Разказвач

Някой пита ли днес разказвача,

как е сърцето му, пълно с истории?

От изгрева сутрин до вечер след здрача,

за пътя от бурена до красиви магнолии.

Дали след вечеря тихо заспива,

сънува ли нощем или мечтае?

Нали разказвач е, сюжети открива,

на героя си в разказа роля чертае.

Явор Перфанов

31.08.2022 г.

Г. Оряховица

Паяжина / Разказ от Явор Перфанов

 Паяжина

-Колко малко му трябва на човек, за да се чувства добре! - си каза Слави и се усмихна.
Младият мъж бе изчистил стаите в своя дом. Измил подовете. Бе оставил прозорците отворени, за да се проветрява. Седна на един от фотьойлите в хола. Отпи от чашата с кафе. В почивните дни, ободрителната напитка се пиеше дълго. Не се бързаше. Младият мъж се огледа и се чувстваше доволен от свършената работа. Затвори очи. Отпусна главата си назад. Миг безвремие. Когато клепачите му се отделиха един от друг, очите му гледаха към тавана. Слави видя няколко паяжини. Не очакваше. Той си мислеше, че за почистването на един дом е достатъчно да се измете и измие пода. Да се позабърше праха от мебелите. И понякога да се мият прозорците. Усмихна се. Значи не всичко се случва на земята, където вървят краката. Понечи да вземе метлата с дългата дръжка. Но се спря. Бе чувал, че паяжината е на добро. На гости. Дали в тези времена гостуването на хора в един дом е хубаво е нещо относително. Понякога носи радост, защото отдавна невиждан човек е пристигнал и с присъствието си радва домакините. Разказват се позабравени истории и спомени от младостта. Но си е и ангажимент. Този, който посреща да е изряден и да представи своята къща в най-добрия си вид. Все пак, Слави махна паяжините от ъглите на стаите. Огледа се. Не бе пропуснал никъде. Слезе на двора. Взе един от пластмасовите столове, които бе складирал в малка постройка. Избърса го с парцал. Сложи го под ябълково дръвче. Седна и пое дълбоко въздух. Издиша. Усмихна се, когато на едно клонче видя паяжина. Изплетен така майсторски, както жените навремето са плели дантели на една кука, Красота! Младият мъж се възхищаваше на умението на паяка да сътворява такива шедьоври. Загледа се. Подпря главата си с ръка. Дена за почивка. Можеше да си разсъждава колкото иска. Време има. Повод също. Слави гледаше това творение и недоумяваше как е възможно да е толкова красиво. Съразмерно, сякаш е строено с изчисления и е мерено милиметър по милиметър. Такава симетрия. От толкова малко същество. Замисли се. Дали, ако я нямаше паяжината някой щеше да забележи паяка? Или той щеше да си живее далеч от света на хората, в който човекът се чувстваше най-висш? Дали бе упорит, за да изплете тази мрежа? Или я използваше само, за да улови насекоми, с които да се храни? Дали наблюдаваше света или съществуваше само в своя си красив свят? Слави не се притесняваше да го гледа. Той знаеше, че паяците не виждат добре. Паякът продължаваше да плете. А младият мъж се чудеше на увереността му. Не бе забелязал да разплита. Значи малкото същество живееше и не се срамуваше от постъпките си. Приемаше ги такива каквито са. Не разваляше нищо от това, което сътворява. Може би, защото вярваше, че всичко направено е дело на сърцето и не подлежи на обсъждане или на премисляне.
- Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да е така и при хората! - каза си Слави. - Да осъзнаваме всеки миг. Да извличаме нишката от спомените и да изплитаме своята паяжина. Ако нямаме минало, то щяхме да сме незабелижими както за себе си, така и за околните. А с паяжината от спомени и чувства, ние виждаме един шедьовър. Изплетена с времето мрежа, с която ловим тъгата от нашето минало. Кой иска да е тъжен? Кой желае да живее с раните от хора, които случайно с минали и са оставили кал и тиня в сърцето? Ето, затова е тази паяжина. Да улавя това, което носи тъга.
Слави се усмихна. Паякът продължи да плете своята плетка от спомени. Паяжина, която не пречеше на никого. Нужна, за да изчисти тъгата, която се опитваше да заоблачи дните.
Не трябва много, за да се изплита такава мрежа от чувства.
Необходимо е просто да се цени сърцето.
То е чисто.
Ранимо.
Но винаги в ъглите му има плетки от спомени.
Паяжина.

