"Берачът на кестени".

    Книгата излиза от печат през 2021 г. Сборник с къси разкази и няколко стихотворения. Представям ви няколко произведения от нея.

Различната класа

Събират се на групички, в краен случай може и някой да е сам, но много рядко. Между тях има бедни, работещи, пенсионери и безработни хора. Някои са без образование. Други имат средно. Намират се и с висше, понякога и с две. Там, където отидат, не ги обичат. Дори думата, която ги характеризира я няма в тълковния речник. Да си разбирач е това, което ги храни в дните им.
Можеш да ги срещнеш навсякъде. Стоят отстрани, до тротоара, който се ремонтира от работници. Обикновено разбирачите са облечени със стари, но чисти дрехи. Демонстрират добър стандарт. Наблюдават строителите и са събрали ръце зад гърбовете си.
- Е, с моят дядо, едно време сме бъркали бетон много. И замазка също. От него знам, че се слага на две колички пясък една торба цимент.
- А, не така! - отговаря разпалено другият. - Мен ме бяха извикали комшиите да помагам за двора им. И там, техният майстор искаше да слагаме на една количка пясък, една торба цимент. Едно към едно. Така знам аз, тези хора тук , какъв тротоар правят, нищо не разбират, само трошат парите на държавата.
Можем да срещнем кибиците и в художествената галерия. Разбрали, че в града има изложба, те ще се стъкнат в костюмите от сватбите си и с величествена походка ще отидат на културното събитие. Ще гледат повече хората, които присъстват на изложбата, отколкото изложените картини. И когато някой се доближи до тях, ще започнат да обсъждат качествата на художника.
-Е, хубава картина, но ако бях я рисувал аз, това поточе нямаше да е толкова синьо.
- То да е потока, добре. Но я виж, колко червен е залезът, можеше малко по-оранжево да е, но бива!
Разбирачите са от онези хора, които едно време задължително са си пиели кафето с нов вестник. Прочитали го от начало до края, за да са компетентни в разговорите си с другите хора. Сега, в модерния свят, те използват и интернет, като цъкат на всяка новина. На всяко мероприятие или научно откритие.
Представителите на тази класа се срещат и в литературните групи. Чели някога нещо, те са готови завършени критици, които със самочувствие коментират кое е лошо и на пръсти броят хубавите неща.
Можем да ги видим на стадионите или да гледат мач в кафенетата. Тогава думите не спират пред нищо.
- Гледай го, гледай го бе, как може такова нещо! Нападател ми бил. Аз, че съм на толкова години, аз ако тръгна да бягам, щях да вкарам гол.
- То, нападателят иди дойди, ама я виж защитникът. Не му е мястото там, той си е за ляво крило, за нищо не става треньорът!
Кибиците най-често стоят по парковете. Седнали на пейка и обсъждат политиката на дневен ред, което е важно. Ще се загледат след две хубави жени и единият ще каже:
- Еее, ако бях по-млад, няколко години по-млад!
- Е, ти и с много да беше по-млад, все същия задръстен щеше да си, ама хайде сега, годините ти виновни.
И цъкайки с език докато се скрият хубавите жени от поглед, за да продължат да одумват властта.
Идеалната среда, в която могат да виреят всезнайковците, това е когато има на кого да дават акъл. Но когато се случи така, че има ситуация, в която всеки е предприел да бъде внимателен и предпазлив и се е затворил при семейството си или не общува с другите, дори да е на работното си място, тогава нещата се променят. Кибиците изпадат в безтегловност. Те не знаят как да реагират. Досега са раздавали съвети кой как да реагира. И изпадат в шок от факта, че сами на себе си не могат да помогнат. Това, което са чели, виждали и слушали е било на теория и то, за да покажат на другите, че не са вчерашни. Но нямат практиката, която животът е дал на всички, работили съвестно и отговорно.
Тази различна класа винаги ще е до нас. Тя ще ни контролира, ще ни дава оценка, ще се опитва да ни направлява, но е наясно, че всъщност техните думи са празни и нямат никаква сила.
Аз им се радвам, защото са безобидни. Не им обръщам внимание, тогава се лепват за друг. И така, докато не приобщят още един за тази тяхна класа.

Явор Перфанов

Българка

Тя носи гените на трудолюбието и на добротата, които е втъкала успешно в стана на съвремието и изплита живота си ден след ден. Нейната красота се е съхранила през вековете и с гордост се нарича българка.

