по коридора на супермаркета. Стигна до изхода и вратите се отвориха. Момчето се усмихна, мина през тях и се озова на големия паркинг. Огледа се. Видя как хората излизаха с пълни колички. В повечето от тях имаше хранителни стоки, върху тях прах за пране, препарати за чистене, а върху всичко това няколко рула тоалетна хартия.

Николай се приближи до възрастен мъж и застана до него. Понечи да каже нещо, но гърлото му се стегна, наведе глава и гледаше в земята. Старецът погледна към момчето и го попита:

- Какво има, момче?

- Аз - заекваше от притеснение десетгодишния хлапак. - аз, аз исках само да ви попитам, дали имате нужда да ви помогна да си сложите нещата в колата?

Възрастният мъж огледа отгоре до долу момчето и със сериозно изражение на лицето каза:

- Не обичам просяци. Но ти ми изглеждаш добро дете. Хайде помогни ми.

Николай взе количката от старческите ръце и я тикаше с усилие, защото беше тежка. Стигнаха до колата. Мъжът отвори багажника и момчето започна да слага внимателно продуктите в автомобила.

- Внимавай! - каза старецът. - това са яйца, остави ги отгоре, или не, не, дай ги, аз ще ги взема при мен.

След като разтовари количката, Николай се обърна и тръгна с нея към мястото за колички. Възрастният мъж извика:

- Хей, момче, дори не ти знам името, чакай, чакай. Ти ми помогна, нали? Ела, върни се!

Николай срамежливо наведе глава и не смееше да помръдне.

- Ела де! - повтори с весел глас мъжът. - дай си ръката, ето.

Остави монета в малката ръка на момчето. То я стисна, стисна и очите си, отвори ги, сякаш се събуждаше от сън.

- Довиждане! Благодаря! -каза десетгодишното дете и тичайки, буташе количката към мястото, където стоеше.

Николай се запъти към мъж и жена, които носиха във всяка от ръцете си тежки чанти. Детето вече бе придобило кураж и с усмивка попита жената:

- Госпожо, да ви помогна? Само до колата.

Мъжът се обърна, изгледа момчето, погледна и съпругата си и каза:

- Дай, мила чантите на този момък, нека да помогне, я виж какво хубаво момче.

Николай пое чантите и няколко пъти щеше да се спъне от тежестта им. Когато стигнаха до колата, той ги остави внимателно в отворения багажник. Обърна се и тръгна към входа на магазина.

- Ей, чакай, момченце! - извика жената. - толкова си срамежлив, че не смееш да кажеш цената на труда и вниманието си към нас. Дай си ръчичката!

- Аз не прося, госпожо - каза Николай.

- Никой не е казал, че просиш, ти работиш. Ето, малко са, но пък заслужени.

Детето непринудено се усмихна и прибра монетата в джоба си. Тръгна отново към входните врати на магазина. Помогна на още няколко човека и започна да брои стотинките. Нямаше да стигнат за по един сладолед, от онези хубавите. Огледа се. Замисли се, че от сутринта досега, никой не го беше изпъдил, нито нагрубил. Никой не му беше казал да се маха, че проси. Николай се облегна на парапета. Видя, че е застанал до банкомата и се почувства неудобно от хората, които теглеха пари от там. Обърна се и тръгна към паркинга. Запъти се към възрастен мъж, който беше в гръб към него.

- Господине! - каза Николай. - да ви помогна с чантите?

Мъжът се обърна и детето се стресна. Пред него беше учителят му по математика.

- Господин Иванов, добър ден! - каза тихо момчето.

- Добър да е! - отговори учителят. - какво правиш тук? Вашите знаят ли те къде си?

- Аз, аз, нищо, само да помогна с нещо.

Учителят подаде на детето чантата си и като стигнаха до колата го погледна строго, сложи една монета в детската ръка, поклати съжалително глава и тръгна.