Явор Перфанов
28.08.2022 г.
Г. Оряховица

 Смокини и грозде

Лятото е сезон, в който плодовете зреят. Толкова чакано време от всеки човек, който е засадил дръвче или растение. Но има такива плодове, които щом узреят се разбира коя част на лятото е. Дали идва или си отива. Средата на август. Дърво, отрупано със смокини. Узряват една по една. Много сладки. Разтапят се в устата. Човекът ги бере с дни наред. И се наслаждава на вкуса, който природата подарява. И едва ли се замисля, че тази сладост е изстрадана. Колко жега е понесло дървото, а само то е давало сянка! Как е стояло покорно под поройните дъждове. Колко близки са клоните един с друг, че да се държат заедно по време на буря! И са оцелели. Защото хората виждат само това, че е сладко. Всъщност, когато узреят смокините е знак, че лятото започва да отваря гардероба на човека. Вади една по една от по-дебелите дрехи. Поглежда към блузите с дълъг ръкав. Дава напътствия на стопаните да почват да си чистят градини и дворове. И все пак дарява с още красиви летни мигове. И наближи ли края на август и смокините презреят, започва да се оцветява гроздето. Някои гроздове са зелени, други стават тъмночервени, сини, дори и черни. Наливат се със сладост. С узраяването на гроздето, лятото напомня, че е време да дава топлина и на други места. Стопаните обират гроздето. Правят вино и ракия. А лятото с лека усмивка напомня, че вече няма да е толкова топло. И човек е нужно да бъде внимателен. Да има мярка в дните, които предстоят. Както с виното и с ракията. Сутрините и вечерите са вече хладни. Хората са угрижени все повече, защото идва есен, а след това и зима. Сезони, през които не е толкова лесно, колкото през лятото. Толкова време се чакат плодовете да узреят, а хората могато да им се наслаждават за кратко. Мигове, които ще се помнят през останалите сезони, когато няма плодове. Защото никак не е трудно, човек да се зарадва, на всичко, с което го дарява денят. Да посади. Да полива. Да се грижи. Да обере. Да се наслади. Това го прави и със своите чувства. И щом дойде време те да узреят, ако има желанието да им се наслади, то винаги ще се чувства уютно. Дори, когато лятото си е тръгва.
А то оставя вкуса от най-сладките си плодове.
Смокини и грозде.