Колко сила е нужна да бъде в рамките на един ден и дете с децата, и майка, и съпруга, и служител на работното място. Да се върне от работа и с енергия, взета незнайно откъде, да се отдаде на домакинство. Да помага в домашните на палавите деца. Може да я срещнеш и в магазина, да пазарува за вечеря и тайно да поглежда към рафтовете с цветя. Да затвори очи, в миг на безвремие и несбъдната мечта и да се събуди от режещите ръцете тежки чанти с продукти. Може да я видиш на студа пред автобусните спирки, пред детската градина, на родителска среща. Готова винаги да изслуша проблемите на другите, да се раздава и да помага. А когато остане време за нея, тогава да покаже цялата самокритичност и да се ядосва за това, че винаги е можело повече. Че нещо не достига до съвършенството.

Тя крие своите тайни и чувства в душата си. Не ги показва, Дори да гори от болка или щастие, пожара се усеща само от сърцето. А на лицето ѝ, там грее слънчева усмивка и когато се вгледаш в очите й, ще видиш, колко дълбоко са стаени най-красивите чувства, на топлина, любов и обич. И когато задържиш поглед в очите й, тогава топлината на дъха й ще те омагьоса завинаги.

Нужни са ѝ два пъти повече усилия, за да покаже, че стъпва правилно в този свят на динамика и сила. Старае се да е винаги в час. Да не изостава от съвремието. И в същото време се опира на старите и все по-рядко срещащи се български ценности. За нея на първо място е домашният уют. Уважението и топлината в семейството и отговорността към живота са приоритети.

Тя носи с гордост както националната носия, така и модерното облекло. Красива и недостижима в очите на мъжете, а толкова земна, че само с една топла дума, може да събере слънчевите лъчи в лъчезарна усмивка.

Тя е уникална с това, че дори с мълчанието си изрича съкровени думи, които може да ги разбере само истински влюбен в нея мъж.

Това е тя.

Българката.

Една истинска жена.

Явор Перфанов

Изгубеният житен клас

Павлин се събуди рано. Погледна часовника на стената и се усмихна. Първият ден от отпуската бе започнал с прегръдката на слънчевите лъчи, които минаваха през прозореца и стигаха до тялото на младия мъж. Той стана от леглото и влезе в банята. Изми лицето си. Погледна в огледалото. От там го гледаше измореното лице на човек, който работеше всеки ден и с труда си, успяваше да постига неща, за които бе мечтал. Направи си кафе и излезе на терасата. Почувства се странно. Не бързаше. Нямаше я динамиката на работния ден. Отпи глътка от кафето и усети шум от приближаващи стъпки. Обърна се и видя сестра си, Анна, с която живееха в апартамент, в големия град.

- Добро утро! - каза тя. -Наспа ли се?

- Добро утро! О, да, отдавна.

Анна се приближи до него, с чаша с кафе в ръка. Погледна го в очите и каза:

- Вече си в отпуск. Как мислиш да прекараш тези дни? Море? Планина?

- От няколко дни си мисля да отида в нашето село - отговори Павлин. – Домъчняло ми е за всичко, свързано с него. Ще ида там, дори още днес ще си наглася багажа. Не ми е нужно кой знае какво.

Анна погледна в дъното на чашата и каза:

-Върви! Щом ти е на сърце, върви. Ти винаги си бил по-различен. Хората ходят на море, на планина. Почиват си, забавляват се. Щом се чувстваш по-добре там, върви!

Павлин се усмихна, изми чашата с изпитото кафе и влезе в стаята си. Извади чифт къси панталони. Сложи ги в малък сак. Добави малко бельо. Взе от банята принадлежности за бръснене и пастата за зъби. Закопча сака и отиде в кухнята. Погледна към сестра си и каза:

-Имам автобус след час. Ще тръгвам. Като стигна ще ти звънна.

Анна го прегърна и рече:

-Лек път!

