Дъждовно

    Дъждът идва със самочувствието, че е над нещата. Не се интересува от това, че някой е богат или беден. Няма кой да го спре да дойде щом поиска. Всяка капка пада по свой начин. Споделя чувствата си с другите капки, които заедно се събират в отделни локви по асфалта. А някои от тях попиват в пръстта. Хората стоят в домовете си. Излизат само тези, които могат да прочетат написаното от дъжда. Ивайло бе от тези хора. Той обичаше по равно и слънцето, и вятъра, а и дъжда. За него всяко време си идваше навреме. Знаеше, че е просто човек и нищо не зависи от него. Наслаждаваше се на всеки миг. Младият мъж взе чадъра от шкафчето в коридора. Вдигна яката на якето и излезе. Времето не бе студено, но по улицата нямаше хора. Някой закъснял човек ще пресече тичайки и ще се скрие под козирката на близка сграда. Ивайло се усмихваше. Вървеше по тротоара и дори не прескачаше образувалите се локви.
- Колко е хубаво! - мислеше си той. - Няма хора. Не се чуват излишни думи, които някой изрича колкото да не мълчи. Слушам само дъжда. И как не каза и една лъжа! Ей така, да ме подмами. Е, как! Нали не е човек. Защо да ме лъже? Откъде ли идват капките? Някой облак ги е донесъл от далечни страни. Толкова равномерно падат. И рисуват по земята своите спомени. Чак не мога да приема, че хората смятат тези картини за обикновени локви. А толкова много кръгчета се образуват, сякаш някой програмист си е играл много време на компютъра, за да направи сложна програма. Когато човек стои вкъщи и гледа дъжда през прозореца, той се ядосва. Не харесва дъждовното време. Постоянно гледа часовника и чака да спре да вали. Сега се сеща, колко неща е трябвало да свърши, но не ги е направил в слънчевите дни. Един час дъжд му се струват като цяла седмица. Защото не разбира езика на капките. Това не се учи в училище. Уроците се вземат единствено и само навън. Не те ли намокри дъждът, няма как да го разбереш.
Ивайло вървеше по тротоара. Чадърът пазеше главата му. През дупките на връзките в обувките влизаха онези капки, които бяха срамежливи и не показваха таланта си по земята. Младият мъж усети студ. Онова студено време, което идваше, когато хората са се изпокрили по домовете си. Той нямаше нужда да споделя с някого това, което го вълнува. Искаше просто да вижда живот по улиците, а и навсякъде. И какво по-хубаво от това, да дойде пречистващ дъжд, който да измие натрупаните гняв и злоба. Да, човешко е. Всеки човек изпитва неща, които не харесва в другите.
- Знам - си каза Ивайло. - Всяко време си идва навреме.
Дъждът не мислеше да спира. Ивайло също. Те си приличаха по това, че не се интересуваха от богатите. Нито от бедните. Идваха и си тръгваха щом поискат.

Явор Перфанов
20.11.2022 г.
Г. Оряховица