Подредената бъркотия / Разказ от Явор Перфанов

 Подредената бъркотия

Стая като стая. Четири стени, два прозореца и една врата. В това помещение прекарваше свободното си време Евгени. Той често подреждаше, но малко след това в стаята цареше безпорядък. А мъжът бе на възраст, в която трябваше да реди бъдещето си. Беше в силата си. Често чуваше упреци от близки хора:
- Една стая ли не можеш да си подредиш?
- По това къде живееш човек може да си направи извод какъв си.
- Имаш време да пиеш кафета и да гледаш телевизия, а спиш в кочина.
- Как няма да те е срам да си поканиш гости, я виж какво е!
- Е, никога няма да имаш самочувствие, щом стаята ти е такава.
Евгени се прибра от работа. Отвори вратата. Усмихна се. Два чорапа на различни места го поздравиха. Една блуза протегнала ръкави за прегръдка се бе разположила до краката на един от столовете. Пепелникът отчаяно се опитваше да задържи фасовете. Огледалото се опитваше да рисува мъгла по спомен. Прах имаше навсякъде. Пердетата изглеждаха така, сякаш са пеньоари съблечени набързо. Евгени седна на дивана. Подпря главата си с ръка и си каза:
- Аз ще подредя! Но кое да свърша първо? Ето, трябва да наглеждам татко. Инат е и все си мисли, че е още силен, а прави щуротии. Трябва да запаля камините. Да е топло и на мен, а и на другите. Да си наглася вечеря. Хайде, не ядем заедно, всеки хапва когато може. И докато се обърна, фимът ми е почнал. Ами едно удоволствие си имам. Да изгледам за един час любим сериал. Криминале. Какво толкова. И всичко това е след като се върна от работа. Да не мислят хора, че не искам да ми е подредено, а? Искам разбира се. Да се върна. Да ме посрещнат. Да ми е топло. Да ми сервират. Да се нахраня и да не мисля а нищо. Аз е си подредя стаята. Макар и да знам, че така, както е разхвърляна си намирам всичко. Подредена ли е се лутам с часове докато си намеря нещата. Толкова ми е объркано в главата. Не стига, че на работа искат постоянно да съм в час. Да съм адекватен. Стегнат като струна осем часа. А като се прибера поват. Мивката задръстена. В банята нещо тече. Дървата намаляват, трябва да се купят нови. Една крушка изгоряла. Това свършило, онова го няма. Бъркотия. А те, хорат, за една стая ме упрекват, че е разхвърляна.
Евгени стана от стола. Взе един от черните чували за боклук и започна да хвърля излишните неща. Изчисти, измете. Пусна прахосмукачка. Махна паяжините, които незнайно как от миналата седмица се бяха настанили отново в стаята. Застана до вратата, усмихна се и си каза:
-Е, Гена! Подредено е, нали? Сега да видим. Вярно, хубаво е. Да поседна малко, за да видя в главата ми дали ще се нареди всичко.
Седна отново на стола. Камните горяха. Баща му гледаше телевизия. Спокойствие. Евгени пусна телевизора и си каза:
- Да си гледам филма. Подредих. И някак и вътршно ми е добре. Май бъркотията е подредена. Иначе има ли смисъл да ми е чиста стаята щом в главата ми е хаос?
Евгени се усмихна и се почувства удовлетворен.

