Самотното дърво
То стои далеч от другите. На пръв поглед е неугледно. Клоните му растат на всички страни. Не са докосвани от човешка ръка. Не е имало кой да ги подреже, докато са били млади. Плодовете му са опадали на земята. Листата също. То е самотното дърво. Не разчита на никого. Няма на кого да опре клоните си при буря. Не чака да му дойдат на гости. Нито пък някой се е засилил да го посети. И все пак има сили да продължава да расте. Радва се на пролетта. На разлистването си. През лятото раздава своята сянка, макар и ненужна. В есента се радва на плодовете си и спокойно очаква студените зимни дни. Ивайло обичаше това дърво. Той се отбиваше до мястото, където никой не ходеше. Сядаше на земята и се облягаше на дънера. Не усещаше студ. Те се топлеха взаимно. Младият мъж също странеше от хората. Много бяха нанесените от тях удари и ден след ден, той се отдалечаваше от всичко, което можеше да го нарани.
- Само човек като мен може да те разбере - каза той. - Ако някой сега ме види да говоря с теб ще ми се присмее. Не вярваш ли, братко? Повярвай ми. Хората са като твоите събратя дърветата. Дай им малко самочувствие и грижа и ще направят всичко възможно да те засенчат. Ще си провират клончетата на всевъзможни места. И няма да разбереш кога ще скрият слънчевите лъчи от теб, за да не те огряват. И се надяват, че ще изсъхнеш. За какво ламтят толкова? Въздух ли няма за всички? Място ли няма? Алчността им ме погнусява. Дават си вид на много красиви, послушни и в услуга на хората. Подрязват ги. Поливат ги. Наторяват земята до тях. И вече стандартът им е висок. Не можеш да им стигнеш върха. Пък ние с теб, братко... Нас ни вземат за самотници. Е, срамно ли е? И не е ли вярно, че ние си го искаме? Никой не те пита, защо си захвърлено тук, насред полето. От някаква издънка или семка, хвърлена от гарга. Никой не се интересува как си пораснало. През какво си минало. На другите дървета им махат сухите клони, а твоите стоят. Ще паднат, когато им дойде времето. Но отблъскват. Също като при мен. Спомените ми си личат. Много изречени към мен думи са вече сухи. Те ще паднат някой ден. Затова идвам при теб, защото си приличаме. И все пак има живец в нас. Надежда. Не да срещнем някого. А да се чувстваме добре в това, което ни предлага денят. И ти не разчиташ на това, някой да ти подаде ръка. Не ти трябва, щом насреща ще иска да те засенчи. А и я гледай, нико не плеви около теб, защото даже бурените не желаят да ти правят компания. А какво по - хубаво от това да живееш без плевел, макар и сам!
Дървото нямаше как да отговори на разсъжденията на Ивайло. Последните листа паднаха заедно с думите на младия мъж. На място, където самотата бе сила.
Явор Перфанов
21.11.2022 г.
Г. Оряховица
Няма коментари:
Публикуване на коментар