Явор Перфанов
25.08.2022 г.
Г. Оряховица

Дни за почивка - разказ от Явор Перфанов

 Дни за почивка

Характерно за човека е, че както може да е нетърпелив, така и да умее да чака. Пет дни от седмицата бърза, Тича, Гони срокове. Доказва се пред колеги и началници. Едва смогва да свърши всичко, което му се налага. Остават му няколко свободни минути на ден, обикновено вечер след работа, в които си прави планове за почивните дни. Първото нещо, което си поставя за цел е да си поспи до късно. Да стане. Да изпие кафето си бавно. Да не бърза да се облича. Леглото му да стои неоправено до обяд. Да си вземе душ и да излезе на разходка. Да не мисли за нищо. Да обядва. След това, както се полага да има следобеден сън. Да яде това, което през седмицата не може. И за следващия почивен ден да се посвети на свое хоби. Да отиде за риба или да се събере с приятели. Да посети някой град. Такива планове се правят всяка вечер от работната седмица. И търпеливо хората очакват тя да приключи. И ето, че първият почивен ден започва не така, както са си мечтали. Събуждат се отново рано, по навик. Стават. Правят си кафе. Изпиват го бързо. Ръцете им, свикнали на работа треперят. Оглеждат се. Виждат, колко мръсно е станало в домовете им. Започват да чистят. Слънцето усмихнато ги гледа и си върви по пътя. И неусетно е станало време за обяд. Хапват набързо. Готвят вечеря през целия следобед. Не спират да вършат едно или друго през целия ден. Провалят им се плановете, но се успокояват, че имат още време за почивка. Вечерят. Погледат малко телевизия. И си лягат изморени. Събуждат се. Втори почивен ден. Пият кафе, вече не бързат. Почистено е. Наготвено. Излизат на разходка. Срещат се с някой познат. И вместо нещо разтоварващо, те си споделят, колко много са се изморили от работата през седмицата. Как парите са малко за труда им. Как не ги оценяват. Връщат се по домовете си. Обядват. Поспиват малко. За вечеря доизяждат каквото са сготвили предния ден. И заспиват. А към почивните дни е нужно да се подхожда с уважение, за да уважат и те хората и да ги заредят с енергия. Да се очакват както се чака цвете да цъфне. Както прелетни птици да дойдат, за да се чуят песните им. Както бебето да проходи, за да има едно щастливо детство. И е хубаво хората да се радват на това. И да знаят, че е временно. Цветята прецъфтяват. Птиците отлитат към топлите страни. А детето пораства и се превръща в голям човек. Така трябва да се приемат и почивните дни. Като нещо очаквано, което в един момент ще приключи.

Какво му е нужно на един човек през дните за почивка?

Време за себе си. Никакво мислене за работа. Защото през седмицата хората имат задължения. Трябва да са адекватни и в кондиция и да са в угода на някого. А през почивните дни цялото време е за самия човек.

Нужни са само няколко неща.

Спокойствие.

Безгрижие.

И още един човек.

Дни за почивка.

Явор Перфанов

20.08.2022 г.

Г. Оряховица

 Къртене

Във всяко едно жилище идва момент, в който ремонтът е неизбежен. Преди да се изгради нещо ново в дома, е нужно да се събаря старото. Така е и при човека. Не може да се гради върху спомени. За повечето хора, къртенето е неквалифицран труд. Груба и тежка физическа работа. А работниците, които извършват тази дейност са принизени до там да ги гледат с пренебрежение. Всъщност, това съвсем не е безотговорно действие. Работникът трябва да изкърти до здраво място, което ще е основата на това, което ще се строи. И както при хората, един ремонт започва винаги от главата. В случая е от покрива. Защото, каквото и да се прави в стаите, ако тече, когато вали, то губи смисъл. Много хора не предполагат колко боклук може да излезе, когато започват ремонт. Често излизат други неща, които трябва да се направят, щом се види това, което е останало след къртенето. Никой не знае какво е правил майсторът преди време. Когато старото падне, идва ред да се събере боклука. Пълнят се чували. Мъкнат се. Товарят се. Извозва се и самосвалът го изсипва далеч от дома. Вече няма спомен от напукани мазилки и нацепени стени. Чисто е. Остава само да се строи новото. И с всеки ден, майсторът гради. И когато е готов, собственикът е доволен. Разплаща се. Удовлетворени са и строителите, защото са доставили уют в едно семейство. И никой вече не мисли, че къртенето е хамали за нискообразовани хора. Всеки, който е правил ремонт знае, че през ръцете на тези работници са минали стотици чували с отпадъци. И че без тях, няма как да започне да се строи новото.
Всяка тухла знае своето място, когато е почистено.
Фаянсовата плочка се лепи леко и стои добре, щом са паднали старите плочки и основата е чиста.
Човек се усмихва, ако е махнал това, което го натъжава.
Всичко това е възможно тогава, когато има едно нещо.
Къртене.