Павлин не усети кога бе стигнал до автогарата. Автобусът бе там и чакаше своите пътници. Младият мъж се качи и след няколко минути, голямата кла тръгна към родното му село в Добруджа. Когато излезе от големия град, гърдите на Павлин несъзнателно се изпълниха с чистия въздух на копнежа по родното място. Само при мисълта за Добруджа, за нейната безкрайна житна шир, усмивката заставаше на лицето му и като слънчев лъч огряваше очите му до блясък. Автобусът набираше скорост и минаваше бързо край градове и села. Не след дълго, Павлин слезе на малката спирка. Изчака шофьора да затвори вратата. Дори не се обърна назад, когато преметна сака си през рамо и тръгна по отдавна асфалтиран тесен път. Вървеше бавно. Оглеждаше се жадно и от двете му страни виждаше само поле. Погледна напред. Първата къща от селото бе тяхната. Отдавна там не живееше никой. Тя стоеше като паметник, който напомняше за живота, който бе кипял там. Спря пред къщата и въздъхна. Огледа се. По тясната улица нямаше никой. Бутна вратата. Тя заяде, но се отвори. Влезе в родния си дом и се качи по стъпалата. Протегна ръка и махна паяжините намерили убежище тук. Остави сака си в ъгъла на една от стаите и излезе навън. Затвори пътната врата и тръгна по черния път. Вървеше и усмивката му се прегръщаше с носталгията и по лицето му се бе изписала тъга. Пътят бе свършил, когато пред очите на мъжа се откри картина, за която бе копнял да види през всичките тези години, които бе далеч от родното си село. Жътвата бе минала. Нивите се обработваха от арендатори. Нямаше хора по полето. Не се чуваха веселите гласове, които даваха живот на Добруджа. Павлин усети под краката си твърдата земя. Погледна към пръстта. Видя останали житни класове след жътвата. Наведе се и взе един от тях. Прокара пръст от стъблото нагоре и го допря до гърдите си. Пое си въздух, доближи го на височината на очите си и каза:

-Ех, колко живот носиш в това малко тяло! Не се страхуваш от нищо. Видяло си слънце, вятър и дъжд и не се сърдиш на никого. И въпреки всичко, храниш хората. Даваш им хляб и носиш добротата в сърцето си. А аз, тръгнах да търся хляб в големия град. Там, където всичко ми бе чуждо. Знаеш ли, там хората не са като тук. Не те поздравяват дори. Всеки бърза, прави, струва така, че да работи и се прибират по домовете си. Никой не се интересува какво мислиш, какво чувстваш, преживяваш ли тъга. Ти поне си бил с твоите приятели на полето. Събуждал си се и си заспивал с песента на Добруджа, която топли и пълни душата.

Павлин се наведе, разкопа с длан пръстта и сложи падналия житен клас в земята. Зарина го и го погали. Усмихна се и каза:

-Ето, дори имаш си дом. Добруджа отново те приема. Ще завали дъжд, ще пекне слънце. Ще даваш хляб на хората. Ще се чувстваш щастлив, защото си нужен. А когато си нужен, всички те обичат и животът ти има смисъл.

Павлин усети стъпки зад гърба си, обърна се и видя стар мъж, който се спря на крачка от него.

-Здравей, дядо Слави! – поздрави Павлин. - Как си? Аз дойдох тук, домъчня ми за родното място.

Дядо Слави се усмихна и каза:

-Здравей, Павко! Добре съм. А ти май си говориш с житото, а? Колко сила има в тази житница, колко живот!

Павлин се усмихна също и отговори:

-Споделям му неща, които в големия град няма с кого.

Старецът се приближи до младия мъж, погледна го в очите и каза:

-Хубаво правиш, че намираш отдушник тук, далеч от хорските алчни за пари и власт желания. Виждам, сложил си класа в земята. Не чакай да поникне пак. Веднъж откъснат, той никога няма да е същият. Никога. Така е в Добруджа. Така е и в живота. И ти, напуснал родното си място, вече не гледаш на полето като свой дом, а само го носиш в сърцето си. И то като нещо, което е било част от твоето минало. Хубаво правиш, споделяй. Добруджа винаги ще те чуе. Няма да те подведе. Но ще ти олекне на душата. Днес всичко е различно. Дори хората, които обработват земята ни, не са от тук. И те живеят в града. Само ние, старите знаем, колко е силна връзката между човека и земята.

Дядо Слави прегърна през рамо Павлин. Обърнаха се с гръб към полето и тръгнаха по черния път към своите къщи. Младият мъж се обърна назад и видя, че житният клас бе паднал отново на земята. Опитите да го съживи, да стои изправен бяха неуспешни. Павлин продължи редом с възрастния мъж и с всяка крачка напред, безбрежната добруджанска шир потъваше като красив залез.

Павлин влезе в родния си дом. Седна на стола до масата. Погледна навън, през прозореца. Знаеше, че там, в далечината стоеше онзи откъснат житен клас, който също като живота на младия мъж, никога нямаше да бъде както е бил преди.

Изгрев. Залез. Ден и нощ. Земята винаги ще ни обича дори, когато сме далеч от нея.

Явор Перфанов