Явор Перфанов
27.12.2022 г.
Г. Оряховица

 Предпразнично

Почти всеки дом е украсен в тези празнични дни. Зима е. Навън е студено. И човек има нужда от това да се наслаждава на красиво подредените играчки по елхата. Да гледа гирляндите, които е закачил по пердетата. Да вижда мигащите лампички. Да се радва на това, че е в почивка. За цяла година работа, умора и напрежение, човек заслужава тези мигове на радост. Купува подаръци. Надява се накой да му подари нещо, което да го изненада. Защото това са жестове, които дават нужното уважение между хората. Събират се роднини. Идват близки хора, които живеят далече. Понякога подготовката за празниците е толкова усилена, че когато дойде денят, човек се чувства изморен. Но пък е и удовлетворен, че е направил така, че той и близките му хора да изкарат добре. Масата е подредена. Чиста покривка или мушама. Прибори за хранене пред всеки човек. Храна. Напитки. Човек вярва, че щом сега е богата трапезата, през новата година ще има изобилие. Хората се страхуват от недоимък. Страх ги е от глад, мизерия и студ. И си пожелават това, от което имат нужда. Подаряват си подаръци. Радват се. И от празниците остават като спомен само срещата с близките хора. Всеки разбира, че всъщност най-хубавите подаръци са самите хора. Тяхното присъствие на трапезата. И най-много се усеща отсъствието на тези, които вече ги няма. Дни, в които всеки човек се замисля за това, колко са обикновени истински важните неща.

Явор Перфанов
24.12.2022 г.
Г. Оряховица

Родно място / Разказ от Явор Перфанов

 Родно място

Евгени живееше в малък град. Хората се познаваха. Знаеха кой какво работи. Помагаха си, когато се налагаше. Младият мъж работеше в частна фирма. Заплатата му не бе голяма, но си я получаваше редовно. И му стигаше при неговия начин на живот. Имаше почивни дни, в които работеше по двора на къщата, в която живееше. Понякога излизаше на разходка или да пие кафе с познат. Една вечер след работа, той вървеше по пътя за своя дом.
- Евгени! - чу глас и се обърна. - Ех, че среща, ама! Да се бяхме уговорили нямаше да се видим, нали?
- Здравей, Ваньо! - отговори Евгени. - Отдавна не съм те виждал.
- Да пием по нещо? - попита Иван.
- Добре!
Двамата мъже влязоха в уютно заведение. Навън бе студено. Още щом затвориха вратата на бара усетиха приятна топлина. Поръчаха си. Иван изгледа своя познат и каза:
-Е, разправяй! Как си? Какво ново стеб?
- При мен всичко е както беше преди. Работя. От работа у дома и така. Нищо ново. Но да ти кажа доволен съм. Успявам да си посрещна това, от което имам нужда.
- Не мога да те разбера! - каза Иван. - Умно момче си, кадърно. Толкова хляб има в теб. И се чудя, защо стоиш в този забутан град? Знаеш ли колко пари можеш да изкарваш на друго място? И какво правиш сега? Работиш за мижава заплата. Плащаш си сметките. И почваш отначало, така ли? Помисли малко. Ето, аз сега съм много добре. Купони, барове вечерно време. Ходя тук там.
- На мен тук ми харесва! - каза Евгени. - Това е родното ми място. Както и на теб. Тук са ми корените. Знам къде мога да ида сред природата и да се заредя. Познавам и хората. Ти като си толкова добре има ли с кого да споделяш?
Иван се замисли. Наведе глава. Погледна към Евгени и каза:
- Важно е да си сред хора с висок стандарт и да изглеждаш така, сякаш и ти си нещо повече. Обличам се и отивам на събирания, където хората не са като тукашните гольовци, а всеки има нещо зад гърба си.
Евгени погледна Иван. Отпи от питието си. Огледа се и каза:
- Познаваш ми характера. Едва се сдържам, но ще ти кажа. Това, че сме от малък град по нищо не ни прави по-долни от другите хора. Ти също си тукашен. Май заприлича на онези прасета, които са хранени с ябълки много време, а когато почнат да им дават фураж лакомията им расте и демонстрират, че винаги са живяли в охолство. Рано или късно ще се озоват на място, където ще ги отрезвят.
- Ти обиждаш ли? - попита Иван.
- Не! - отговори Евгени. - За мен, родното място е свещено. Човек не избира къде да се роди. От хората зависи това място да се облагородява и да се подържа. Аз пък се чувствам добре тук. Имам си опора. Вие в големия град не знаете кой е лицемер. Не можете да разберете какво се крие зад привидните усмивки по лицата на хората. Всеки демострира нещо, за да спечели от някого. Няма чиста монета. Какво си мислиш ти, че те не виждат произхода ти ли? Не само, че го забелязват, но и зад гърба ти се подиграват. Използват те. И ти си радостен, че някой ти е обърнал внимание. Срам те е да кажеш откъде си. Защо?
Иван се замисли. Наведе отново глава, Погледна към Евгени и каза:
-Прав си!
Двамата мъже се усмихнаха. Поръчаха си по още едно питие. И си говореха. Спомняха си случи от миналото. Смяха се. Сълзи се появиха в очите им, когато си спомниха за хора, които ги нямаше вече.
- Това е, което трябва да те радва. Вечер като тази - каза Евгени.
- Радва ме! - отговори Иван.
Точните думи, казани от двама земляци, когато са в родното им място.

