"Бримките на живота" е сборник с къси разкази. Тя е първата ми книга. Излиза от печат през 2018 г. Има редица представяния в различни градове в страната. Няколко тиража се изчерпват сравнително бързо. Представям ви няколко разказа от книгата.

Урок по доброта

В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:

- Как мина днес?

- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.

Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.

- Студено ли ти е? - попита Стефан.

- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.

Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.

- Шапката! - каза Стефан.

- Да, тате! - отговори детето. -забравих.

- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.

- От уважение към другите хора.

- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали?

Детето погледна през прозореца, но не видя нищо интересно навън. Обърна се към баща си, доближи се до ухото му и прошепна:

- Тате! А защо този дядо зад нас е с шапка?

- Защото, е стар и мъдър. - отговори Стефан. - преживял е много и може да не я сваля.

Николай погледна отново към прозореца и изтри малко от мъглата по него с ръката си.

- Тате, ами аз като уважавам хората, значи съм добър, нали?

Бащата кимна с глава в съгласие.

- Госпожата каза, че който е добър, значи има всичко. Защо, тате, ти казваш, че не можеш да ми купиш телефон? Боби от нашия клас има, а знаеш ли как крещи?

- По-тихо, Ники! - каза Стефан. -силно говориш.

Първокласникът го гледаше в очите. Очакваше отговор от своя баща.

- Доброто винаги носи хубави неща, момчето ми. Малък си още за скъп телефон. Но, си достатъчно голям за да знаеш, че ако си добър ще имаш усмивките и любовта на хората. А това е всичко.

Детето се замисли, видя усмихнатото лице на баща си и облегна глава на рамото му. Чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж си бършеше очите с ръка. Беше махнал шапката си. Смути се от погледа на малкото дете и се усмихна.

- Тате! - каза Ники. - този дядо защо плаче?

- Не знам. - отговори Стефан.

Старецът се надигна от седалката, спря се пред тях, бръкна в джоба си и подаде един шоколад в ръцете на Стефан.

- Вземете! -каза той. - аз отивам при внуците, но съм взел един шоколад повече. Вземете, дайте го на детето!

Възрастният мъж погледна към бащата, наведе се към него и прошепна:

- Всичко чух, господине! Трогнахе ми душата. Хубава вечер!

Старецът слезе от автобуса. Стефан погледна към сина си и каза:

- Видя ли, Ники! Когато си добър, винаги получаваш нещо. Понякога усмивки, друг път шоколад.

Детето се усмихна и се облегна на седалката. Идваше тяхната спирка, автобусът спря и двамата слязоха. Ученикът сложи шапката си и хвана ръката на своя баща. Вървяха бавно, пазеха се от леда. Стефан забеляза как момчето го поглеждаше, бръкна в джоба на якето си, извади шоколада и каза:

- Знам, че ти се яде, Ники. Сега ще го разделя на три. За теб, за мен и за мама. Спечелихме го с добрината си, а по-добра от твоята майка има ли? И тя заслужава. Нали така?

- Да, тате! - отговори детето.

То отчупи парченце от шоколада. Сложи го в устата си и затвори за миг очи. Изпита такава сладост, че неволно стисна силно баща си за ръката. Сладост от добротата в човека. Двамата мъже вървяха хванати за ръце. Всеки от тях с мисълта за доброто. Детето получило своя шоколад, а бащата спечелил уважение в невръстните момчешки очи.

Явор Перфанов

Човещината

Студен януарски ден. Бай Игнат се беше наредил на опашката в малкия селски магазин. Рано сутрин там се събираха много хора. Говореха си, обсъждаха политиката, футбола и много други неща. Всеки идваше подготвен с някаква информация, която представляваше интерес за другите. Знаеше се кой е починал, кой се е развел, защо на някой децата му не идват, кой колко пенсия получава. На опашката на селския магазин се знаеше всичко. Дори да нямаше какво да пазаруват, хората идваха и се срещаха един с друг там. Бай Игнат взе хляба от магазинерката, купи си и цигари, плати и излезе от магазина. Потрепера, беше много студено. Тръгна към своята къща, която не беше близо. Той вървеше бавно, стъпвайки в натрупалия сняг. Огледа се от двете страни на улицата и пресече. Зад него се чу лай. Възрастният мъж се обърна и видя едно измършавяло куче. То вървеше след него и се оглеждаше плахо. Сигурно е било домашен любимец, но когато е пораснало е захвърлено на улицата. Бай Игнат направи една снежна топка и я хвърли към кучето.