Явор Перфанов
10.08.2022 г.
Г. Оряховица

Връзка магданоз / Разказ от Явор Перфанов

 Връзка магданоз

-Добър ден! Заповядайте! Всичко е прясно!
Дядо Велчо с усмивка канеше минувачите да разгледат това, което продаваше. Той идваше рано сутринта. Сядаше на пластмасова щайга. А на други две, върху които бе постелил найлон се намираше неговата стока. Заедно със съпругата си отглеждаха в двора зеленчуци. Преди години са правили зимнина. Но сега вече не намираха сили, а и децата им бяха далеч и не искаха от бурканите, приготвени от родителите им. Жената шеташе вкъщи, а дядо Велчо седеше пред големия магазин. Искаше да е между хората, така поне казваше. А и всяка припечелена стотинка бе добре дошла. Гледаше да не пречи на влизащите в супермаркета. Седеше встрани, но на видно място. Покрай него минаваха какви ли не хора през деня. Виждаше учтиви, намръщени. Усмихнати, начумерени. Всякакви. Млад мъж бе минал сутринта, застанал до щайгите. Отпивал от кафето в пластмасова чаша. Гледал към стареца. Хвърлил си фаса до крака на възрастния човек и заминал. Сянка на огорчение се повила за миг върху лицето на дядо Велчо. Усмихнал се, защото видял жена с дете, които се приближили до импровизираната сергия. Купили доста неща.
В късния следобед, дядо Велчо бе продал повечето неща, които имаше върху щайгите. Той прибираше найлона, когато до него се приближи млад мъж.
- Заповядайте! Остана само магданоза. Пресен е.
Мъжът погледна към стареца, отдръпна се да даде път на стара жена.
- Ще ви го подаря. И без това щях да прибирам - каза дядо Велчо.
- Как така ще ми го подарите. Без пари ли? - попита младият мъж.
- Виж, магданозът колко е зелен. Също като младостта. И свеж.
- Е, значи не бива! Как така ще ми дарите младостта си?
Дядо Велчо се усмихна. Подаде останалата връзка магданоз на младия мъж и каза:
- Младостта, господине се подарява. Хората не се замислят за нищо, когато са млади. Подаряват чувствата си на хората. Даряват силата си на работата. Не жалят себе си и труда си. Който мине край теб и си взема по нещо, сякаш си длъжен да им даваш без да получаваш насреща нищо. Затова, от мен да знаете, младостта се подарява. Чак, когато остареете ще се замислите, на кого давате и дали си струва. Вземете сега тази връзка магданоз. Нека овкуси храната ви. Нито е солено, нито горчиво. Но става по-вкусно.
Младият мъж взе връзката магданоз. Опита се да пусне монета в джоба на ризата на стареца, но дядо Велчо го хвана за ръката и каза:
- Много има да вървите. И по пътя ще се убедите, че съм прав! Лека вечер!
- Благодаря! - отговори младият мъж.
Той тръгна по своя път. Дядо Велчо остави двете щайги до магазина. Взе в ръка третата, с която на следващата сутрин щеше да донесе новата си стока. Вечерта прибираше хората по домовете им. Младите излизаха да подаряват младостта си. А дядо Велчо се прибираше при съпругата си. Там, където старостта подаряваше мигове на уют и спокойствие.
Силната връзка мъжду жена и мъж.
Връзката на двамата старци с техния дом.
Връзка магданоз.