Явор Перфанов
13.12.2022 г.
Г. Оряховица

 Декемврийска вечер

- Няколко дни минаха от началото на декември, а хората вече украсяват домовете си - каза си Павлин, докато се разхождаше.
Лампички украсяваха терасите по жилищните блокове. Заведенията бяха пълни. Весели жени, мъже, а и деца влизаха в магазините. Някои от тях излизаха с пълни с продукти чанти. Други само разглеждаха. А имаше и такива, които като Павлин се наслаждаваха на топлата декемврийска вечер, като се разхождаха. Той погледна към светещите прозорци на жилищна кооперация. Спря пред нея и си каза:
- Дали навсякъде, където свети има уют и топлина? Дали си споделят там хората всичко и се радват? Дали си спомнят с умиление за отминалите дни през годината? Навярно зад някой прозорец живее и самотен човек. Дали и той си е украсил, за да почвства уюта или пък е тъжен и не му е до това? Дали има силата да напълни своя дом с чувства, които да заместят липсващите хора? Колко ли му е тежко в такива моменти, в които най се усеща отсъствието на близък човек?
Павлин вървеше и разглеждаше. Задаваше си въпроси, които всъщност се отнасяха и за него. Погледна към бездомно куче, което въртеше опашка пред всеки минувач. И щом човекът отминеше, то тъжно навеждаше глава. Сякаш бе смазано от самотата. Павлин погали четириногото. Погледна в очите му и видя такова доверие към един непознат човек, което и най-близките хора не можеха да му дадат. Кучето говореше с очите си. Цялото трепереше от щастие, че някой му бе обърнал внимание. Усещаше, че идват празници. По настроението на хората.
- Какво ли си казваш сега? - рече Павлин като гледаше към животното. - Сигурно искаш само за ден да бъдеш като онези домашни любимци, които ги водят на фризьор. На които им обличат дрешки, за да не им е студено. Само за един ден да те приютят в дом. Да легнеш пред камината. Да те погалят, както аз сега. Да си похапнеш от това, което ядат стопаните. Да поспиш без да мислиш за утре. Искаш, нали?
Кучето не спираше да върти опашка и гледаше младия мъж в очите. Сякаш разбираше всяка негова дума.
- И аз искам! - каза Павлин. - Ама и ние, хората сме като твоите събратя. Щом сме някъде, където имаме всички условия, не го оценяваме. Дърпаме се, сърдим се, караме се с другите. Усещаме липсата на едно или друго, когато останем сами. Аз съм сигурен, че ако ти можеше щеше да си направиш такава украса, която да зарадва всички, нали? С играчките, с гирляндите, с всичко нужно. И щеше да приютиш някого с благородна душа, но без късмет да си има всичко.
Около младия мъж се бяха събрали хора. Унесен в разговора си с кучето, той не забеляза тяхното присъствие. Не виждаше и не чуваше.
- И сега какво? - продължи да говори на кучето. - Ти ще легнеш до някой магазин, аз ще се прибера. Ти ще гледаш как зад прозорците свети, аз ще загася моята лампа. Ще хапнем набързо, кой каквото има. И утре ще се събудим. Ти самичък. И аз сам. През деня не е толкова страшно. На хората лампите не светят. Не се вижда жадуваната топлина и споделеност. Всеки бърза, а и ние бързаме. Вечерта е по-тъжна.
Един човек от събралите се до Павлин и кучето бръкна в чантата си. Отчупи парче от наденица и я остави пред кучето. Останалата част подаде към Павлин, който се усмихна и каза:
- Аз не съм просяк, гоподине! Работя и имам средства, за да оцелея. Просто си споделям с животното, защото с хората ме е страх.
Обърна се и видя сълзи в очите на влюбена двойка. Наведе глава. Погали кучето по главата. Изправи се и каза:
- Не тъгувайте! Просто не забравяйте, че не навсякъде, където свети е радост и уют. И у дома е светло. А и кучето е пред осветените витрини на магазините. Не ви казвам да не празнувате, просто си спомнете за това, че има и хора, които нямат шанса да са като вас.
Бе топло за декември. Хората се прибираха по домовете си. Зад прозорците бе светло.
Декемврийска вечер.

