Панически атаки

- Какво ти е, Ванка? Нали два дни не бе на работа. а ми се виждаш нещо унил.
- Какво става с теб, Ваньо? Ако има нещо, сподели! Знаеш, олеква.
- Не си какъвто бе преди! Умислен и тъжен излеждаш.
Иван не отговаряше на своите колеги. Работеше усилено. Гледаше да не остава и за миг свободен. Не искаше да минава времето бързо. Не желаеше работният ден да приключва. Докато се трудеше не мислеше за нищо, освен за задълженията, които имаше на работа. Колегите му проявяваха разбиране. Опитваха се да се шегуват. Знаеха, че все някога той щеше да излезе от това състояние. Старият майстор Георги го извика и му каза:
- Виж сега, момче! Има тук една работа, която трябва да свършим. Аз ти имам доверие. Ти ще направиш тези стени, а аз ще работя по пода в другата стая. Никой няма да има покрай нас. Искаш ли?
- Е, смея ли да откажа! - каза Иван.
Започнаха да работят. Георги наблюдаваше младия мъж. Следеше всяко едно негово движение. Забеляза колко усърдно работеше. Даваше всичко от себе си, за да изпипа работата си. И това не го правеше, да се докаже на другите. Просто влагаше сърцето си в стената. Иван не спираше. Времето бе студено и от отворените прозорци ставаше течение. Старият майстор се доближи до своя колега. Спря до него и каза:
- Ванка, спри за малко! Да изпушим по цигара. Напред сме с материала.
Двамата мъже се засмяха. Отидоха в един ъгъл, в който се преобличаха работниците. На завет. Бяха си направили пейка върху два батала с талпа върху тях.
- Сядай де! - каза Георги. - Запали.
Подаде му цигара от кутията. Иван я взе и двамата мъже запалиха цигарите.
- Ти си ми като син - каза Георги. - Отдавна работим заедно и сме си научили характерите един на друг. Защо си мислиш, че си сам?
- Кога съм казал такова нещо! - сопна се Иван. - От мен се иска да работя, а не да споделям, нали?
- Виж сега! - каза Георги. - Един ден има двадесет и четири часа, нали? От тях осем часа спиш. Осем си свършваш нещо вкъщи. И осем си с нас. Значи сме част от твоя живот. Прекарваш една трета от времето си с мен и с колегите, а не искаш да споделяш.
- Това си е моя работа! - каза Иван.
Георги го погледна. Сложи тежката си ръка върху рамото на младия мъж и каза:
- Не позволявам на други да ми говорят така, знаеш! Мил си ми, защото от първите ти дни тук съм те поел и учил на какво ли не. Защо си мислиш, че другите хора не преживяват това, което те мъчи? Къде хукна! Стой тука, ако някой ти се скара, аз съм насреща.
Иван се върна на пейката. Наведе глава. Очите му се напълниха със сълзи. Георги го погледна и каза:
- И аз бях така. Преди много години. И може би затова съм постигнал много в работата си. Имах период, в който се страхувах от всичко. Останех ли и ден без работа, започваше да ме свива корем. Минеше ли той, засърбяваше ме по различни места на тялото. Нямах търпение да мине почивката и да започна работа. Докато работех през деня бях весел и засмян. Тръгнех ли да се прибирам вечер, пак корем, пак страх. Започнах да работя частно. И да се прибира само да спя. Докато един ден, такъв един стар майстор не ме разтърси като ме вдигна от земята.
- А ти откъде знаеш какво ми е? - попита Иван.
- Аз те наблюдавам. Само ще ти кажа, че от внушението по-страшно няма. Да си мислиш, че ти има нещо, а всъщност да си здрав.
Иван не успя да сдържи сълзите си. Това, че старият майстор споделяше с него съкровени неща, сякаш го накара да се отпусне.
- Искам да съм пълноценен - каза Иван. - Знам, че не бива да се страхувам, но не го правя нарочно. Докато работя си правя планове. Как ще мине вечерта. Какви ще са ми почивните дни. И тръгна ли да се прибирам, прободе ме отляво. Свие ме корем. Пресъхне ми гърлото. Не знам къде съм. И ми се иска да не спирам да вървя. Толкова сила имам. А сякаш пропадам някъде.
- Спокойно! - каза Георги. - Здрав си! Няма как да е обратното, след като вършиш толкова много работа. Всички сме доволни от теб. като ти се случи пак такова нещо, просто поеми дълбоко въздух. Издишай. Повтори пак. И ще мине. Знам, че отстрани е най-лесно да се говори, но поне знаеш, че и аз съм го изпитал. Този страх, който имаш оставя бели петна в миналото ти. Не си спомняш нищо. Повярвай ми. Ако има нещо, ще ми кажеш, нали?
- Да! - отговори Иван.
Двамата мъже станаха от пейката и продължиха да работят. Без страх. С мисълта, че каквото и да се случи, винаги ще има кой да застане насреща.

Явор Перфанов
04.12.2022 г.
Г. Оряховица