Явор Перфанов
18.08.2022 г.
Г. Оряховица

Обич / Разказ от Явор Перфанов

 Обич

Всичко вече е много скъпо. Прекалено изискано. С много претенции. Да бъдем изрядни. С висок стандарт. С модерен автомобил и голяма къща. Най-висока цена е тази на любовта. Пилеят се пари за всичко преходно. Но това, което харчи сърцето не се вижда. Не се и оценява. То трупа, но не пари, а уроци. От които не взема поука, а повтаря всеки път. Защото си мисли, че щом е ново, значи е нещо различно. Когато човек разбере, че всичко на този свят е красиво щом има любов, тогава някак се отдръпва от лакомията. И разбира значението на простите неща. След толква скъпа храна в реномирани ресторанти, ако един ден е гладен, човек изпитва онова чувство на радост, когато пред него има една обикновена супа. Яде с такъв апетит, какъвто не е имал от детството си. И му е вкусно. И разбира, че щастието е в простите неща. Много хора четат трудноразбираеми неща, само защото са на мода. И какво облекчение изпитват щом чуят нещо обикновено. Като двете думи "Обичам те!". И тогава не ги интересува колко пари имат в джоба. Ядат каквото има. Работят, изглеждат весели. Радват се на неща, които ги няма в касовите бележки. На луната. На слънцето. На дъжда. На вятъра. На случайните мунувачи. И всичко това, защото в простите думи, изречени от някого се крие силата на този ден. Не се чудят какво ще е утре. Не тъгуват по това, което е минало. Те са обичани. Част са от сърцето на човек, който осмисля дните си с тях. И какво значение има как и къде се храниш, след като любовта ти е постелила покривката на истинската обич! Онази, която засища. И отваря апетита за твоето "Обичам те!". Защо пестиш? Защо ти е да имаш? За кога го пазиш? Тези въпроси трябва да са в менюто на новия ден. Защото накрая може да бъде изненадан от сметката, която трябва да плати. Трудно ли е да кажеш "Обичам те!"? А ти е хубаво да го чуеш. Ако това не е егоизъм, кое е? Никой не знае какво го чака утре. Ако има сили днес да върви напред, то ще е силен и да каже на някого, че го обича.

Защото човек има нужда от малко неша.

От храна.

От вода.

От обич.

Явор Перфанов

16.08.2022 г.

Г. Оряховица

Настроенията / Разказ от Явор Перфанов

 Настроенията

Един път е тъжен. А в следващия момент е весел. Понкога мрачен, дори бурен. Слънчев, облачен, мъглив. Толкова много си приличат настроенията на човека с времето навън. И за двете може да се направи прогноза, която да се окаже неведнъж и невярна. За разлика от времето, човек може да контролира своето поведение. Когато е постигнал успех, сбъднал мечта или е намерил това, което е търсил, човекът е радостен. Всичко наоколо му изглежда безоблачно. Не се интересува какво се случва навън. Слънцето грее в очите му и се отразва в хората срещу него. Някои хора се страхуват от щастието си. Те мислят, че не трябва да се радват толкова много, защото не е било на хубаво. Вярват, че доброто и лошото се редуват и очакват не съвсем приятни неща. И не могат да се отдадат напълно на своята радост. Дните им минават в напрежение и вместо бодри, те се чувстват изморени. Когато някой ги нарани, тогава топлината в сърцето се сблъсква със студа от хората. Образува се облак. Идва дъжд в очите. Сълзи, които ако не се излеят има опасност от буря. Дори от разрушителна градушка. Настроение, което води до тъга. Тя е толкова силна, че може да се пребори единствено и само от човека, който страда от нея. Никой друг не може да му помогне. И да му се дават съвети не помага. Както земята, така и хората имат нужда от пречистване. Дъждът и сълзите карат другите хора да се скрият, за да не се измокрят. А който не се съобразява с настроенията на човека и времето може да се изкаля. Настроенията и природните явления са естествен начин за допълване от това, от което има нужда. Всеки харесва хубавото време и веселия човек. Всъщност, човекът свиркащ си с уста не е толкова безгрижен. Напротив, той е минал през много тъга и трудности. И е стигнал до извода, че така или иначе минава през тъга и радост. Дали ще е усмихнат или не, той ще ги преживее. И предпочита да е с усмивка. Човек може да контролира настроенията си. Но това ще е заради другите. В себе си ще преживее това, което го вълнува в даден момент. Никой не е със сложен характер, както може би ще бъде определен. Това са настроения, които почти винаги не съвпадат с тези на околните. Затова няма как да бъдат разбрани. Ако днес е тъжен, то след малко радостта ще грее около очите му. Ако е сприхав за миг, само след наколко часа може да бъде най-добрата компания. И всичко опира до това, да се даде възможност на човека да изживее своите настроения. Така, както се чака да премине дъжда. Да отмине бурята. Да се скрията облаците, за да се покаже слънцето. Да се обърне внимание на качествата, които притежават хората. Защото и тези, които определят кой какъв е, също чувстват.
Настроения.

Явор Перфанов
14.08.2022 г.
Г. Оряховица

Разказът е от " Темата на Явор Перфанов".

https://www.facebook.com/groups/1103111313382365