Николай преброи отново монетите и пресметна, че ако помогне на още двама, ще успее да събере паричките да зарадва семейството си. Огледа се, видя колко много коли се бяха наредили и чакаха своите собственици. Запъти се към възрастно семейство, когато на рамото си усети тежка ръка. Детето бързо се обърна и видя строгия поглед на баща си. Николай наведе глава. Беше разбрал, че неговия учител се обадил по телефона и предупредил Михаил и Кремена за това, което се бе случило пред магазина.

Бащата хвана за ръка сина си и го поведе към входните врати. Спря, погледна към момчето и каза:

- Ники, от какво сме те лишили, че правиш така? Какво си поискал и не сме ти купили? Като ми се обади учителят ти, аз си помислих, че нещо за училище. Добре, че има само моя номер, нали ми беше учител като бях дете. Иначе, знаеш ли как щеше да се разстрои майка ти?

Детето наведе глава, но бързо я изправи и погледна баща си в очите.

- Тате! - каза то. - аз, аз не за мен. Ама нали чух мама днес, че иска сладолед, че няма кой да й купи. Че много работите, а не стигат паричките. Дойдох до магазина да видя колко струва сладоледа и после като излязох, се сетих как да помогна.

Михаил се подпря на парапета пред входната врата на големия супермаркет. Краката му се бяха подкосили от вълнение. Блясъка от силното осветление, което идваше отвътре, не пускаше сълзите, които напираха в очите му. Той пусна парапета, хвана за ръка сина си и влязоха в магазина. Запътиха се към витрината със сладолед.

- Кой сладолед избираш, Ники?

- Ама, тате! - учудено отговори детето.

- Хайде избирай четири и да вървим.

Николай взе сладоледите и се наредиха на опашката на касата. Когато дойде техния ред, касиерката каза колко струват. Михаил извади портфейла си, но синът му го бутна за ръката и каза:

- Аз ще платя, тате. Взех от по-евтините, мама няма да се разсърди, нали?

Момчето извади стотинките от джоба си и една по една ги пусна в съдчето за пари на касата. С най-сериозното си изражение, детето гледаше, как касиерката ги брои и чак когато тя ги прибра, Николай се успокои и се усмихна.

Даде двата на татко си, а другите два внимателно носеше в двете си ръце. Излязоха от магазина и тръгнаха към изхода на паркинга.

- Тате, ще кажеш ли на мама? - попита Николай. - да не ми се кара, аз само исках да я зарадвам.

- Няма, Ники - отговори Михаил. - няма, не бой се.

Двамата мъже вървяха по тротоара и весело си говореха. Неусетно бяха стигнали до входа на блока, в който живееха. Качиха се по стъпалата и влязоха в апартамента. Николай нямаше търпение да види очите на майка си и нейната усмивка, като разбере, че има сладолед. За него това беше най-важно. Да направи така, че неговата майка да се почувства щастлива и обичана, Николай влезе в кухнята, с ръце зад гърба. След него се появи и баща му.

Момчето погледна към Кремена и каза:

- Мамо, заповядай!

Жената погледна сладоледа, обърна се към Михаил, усмихна се и каза:

- Това, че съм споменала за сладолед, не означаваше, че не можем да си купим, а че просто все трябва да се лишаваме.

- Ники ги купи, за четиримата, за теб, за мен, за Иво и за него.

Кремена погледна строго към Николай, който с упрек гледаше баща си, заради издадената тайна.

Михаил се усмихна и каза:

- Купени за всички, с най-чистите стотинки. Всичко друго е тайна.

Обърна се към Николай, смигна му и го прегърна.

В този момент, момчето се бе почувствало истински мъж, като баща си.

Защото чистите стотинки са пътят по който върви доброто сърце.