Явор Перфанов
09.12.2022 г.
Г. Оряховица

Да уважаваш себе си / Разказ от Явор Перфанов

 Да уважаваш себе си

Кирил вървеше по тротоара до главната улица. Поздравяваше познати, а и те него. И всеки продължаваше по своя път. В късната есен вечерта предразполага към размисъл. Хладно е. И тогава най се усеща липсата на топлина. Но не на тази от запалената камина, а от хората. Кирил бе в такава възраст, че вече предпочиташе уюта и спокойствието.
- Годините си вървят - каза си той. - Характерът се променя, чувствата също. Само този тротоар е на това място от много време. Сякаш никой не го е газил и тъпкал. Невъзмутим и спокоен.
Кирил стигна почти до светофаръте, когато някой го докосна по рамото и каза:
- Здравей! Как си? Какво правиш по това време навън?
- Здрасти, Стефчо! - отговори Кирил. - Разхождам се малко. Ти?
- Ами, нали знаеш! Човек има неща, които му тежат и аз като теб си размишлявам навън. Искаш ли да пием по нещо?
- Добре!
Двамата мъже влязоха в заведение, Избраха си маса и седнаха. Имаше доста хора. Весели компании. Поръчаха си.
- Кажи сега, как я караш? - попита Стефан.
- От работа у дома и обратно. Все гледам да угаждам на този и онзи. И колкото съм по-отзивчив, толкова по ми се присмиват май. Нали знаеш, че добродушните хора сме чувствителни и усещаме, макар и другите да не го разбират. Най ми е тежко, когато ме упрекват в неща, които не съм сторил. Не искам да доказвам, че съм прав. Това ме унижава още повече. Навеждам глава. А хората си мислят, че съм си признал вината. И се радват даже. Излизат победители. И съм се позатворил малко. Все търся вина в себе си. Търся и не намирам. Уж гледам все да съм изряден. Да съм добър. Май, ако съм груб ще ме уважават повече.
Стефан се усмихна. Отпи от питието си и каза:
- Кире, ние се знаем отдавна. По-голям съм от теб, сега си на четиредесет и пет, нали?
- И шест вече.
- Е, по-голям съм. Повече съм патил. Знаеш ли, има няколко неща, които ще ти споделя и ти си прави изводи. И аз бях така. С всеки да съм добре. Да съм в помош, ако има някой нужда от мен. Изпаднах в една непреодолима тъга. Изглеждаше безпричинна. Разхождах се една вечер сам, както теб, по тротоара и си мислех. И да ти кажа, изплува ми в съзнанието това, че всъщност не някой друг, а аз съм най-важен в живота ми. И спрях да мисля. За хората. За думите им. За упреците им. Спрях да разсъждавам вместо тях. Кой какво щял да си каже, ако не съм бил на разположение. Много важно. Сега същите тези хора могат да кажат, че това е егоизъм. Не мисля. Това е себеуважение.
- Е, не се ли страхуваш, че ще останеш сам? - попита Кирил.
- Е, като помагаш не си ли пак сам? - отговори Стефан.
Двамата мъже се засмяха. Настроението се настани до тях. Те вече знаеха, че щом човек уважава себе си, ще получи уважение и от другите.