- Чиба! Чиба! - извика той. - мамицата ти бясна! Няма къде да ходиш,тръгнало си подире ми!

Кучето подви опашка и тръгна в обратна посока. Мъжът продължи да върви напред. Студът го накара да забърза крачките си. Единият му крак се подхлъзна на леда, тялото му се завъртя настрани и бай Игнат падна на земята. Той усети силна болка в едната си ръка,която бе останала под тежкото му тяло. Извика за помощ, но нямаше никой наоколо. Сняг беше влязъл през яката на якето му и гърба на възрастният мъж бе мокър. Той се мъчеше да се повдигне, но нямаше сили. Болеше го, а и студът го изтощаваше. Бай Игнат повдигна главата си и видя кучето, което малко преди да падне бе изгонил. То обикаляше около неподвижния мъж и скимтеше. Дърпаше го за панталона, след това дишаше в лицето му, сякаш да го стопли. Бягаше напред, назад. Изриваше с лапите си снега около човека и отново почваше да тича. След като разбра, че е безпомощно, кучето започна да лае. Отначало тихо, после по-силно. Но наблизо нямаше хора, които да помогнат. Всички бяха или в магазина или в топлите си домове. Възрастният мъж чувстваше болка вече не само от падането си, но и от студа. Усещаше, как му замръзват ръцете. Сняг беше влязъл и в краката му и ги бе намокрил. Кучето го дърпаше за якето, но бе безсилно. Тогава то започна да тича обратно по улицата, по която вървяха насам. Не срещна никой по пътя си. Накрая се спря пред магазина. Лаеше със всичката си сила, която имаше. Един мъж от опашката каза:

–Това куче не ми харесва. Нещо се е случило. Вижте как бяга ту напред, ту назад. Сякаш иска да ни каже, да ни обърне внимание да идем някъде.

Този човек, заедно с негов приятел излязоха от магазина. А кучето беше подивяло от нетърпение да ги заведе там, където имаше някой в беда. Те тръгнаха след него и не след дълго бяха при падналия в снега мъж.

-Какво стана, бай Игнате?- попита единият от тях. - Какво се случи?

- Паднах лошо. Подхлъзнах се на леда и ето. И не мога да стана. Замръзнах.

Двамата мъже го повдигнаха, изтупаха снега от дрехите му. Сложиха шапката му и по-младият мъж каза:

-Ти, бай Игнате, се благодари, че се е случило да паднеш,когато наблизо е било това куче. Ако не беше то, никой нямаше да разбере, че си в беда. Хайде, прибирай се, че бързаме!

- Благодаря ви, момчета, аз мога и сам да се прибера. -каза пострадалият човек. - Довиждане и още веднъж, благодаря!

Двамата мъже си тръгнаха, а кучето се умилкваше в мокрите крака на бай Игнат. Старият мъж тръгна към своята къща, навел глава. Сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Той погледна към мършавото куче. Топлите очи на животното топяха леда и омразата в душата на коравосърдечния селянин. Извади ръцете си от джобовете, погледна към небето и извика:

-Господи! Господиииии! Защо толкова късно разбирам, че човещинката не е в нас хората? Кажи, Господи!

Бай Игнат седна на прага на вратата. Кучето се сгуши в краката му. Старецът се разплака. Сълзите му се стичаха върху главата на новия му приятел и се събираха в себеотдайната кучешка душа. То бе забравило хокането на човека. Не си спомняше как бе замярвано със снежната топка. За него най-важно бе да стопли човешкото сърце. Бай Игнат погали кучето по главата и извика през сълзи:

-Хайде! Хайде влез, запалил съм печката. Не се дърпай, вече няма да дам никой да те докосне.

Двамата приятели влязоха в стаята и дълго стояха неподвижно в тишината на топлината. Мъжът нахрани кучето и легна. Усмихна се, беше щастлив. Намери приятел там, където никога не бе очаквал. Там, при животните, където човещината сякаш е по-силна отколкото при нас, хората.