Явор Перфанов

Монолог на един обикновен мъж

Добър вечер! Не, не ставайте и моля ви, не ми ръкопляскайте. Аз не съм артист, нито звезда. Аз съм един обикновен мъж. Казах си, че и така и така съм си купил билет за представлението, защо да не кажа няколко думи за мен, за живота ми. По ще ми е хубаво да споделя пред много хора, които след малко ще ме забравят, отколкото пред най-добрите си приятели. Така боли, когато чуеш тайните си от друго място. Или ако разбереш, че са ти се присмели най-близките ти хора.

Няма да ви кажа как се казвам. На мое място може да е всеки мъж. Името ми няма значение.

Аз съм малко над четиридесетте. Работя от сутрин до вечер. Ето с тези две ръце, както вдигам тежко, така и подарявам цветя. Толкова съм свикнал с работата си, че когато не работя, когато съблека гащеризона, не знам къде да си сложа ръцете. Чувствам се като скован. Навеждам глава. Нямам самочувствие. Заобикалям хората и се затварям в себе си. А когато работя, сякаш света е в краката ми.

Денят ми минава както на повечето мъже. Събуждам се рано, пия кафе. Закусвам набързо и излизам. Работя цял ден. Говоря си с колегите. Смея се, радвам се, научавам нови неща. Тръгвам си от работа и тъмнината на вечерта нахлува в съзнанието ми. Става мрачно. Прибирам се вкъщи и се свивам в ъгъла. Започвам да мисля за смисъла на живота. Виждам, колко неща не съм сбъднал и осъзнавам, че работя за единия хляб и за сметките. Стягат ме гърдите, сивотата на ежедневието ме стяга за гърлото и трудно дишам. У дома си имам едно петнадесетгодишно момиченце, заради което живея. Отгледал съм си я от бебе и я пазя от лошите неща в този свят. Днес, сутринта, преди да тръгна от работа , тя отново ме развълнува. Оставих й две пакетчета солети,които не струват и левче. А тя, милата, тя ми каза, че само аз се грижа за нея от всички в семейството ми. Толкова мило ми стана. Нищо не съм сторил, а сякаш съм й купил целия свят. А тя го заслужава.

Понякога ми домъчнява, че работя като вол, а не мога да й взема мечтани неща.

За толкова години, аз разбрах, че най-важното е да сме здрави. Благодарен съм, когато сутрин се събуждам. Радвам се на всяка минутка, защото живота стана такъв, че не знам, дали като изляза, ще се прибера вечерта.

Понякога не разбирам жените. Имам чувството, че им е вродено да изпитват тъга. Някой да ги обижда и да ги тормози. А може би имат нужда да се карат с някого. Толкова неща съм правил, за да се чувстват добре, да бъдат гледани като жени, а те се обръщат и са ми правили зад гърба неща с други. Не мога да им се сърдя. Любовта е просто нещо и става на мига. Човешко е да се влюбят в друг. Не са ми длъжни. Дал съм всичко от себе си и съм спокоен, че вината не е в мен. А сърцето, да, това сърце...

Колко сила е необходима, за да тупти до края на дните ми.

Не знам дали е мъжко, но понякога сълзите без да искам се стичат по лицето ми. Един път от безсилие, друг път- от щастие. Но са прави старите хора, че сълзите пречистват. А и казват, че истинските мъже плачат. Тези, които се правят на силни и се подиграват, те плачат, но с очите на наранените от тях близки хора.

Ето, това съм аз, един обикновен мъж.

Не, не ставайте! Не ръкопляскайте! Това е съдбата на много, много мъже. Защо ставате, братя. За първи път някой ми става на крака, не съм казал кой знае какво. Добре, добре, ще кажа още едно изречение и идвам при вас, защото съм част от публиката.

Скъпи жени, обичайте ни! Имаме нужда от вас. Една ваша усмивка, една топла прегръдка с топлите ви ръце, една искрена обич. Това са нещата, които крепят трудния живот на нас, обикновените мъже.

Ние ви обичаме много.

Благодаря!