Явор Перфанов
08.12.2022 г.
Г. Оряховица

Сладка умора

 Сладка умора

Илиян пиеше кафе заедно с колегите си преди работа. Това бе един от хубавите мигове през деня. Идваха един по един. Сядаха и дори не си поръчваха. Сервитьорите знаеха каква ще им е поръчката. Говореха си за всичко, само не и за работа. Оставяха професионалните задачи там, на работното място. Мъже на различна възраст сядаха около масата. Понякога събираха две една до друга. Смееха се. Шегуваха се помежду си. Една сутрин, Илиян влезе в кафенето. Поздрави колегите си. Седна до масата и каза:

- Не знам какво се случва с мен! Днес не ми се ставаше. А преди, още в пет и половина ставах. Пиех кафе. Радвах се, че е тихо и още никой не се е събудил. Днес даже си помечтах да имам поне още малко време за сън. Какво ми е?

Колегите му се спогледаха. Опитаха се да изглеждат сериозни. Знаеха колко се страхуваше Илиян от всичко. Иван бе доста по-възрастен от другите. Отпи от чашата с кафе. Погледна към Илиян и каза:

- Помниш ли, когато дойде да работиш при нас, още първия ден какво ти казах?

- Какво? - попита Илиян.

- Аз ти казах, че щом минеш определена възраст и ще започне да те стяга някъде. Да те наболява нещо. Ти ми се смееше тогава. Не вярваше. Колко години вече работим заедно!

- Сигурно десет ги има - каза Илиян.

- И ти вече влезе в тази възраст - отговори Иван.

- Стига бе! - рече Илиян. - Искаш да кажеш, че съм остарял ли? Няма как да стане. Аз все още съм пъргав. Работя, виждаш. Е, пояболява ме понякога я ръка, я крак. Но минава. Сутрин вече не ми се става. Все поглеждам часовника и ми се ще да посп още малко. Никога не е било това. Една умора се разлива по тялото ми. А като ми дойде време за почивка, тогава не ме свърта. Почват да ме болят ръцете. Трябва все да правя нещо, за да ми минат.

Колегите му се засмяха. Те знаеха какво преживява Илиян. Но никой не му се присмя. Знаеха също, че умората се лекува с работа. Спогледаха се. Платиха си кафетата и излязоха от кафенето. Иван извика Илиян и му каза:

- Днес си при мен. Ще работим заедно.

- Е, как! Аз работя сам! - каза Илиян.

- Нищо, такава ни е работата сега, че трябва да си помагаме.

Колегите се разпределиха. Всеки работеше така, че да не остава никой дори за минута свободен. Когато приключиха Иван каза:

- Искате ли да се отбием в кафето сега? Аз ще почерпя. Доволен съм днес.

Влязоха и поръчаха. По едно питие за добре свършената работа.

- Колко сме различни преди да започнем работа и след това, а? - каза Иван. - Сега можем да се поотпуснем. Да си споделим нещо. Все пак сме колектив.

Колеите се спогледаха. Те знаеха за какво ще стане дума. Един от тях каза:

- Изморих се.

- И аз - каза друг.

- Всички сме така! - каза Иван.

Обърна се към Ивайло и рече:

- Това, моето момче е сладка умора. Разбираш за нея едва, когато станеш на години. Преди си бил пъргав. Имал си сили за разходки и заведения. А сега, просто искаш да се прибереш и да се изтегнеш на дивана пред телевизора. Да хапнеш и да се легнеш.

- Значи, нищо ми няма, нали? - попита Илиян.

- Нищо ти няма. Просто имаш шанса да кажеш, че остаряваш.

Колегите се разсмяха. Отпиваха от питиетата си. Разделиха се. Всеки от тях усещаше тази сладка умора.

Явор Перфанов

06.12.2022 г.