Бай Игнат заспа, изтощен от студа и болката. А кучето, легнало до печката, уж дремеше, но с едното си око поглеждаше към новия си стопанин, пазеше го.

Пазеше го така, както се бранеше човещината в кучешката си душа.

Явор Перфанов

Татко

Пролетна сутрин. Даниела, Михаил и дванадесетгодишният им син, Емил, закусваха. Слънцето влизаше през прозореца и галеше лицето на петокласника. Той се усмихна, затвори очи, наслаждавайки се на топлите лъчи. Майка му стана от стола, донесе раницата и сложи в нея два сандвича. Детето я взе и се обърна към баща си:

-Чао, тате!

-Чао, детето ми! -каза Михаил. - и да се пазиш!

Емил целуна мъжа, взе раницата и се запъти към вратата. Даниела го спря, прегърна го и му сложи в ръката банкнота.

-Емо, днес ти давам малко повече джобни, купи си каквото искаш.

Момчето се усмихна, благодари и излезе. Даниела затвори вратата и влезе в кухнята. Събра мръсните чинии от закуската, изми ги и ги нареди на етажерката. Отвори прозореца и отвън влезе свеж въздух. Тя седна на стола до мъжа си, погледна в чашката си, беше останало малко кафе. Изпи го и каза:

–Мишо, днес мисля да кажа на Емо. Достатъчно е голям и трябва да знае. Решила съм, но да те питам, ти какво мислиш?

Михаил кимна с глава. Изправи се, събра трохите от масата и отговори на жена си тихо:

- Права си! Все някога трябва да му кажем, по-добре сега. В трудна възраст е, но е разумен, ще ни разбере. В колко часа ще му съобщиш?

-Ами като се върне от училище. - каза Даниела. - Ще го заведа в парка. Там на спокойствие.

Двамата имаха една тайна от сина им, която пазеха дълбоко в себе си. Мишо се усмихна, отиде в коридора, обу се, облече си якето и тръгна за работа. Жената започна да чисти, подреждаше неща, които отдавна не бе докосвала. Изми плочките на пода и седна пред телевизора. Тя често поглеждаше към часовника на стената. Струваше ѝ се, че времето минаваше много бързо. Вече беше обед, а не чувстваше глад. Наближаваше два, когато Даниела чу щракване на ключа в ключалката.

-Мамоооо, прибрах сееее!

Емил влезе в кухнята и седна при майка си.

-Имам две петици днес. -каза той. - по математика и по литература.

-Браво, детето ми! -усмихна се майка му.

Тя го прегърна и каза:

-Емо, искаш ли да отидем до парка за един час? Искам да си поговорим на чист въздух.

Петокласникът се учуди. Мъчеше се да си спомни, дали не бе направил някоя беля, но не се сещаше за нищо лошо, което можеше да е извършил.

-Добре, мамо! -каза той. -да идем. И без това ми дойде много днес два пъти ме изпитваха.

-Ще обядваш ли? -попита го Даниела.

- Не, мамо! После, сега не съм гладен. Да вървим!

Обуха си обувките и излязоха. Времето беше хубаво. Пролетта рисуваше листата на дърветата в зелено. Слънцето грееше и се чуваха веселите песни на птиците. стигнаха до парка, а там ги посрещна чистият въздух, толкова различен от този на центъра на града. Даниела спря и каза:

-Хайде тук!

Двамата седнаха на една пейка. Момчето се обърна към майка си и се усмихна.

-Представяш ли си, две петици днес.

Даниела го погледна сериозно и каза:

-Емо, трябва да поговорим за нещо. Не, не се плаши, не е страшно. Както всяко семейство, така и нашето си има тайни. Голямо момче си вече и мисля, че не трябва повече да се крие нещо от теб.

Ученикът мълчеше. Лицето му също бе станало сериозно. Усмивката му се скри. Той очакваше да чуе тази толкова мистериозна тайна.

-Мишо е невероятен баща, нали? - започна жената.

-Да, мамо!

-Той е и прекасен съпруг. Виждаш как се грижи за нас. Работи много за да сме добре.