Явор Перфанов

Когато мечтаят сакатите

Неделя. Топъл майски ден. Големият супермаркет бе пълен с клиенти. Единственият ден в седмицата, в който хората не бързаха и пазаруваха спокойно и с удоволствие.

Мария и Ангелина са приятелки от детството, които са учили заедно преди много години. Те бяха решили да излязат и след кафето да се отбият в големия магазин. Оглеждаха стелажите със скъпа козметика и парфюмерия и дрехи, които търговците пускаха всяка седмица.

-Аууууу, Миме! – каза Ангелина. – гледай! От два месеца не съм си купувала дреха. Ще кажат хората, че съм се занемарила. Гардеробът ми е пълен, но все съм ги носила и целият град ме е виждал с тях. Омръзна ми. Ще с купя тази блузка, виж колко е модерна, нали?

-Оф, не знам! – отговори приятелката й. – аз имам и дрехи, които дори не съм обличала, но пък съм луда по парфюмите. Но все не ми достига нещо от аромата. Я виж, я виж! Това дали е сребро, гледай как блести! Ще си купя и парфюма и бижуто. Може да не е марково, но пък ще блести и хваща окото.

- Ами да, то човек, колко живот има, че да се лишава. И аз ще си купя. Цецито, едно време носеше такава брошка. Какво ли става с тази жена?

-Не знам! - каза Ангелина. – не съм я виждала отдавна. Тя нали вече не излиза никъде. А и как да ида у тях, като онова изродче ще започне да се криви и лигави, отвратително е. Да не дава съдбата такава участ!

-Да! – отговори Мария и се прекръсти. - я виж, кой е тук. Ваньо, забрави ни ти нас, твоите съученички. Откакто се издигна, не се виждаш, няма да ни поканиш на едно кафе даже.

Иван ги погледна, усмихна се и каза:

-Здравейте! Миме, нямам време , отдал съм се на работата и семейството . Имам две дечица вече, едното на три, а другото - на годинка. И сега ми е малко натоварено в службата, знаете. Някой ден ще се видим, я ми дайте номерата си. Ще се обадя в края на месеца.

-Добре, ще се радваме, да почерпиш за новата длъжност.

Мъжът беше чул разговора между двете жени. Стана му тъжно от думите за тяхната съученичка Цветелина. Той знаеше отчасти за съдбата й. Тя имаше дете, което страдаше от детска церебрална парализа. Малко след раждането на момчето, лекарите установяват тежката диагноза. Бащата не понесъл участта на детето и неясното му неподвижно бъдеще и се разделил със съпругата си. Самотната майка се грижеше за своето болно момче. Рядко излизаше от своя дом и ако го правеше е само за най-важните неща.

Иван мина през касата, изчака търпеливо реда си, плати и излезе от магазина. Той нямаше телефонният номер на Цветелина, но знаеше къде живее. Искаше да се отбие набързо в тях, за да види, как живее, какво прави. Думите на съученичките му, върнаха спомени от ученическите години, когато децата го пренебрегваха заради стремежа му към знания и отличен успех. Той се почувства виновен за това, че толкова време не се беше сещал за тази жена, която в очите му беше пример за сила и борбеност. В чантата си беше сложил и подаръче, купено от магазина. Той не знаеше от какво има нужда, нито в какво състояние е детето, но не искаше да отива там с празни ръце.

Спря пред вратата на малката къща, огледа се, видя дворчето, което беше поддържано добре. Градинка с цветя, обиколени с кръгли камъчета боядисани в бяло. Нямаше дори тревичка. Личеше си, че за дворчето се полагаха грижи.

Иван натисна звънеца. Чу се весела мелодия, която накара мъжа да се усмихне. Детска песничка, която беше популярна навремето и събуждаше в съзнанието му спомени. Какво детство имаше, чисто, спокойно, безгрижно и весело.