Г. Оряховица

Бързане / Стихотворение от Явор Перфанов

 Бързане

Всеки бърза занякъде, препуска, не спира,
а не знае дори за какво толкова тича.
Идва все някога ден, в който разбира,
че важно е някой да го обича.

И тогава си казва, че спира да гони,
онова, което с ръце се не стига.
Всеки ден част от човека се рони,
нека са мигове, достойни за книга!

Явор Перфанов
05.12.2022 г.
Г. Оряховица

 Панически атаки

- Какво ти е, Ванка? Нали два дни не бе на работа. а ми се виждаш нещо унил.
- Какво става с теб, Ваньо? Ако има нещо, сподели! Знаеш, олеква.
- Не си какъвто бе преди! Умислен и тъжен излеждаш.
Иван не отговаряше на своите колеги. Работеше усилено. Гледаше да не остава и за миг свободен. Не искаше да минава времето бързо. Не желаеше работният ден да приключва. Докато се трудеше не мислеше за нищо, освен за задълженията, които имаше на работа. Колегите му проявяваха разбиране. Опитваха се да се шегуват. Знаеха, че все някога той щеше да излезе от това състояние. Старият майстор Георги го извика и му каза:
- Виж сега, момче! Има тук една работа, която трябва да свършим. Аз ти имам доверие. Ти ще направиш тези стени, а аз ще работя по пода в другата стая. Никой няма да има покрай нас. Искаш ли?
- Е, смея ли да откажа! - каза Иван.
Започнаха да работят. Георги наблюдаваше младия мъж. Следеше всяко едно негово движение. Забеляза колко усърдно работеше. Даваше всичко от себе си, за да изпипа работата си. И това не го правеше, да се докаже на другите. Просто влагаше сърцето си в стената. Иван не спираше. Времето бе студено и от отворените прозорци ставаше течение. Старият майстор се доближи до своя колега. Спря до него и каза:
- Ванка, спри за малко! Да изпушим по цигара. Напред сме с материала.
Двамата мъже се засмяха. Отидоха в един ъгъл, в който се преобличаха работниците. На завет. Бяха си направили пейка върху два батала с талпа върху тях.
- Сядай де! - каза Георги. - Запали.
Подаде му цигара от кутията. Иван я взе и двамата мъже запалиха цигарите.
- Ти си ми като син - каза Георги. - Отдавна работим заедно и сме си научили характерите един на друг. Защо си мислиш, че си сам?
- Кога съм казал такова нещо! - сопна се Иван. - От мен се иска да работя, а не да споделям, нали?
- Виж сега! - каза Георги. - Един ден има двадесет и четири часа, нали? От тях осем часа спиш. Осем си свършваш нещо вкъщи. И осем си с нас. Значи сме част от твоя живот. Прекарваш една трета от времето си с мен и с колегите, а не искаш да споделяш.
- Това си е моя работа! - каза Иван.
Георги го погледна. Сложи тежката си ръка върху рамото на младия мъж и каза:
- Не позволявам на други да ми говорят така, знаеш! Мил си ми, защото от първите ти дни тук съм те поел и учил на какво ли не. Защо си мислиш, че другите хора не преживяват това, което те мъчи? Къде хукна! Стой тука, ако някой ти се скара, аз съм насреща.
Иван се върна на пейката. Наведе глава. Очите му се напълниха със сълзи. Георги го погледна и каза:
- И аз бях така. Преди много години. И може би затова съм постигнал много в работата си. Имах период, в който се страхувах от всичко. Останех ли и ден без работа, започваше да ме свива корем. Минеше ли той, засърбяваше ме по различни места на тялото. Нямах търпение да мине почивката и да започна работа. Докато работех през деня бях весел и засмян. Тръгнех ли да се прибирам вечер, пак корем, пак страх. Започнах да работя частно. И да се прибира само да спя. Докато един ден, такъв един стар майстор не ме разтърси като ме вдигна от земята.
- А ти откъде знаеш какво ми е? - попита Иван.
- Аз те наблюдавам. Само ще ти кажа, че от внушението по-страшно няма. Да си мислиш, че ти има нещо, а всъщност да си здрав.
Иван не успя да сдържи сълзите си. Това, че старият майстор споделяше с него съкровени неща, сякаш го накара да се отпусне.
- Искам да съм пълноценен - каза Иван. - Знам, че не бива да се страхувам, но не го правя нарочно. Докато работя си правя планове. Как ще мине вечерта. Какви ще са ми почивните дни. И тръгна ли да се прибирам, прободе ме отляво. Свие ме корем. Пресъхне ми гърлото. Не знам къде съм. И ми се иска да не спирам да вървя. Толкова сила имам. А сякаш пропадам някъде.
- Спокойно! - каза Георги. - Здрав си! Няма как да е обратното, след като вършиш толкова много работа. Всички сме доволни от теб. като ти се случи пак такова нещо, просто поеми дълбоко въздух. Издишай. Повтори пак. И ще мине. Знам, че отстрани е най-лесно да се говори, но поне знаеш, че и аз съм го изпитал. Този страх, който имаш оставя бели петна в миналото ти. Не си спомняш нищо. Повярвай ми. Ако има нещо, ще ми кажеш, нали?
- Да! - отговори Иван.
Двамата мъже станаха от пейката и продължиха да работят. Без страх. С мисълта, че каквото и да се случи, винаги ще има кой да застане насреща.