-Да, мамо, така е! -каза Емил.

- Преди да го срещна, аз бях омъжена за един човек. Живяхме заедно две години. Той се казваше Стефан. Опитвахме се да създадем здраво семейство. Имаше си и недостатъци, но си мислех, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Но, не стана така. Стефан започна да пие много, прибираше се пиян и вдигаше скандали. Аз бях бременна и не смеех да му противореча, да не направи някоя беля. Търпях униженията му пред хората. И така минаваха дните, тежки и трудни. И тъжни. Родих едно прекрасно момче.

Даниела замълча. Емил я гледаше в очите и слушаше с интерес. дори не смееше да мигне, да не би да изпусне нещо от майчините думи.

-Емо, това момче беше ти. След като те родих, живяхме още няколко месеца със Стефан. Не можех да издържам повече и се разделихме. Взех те и и отидохме при твоите баба и дядо на село. След това срещнах Михаил. Оженихме се и както виждаш сме заедно до днес.

-Мамо! -каза Емил. -искаш да кажеш, че Мишо не ми е истински баща, така ли?

-Да! -каза Даниела.

Майка и син стояха безмълвни на пейката. Паркът също бе тих. Нямаше дори ветрец. Не помръдваха нито листата, нито клоните на дърветата.

-Това беше нашата тайна, която ти днес научи. -прошепна майката.

Тя гледаше детето си в очите и бе готова да приеме всяка негова реакция, каквато и да е.

-А Стефан къде е сега? Защо не се интересува от мен? -попита Емил. -изобщо някога след това виждал ли ме е?

Даниела спокойно каза:

-Стефан никога не е питал за теб. Но ако искаш ще те срещна с него.

Момчето не каза нищо. Две птиченца прелетяха над главите им, Емо вдигна главата си и видя на входа на парка Михаил. Той идваше към пейката, на която бяха седнали майка и син. приближи се към тях и погледна Даниела. Тя му кимна с глава. Мишо се обърна и към сина ѝ. Емил мълчеше. Несъзнателно беше хванал ръката на майка си. Пусна я. Очите му срещнаха топлите зеници на човека, който до преди малко смяташе за негов татко. Бързо порасналото дете се чудеше, как може да не му е истински баща, този, когото обичаше.Толкова пъти го е защитавал от майка му. На толкова игри го бе научил. Къде ли не бяха ходили, и по гори, и в планините, и на морето. Как може един неистински баща да му е купувал всичко, което бе поискал. Емил се чувстваше объркан. Мълчеше. Михаил наведе глава и се обърна с гръб към най-близките си хора. Изведнъж усети докосване по рамото си. Не смееше да мръдне. Обърна се и видя чистите очи на момчето, което наричаше свой син.

-Може вече да ме наричаш Мишо. -каза той и отново наведе глава, сякаш се чувстваше виновен.

Емил разпери ръцете си и го прегърна с най-топлата прегръдка, която можеше да му даде. Двамата стояха така няколко минути. От очите на Михаил се стичаха сълзи. Емо погледна лицето му, избърса ги с пръстите си и каза:

-Ти си моят татко!

Хвана го за ръката и тръгнаха по алеята на парка. Даниела седеше на пейката и гледаше как любимите ѝ мъже вървяха един до друг. Едва тогава тя даде воля на сълзите си. Тези капчици, които извираха от сърцето ѝ бяха от най-щастливите моменти в нейния живот. Тя не искаше да покаже слабост нито пред Михаил, нито пред сина ѝ. Избърса си лицето и ги настигна в края на парка. Обърна се, поклони се леко на красивите алеи, погледна и към пейката, на която детето ѝ разбра истината. Обеща си никога повече да не крие нищо от него и хвана под ръка своя съпруг. Щастливото семейство вървеше към своя дом. Семейство без тайни. Всеки от тях получи от този ден подарък от Бог. Михаил бе щастлив, че ще го наричат "тате". Даниела се радваше, защото видя, че синът и е разумно момче. А Емил...

Емил разбра, че не който го е създал му е баща, а този, който го е отгледал. Че истинският му татко бе до него. И се казваше Михаил.

Явор Перфанов