Вратата се отвори и пред него застана жена, която се усмихна и каза:

- Ванко! Каква изненада. Не съм очаквала. Откога не съм те виждала, нямаш остаряване. Влез де, не стой на вратата.

Мъжът влезе в къщата. Събу си обувките в малко коридорче и следваше домакинята. Тя го покани в голяма стая, в която имаше маса, легло, мивка и печка. По всичко личеше, че тук хората и се хранеха и спяха.

Цветелина сложи на котлона кафеничето и седна до Иван.

- Казвай сега, как си! - каза тя. - извинявай, но не мога да те почерпя с друго. Изненада ме, а и ... После ще си говорим повече. Нали имаш време? как си ти?

- Как да съм, Цеци, добре. Имам две дечица, работя напоследък много, нали ме направиха началник на клона на банката в града. И така. Бях в магазина преди малко, та там познай кого видях. Не можеш, нали? Мария и Ангелина. Та, стана въпрос за теб и реших да се отбия да те видя, малко неудобно, че по никое време, но няма друг път кога. Ти как си?

Цветелина взе кафето от котлона, наля в две чашки, извади пакет с бисквити. Нареди ги в кръг и ги сложи в чинийки, която поднесе на своя гост. Седна отново до него и каза:

- Ами, Ваньо, тя, моята работа е малко дълга за обяснение. Нали знаеш, че имам детенце, което е болно?

Жената кимна към леглото и едва сега Иван забеляза завито през глава детето. Той уплашено погледна към съученичката си и каза:

- Оле, аз знаех, но не съобразих и говоря силно, мислех, че е в друга стая, извинявай.

- Не се притеснявай! - отговори Цветелина. - аз знам, че не спи. Просто след като се нагледа на слънцето, затваря очи и мечтае. Затова и леглото му е до прозореца. Да вижда и луната, и слънцето. А вътре в стаята не ще да погледне нищо. Какво ли не правих и тапети слагах в различни фигурки и стените боядисвах в ярки цветове, не та не. А и не може да говори. Не знам какво изпитва. Казва само "мамо" и отделни звуци за различни неща. Има си за храна, за вода и за нужди. И така.

Иван не смееше да погледне Цветелина в очите. С всяка минута от разговора им, тя изглеждаше все по- силна. А той, като мъж се стопяваше в думите й. Успя да промълви:

- А как се справяш сама?

Цветелина се усмихна и каза:

- Трудно ми е. Виж, даже градинка съм направила, да може като се събуди, да вижда и цветята. Когато беше малък му дадоха инвалидна количка, с която го изкарвах на разходка. Радваше се много. Но сега вече е голям и не му е удобно да стои в нея и стои само в леглото. Писах тук, там, всички казват, че реда е тромав и трябва да чакам много. И така, за него целият свят се вижда през прозореца.

Жената отиде до леглото, дръпна завивката. Усмихна се и каза:

- Хайде Мирко! Миро, виж, имаме си гост. Това е чичо ти Ваньо. Съученик на мама. Не си криви очичките. Той е добър човек. Много добър. Дошъл да ни види.

Детето погледна към Иван и се обърна към прозореца. Тялото му беше неподвижно, сякаш заковано на леглото.

-Извинявай, Ванка! - каза Цветелина. - никой не ни идва на гости и той се плаши. Понякога така се затваря, че дори и мен не допуска. И аз се отчайвам, не ме гледай, че изглеждам силна. Как са Мимето и Ангелина, не съм ги виждала отдавна? А и те не се отбиват, не знам защо.

Иван наведе глава и каза:

- Как да са, нали ги знаеш, кокони. Засякох ги в магазина, избираха си някакви дрънкулки и парфюмчета.

- Да знаеш, колко ми се иска и на мен така, да пообиколя магазините, но не ми остава време.

- Не съжалявай Цеци, имаш най-голямото богатство. Това е детето. Виж как ти се е доверило. Как живее само заради топлината ти. А я кажи, разбира ли какво си говорим? Гледам, не реагира.