Явор Перфанов
04.12.2022 г.
Г. Оряховица

 Казан за ракия

Времето бе студено. Около три градуса сутринта. А и мъглата допринасяше да се усеща още по-хладно. Началото на декември предвещаваше все по-мразовити дни. Нямаше сняг, но зимата идваше. Михаил и Стефан се бяха разбрали да се видят сутринта пред дома на едния от тях. Той бе напълнил около тридесет кофи с остатъка от виното, което бе направил. И колкото бе буйно то, толкова джибрите бяха тихи и спокойни. Очакваха реда си, за да се превърнат в ракия. Михаил пристигна в уреченият час. Имаха уговорка с ракиджийницата да бъдат там към единадесет часа. Разполагаха с време. Лицата им бяха зачервени от хладната сутрин. Кофите тежаха, но с лекота ги товареха по две в ръчна количка. И единият от тях тикаше, а другият придържаше кофите по пътя им до колата. Знаеха, че това не е работа, а бяха колеги. И въпреки всичко, те се отнасяха към материала с нужното уважение. Стефан погледна багажника на колата, усмихна се и каза:

- Напълнихме го, а?

- Е, нали затова си го гледал това лозе! - каза Михаил.

Автомобилът бе готов за тръгване. Двамата приятели се качиха в него. Стефан завъртя ключа на таблото и колата тръгна към казана. Спря точно до рампата, на която се товареше материалът.

- Имаме още време - каза Стефан. - Дай да разтоварим кофите. Нека са готови.

Смъкнаха смачканите гроздови чепки. Оставиха ги да са готови да попаднат в гърлото на казаните. Облечени в дебели дрехи двамата мъже влязоха в ракиджийницата.

- Е, то тука било топло! - каза Михаил. - Аз си мислех, че ще е като навън.

- Ти как искаш да е! - каза Стефан. - три казана, всички подгряни от пелети.

На масата до казаните бяха седнали трима възрастни мъже. С бръчки по лицата, облечени с пуловери и съблякли своите якета, които бяха оставили по облегалките на пейките край масата. Михаил и Стефан седнаха до тях. Ракиджийницата имаше работник, който наливаше джибрите в казана в улей отвън.

- Е, какво нещо са съвременните технологии! - каза един от възрастните мъже. - Плочките ми плочки. Чистотата му е чистота. Преди какво беше? Ако знаеш, какъв пушиляк беше. Това е българското. Обичай, нали знаеш? Правиш каквото правиш през годината, ще си подготвиш и свариш ракия. Нали си чувал, че което не се лекува с ракия няма оправяне?