- Не знам. Говоря му постоянно. Когато се усмихвам, сълзите му тръгват. Може би от умиление, че неговата майка се смее. Като плача, детенцето ми се усмихва, сякаш да ми вдъхне кураж. И като не може да говори, търси думите си там, някъде в слънцето. Виж, само ръчичките му трепват понякога.

Иван усети как нещо като буца засядаше на гърлото му. Устните му се разтрепериха, така както ръчичките на болното момче. Той несъзнателно докосна неподвижното тяло, остави ръката си за минутка на рамото на детето.

- Гледай, Цеци! - каза мъжът. - гледай как всички неща, които правят човек злобен и завистлив, парите, дрънкулките, скъпите дрехи, как те липсват в очите на Миро. Той сигурно си мечтае за нещо. Изглежда спокоен.

Цветелина отпи от кафето, избърса сълзата която видя на мъжкото лице и каза:

- Ваньо! Не бива да се разстройваш, това си е моя живот. Такава ми е съдбата. Аз се грижа, колкото мога и съм доволна, че засега се справям. Мъката ми е, че не мога да изкарам Миро на разходка. А покрай него и аз съм затворена у дома.

Иван погледна към неподвижното дете. Видя очите, които сякаш бяха прекопирани в нежното му личице. Приближи се, целуна го. Обърна се към Цветелина и каза:

- Ти знаеш ли, че откакто съм началник, аз общувам с много хора. С бизнесмени, с директори, с всякакви хора. Не го приемай като подаяние. Искам да помогна. Ще се свържа с жена, която внася инвалидни колички и ще направя всичко възможно да вземем една за Миро. Нека е една приятелска услуга. Няма да те питам дали си съгласна, защото знам какъв ще ти е отговора. Ще действам.

Цветелина замълча. Тя не можеше да повярва, че има такива хора. Усмихна се, защото се сети за съвет, даден й от баща й. За това, че всяко нещо в живота се случва тогава, когато трябва. Не бива да насилваме нещата и да искаме те да се случват бързо.

Детето си беше завъртяло главата към стаята. То гледаше към Цветелина, погледна и към Иван. Очите му търсеха думите на майка му. Тя седна до него, хвана го за ръката и каза:

- Мирко! Чу ли майче, чу ли какво каза чичо ти Ваньо. Той е сериозен мъж и думата му тежи, мамо. Ще можеш да излизаш вече навън. Да си те погали слънцето, а не само да го гледаш през прозореца.

Тук, Цветелина не издържа, обърна се и излезе от стаята. След няколко минути се върна, избърса сълзите си. И седна на леглото.

Иван стана от стола и каза:

- Аз ще тръгвам. Оставил съм в чантата едно подаръче, сигурно няма да може да му се порадва, не знае колко му е тежко състоянието. Сега са празници, но още в първия работен ден, ще говоря с тази жена. Радвам се, че те видях, ако има нещо, обаждай се!

- Нямам думи! - каза Цветелина. - ще сбъднеш една мечта на Миро. Той има нужда от толкова малко, за да е щастлив.

Иван стигна до вратата, обърна се погледна към леглото. Детето отново гледаше през прозореца. Там, където бяха неговите желания.

Когато мечтаят сакатите, целият свят е в недъгавите им ръце.

Когато плачат от радост, тогава хората коленичат в неподвижните им крака.

Болни, но толкова силни, защото са осъзнали, че не парите, не дрънкулките, нито скъпите вещи струват повече от здравето.

Миро обърна главата си, сякаш изпращаше непознатия гост, погледна към майка си и се усмихна.

Усмивка, която правеше щастлива тази изстрадала жена.

Иван си тръгна, оставил надежда, която стопли този мълчалив дом.

Неподвижен дом, пълен с мечти.

Явор Перфанов

:)