- Така е! каза Стефан.

На Михаил му бе интересно всичко, което се случваше около казана. Огледа се. Разгледа частите. И най-вече се раадваше на топлината в помещението.

- За първи път присъствам на варенето на ракия - каза той. - Досега все съм си пийвал вечер по малко. Но ми бе интересно, как се приготвя?

- Е, що не питаш бе момче? - каза един от възрастните мъже. - Това си е цял обичай. Сега ще ти кажа. То, пиенето на ракия не е така, както изглежда. Да се нахвърля човек и да забрави миналото си. Това е тънка работа. Да събереш гроздето. Да си му поговориш в бидоните. Не е така, както си мислиш. Тя, технологията е една и съща, сам, че сега е по-чисто. Материалът завира. Минава през медните тръби. Те са студени. И това, което се получава от топло на студено и се казва конденз, това ти е ракията. Изтича се в бутилките и си я прибираш. Някои казват, че в момента тече скандал. Други казват, че е утеха. Гроздето не е виновно за това. Пиячите са тези, които дават цвят на ракията.

- Вие, старите много знаете, ама май сте прави! - каза Стефан.

- Прави са! - отговори Михаил.

Всички се засмяха. Ракията намираше място в домовете на своите стопани. Тя им бе както добър съветник, така и строг господар.

Докато бе в казаните за ракия.

Явор Перфанов

02.12.2022 г.

Г. Оряховица

 Декември

Той не е преуморен от работа. Стои цяла година и наблюдава хората. Вижда как се радват на пролетта. На раждането на първите листа по дърветата. Гледа привързаността на човека към лятото. Как то го разсъблича и е щедро на слънчеви лъчи. Стои последен в календара. И идва точно тогава, когато хората се радват на красотата, която раздава есента. Сякаш има бариера. Вдигне ли се и той пристига. Обикновено го прави с дъжд. Много често и със сняг. Но никой не смята Декември за лют и суров. Той е тук, за да приземи тези, които си мислят, че всичко е като на кино. Той съпровожда зимата, докато дойде време тя да се настани при хората. Декември е приммер за това, че не бива да се съди за някого по външния му вид. Изглежда студен, кален, неугледен, а в същото време е благороден. Щом предизвиква хората да украсяват домовете си. Щом му е гласувано доверие да приюти най-хубавите празнични дни, които дават уют на човека. Въпреки студеното време, по улиците може да се видят стотици хора, които са с пълни чанти с двете им ръце. Храна. Подаръци. През този месец е най-силно желанието някой да бъде зарадван. Нима не може да е през лятото? Може би, тогава нямаше да има такава сила. Декември е като онези мъже, които не се натрапват. Нито със знания, нито с външен вид. Но думата им тежи. Говорят малко, но запомнящи се слова. Посрещат го. Понякога искат да отмине бързо, за да почне следващата година. Всъщност се радват на безвремието, което Декември дава. Хора се връщат отдалече, за да са с близките си. Всеки се прибира вкъщи. Баба и дядо, които не са виждали внуците си от месеци, трескаво се готвят за празничните дни. Елхите се преобличат и от зелени бодливи листа се превръщат в дами, които са на бал. Декември е месец, в който под елхата има подаръци, а най-големият от тях е прегръдката. Тази, която дава топлина. Нищо, че хората се сещат за Декември едва, когато дойде пред вратите им. Понякога не е нужно да се натрапва цяла година. Колко такива хора има, които виждаш всеки ден, а нищо не можеш да запомниш от тях! Празни думи. Обещания. И виждаш, че няма спомен, който да те стопли. Декември е като онези мъже, които ще поканят дамата си на танц, може би веднъж. Но на любима песен. На такава, която да разтърси и тялото, а и душата. Танц, който ще се помни дълго. Декември е обичан. И от есента. И от зимата. Това е месец, в който всички цветове на листата се превръщат в бяло. Чисто е.
Това е Декември.

Явор Перфанов
01.12.2022 г.
Г. Оряховица