Светлина

Иван живееше сам в своята къща. Пенсионер отдавна, той се радваше на старините си, доколкото може. Бе вече трудноподвижен. Едва ставаше от леглото. След което сядаше на него. Пускаше телевизора. Гласовете от телевизионния апарат му бяха компания. Сутрин и вечер при стария човек идваше неговият внук Евгени. Оставяше му храна. Вода. Почистваше. Водеше го до тоалетна. Често преспиваше при дядо си. Живееха близо един до друг. Старецът не бе лишен от нищо, от което имаше нужда. Една сутрин Евгени влезе в къщата на Иван. Възрастният мъж бе буден. Опитал се да стане от леглото и седнал пред телевизора.

- Добро утро, дядо! - каза Евгени! - Наспа ли се?

- Наспах се, Гена! - отговори Иван. - Но много ми се искаше да се поразходя. Днес нали си в почивка? Аз изчислявам какъв ден сме и нямах търпение да дойде днес.

Евгени се усмихна и каза:

- Ще се измориш, дядо! Ще те изведа на терасата. Да глътнеш малко въздух. Времето е хубаво. Ще направя по едно кафе.

- Ех, ако не беше ти! - каза Иван. - Като асистент си ми. Нали ми предлагаха, ама аз си имам грижовен внук. Хайде да излезем на терасата. Нямаме бърза работа. Полека. Имам нужда от светлина.

Двамата мъже вървяха бавно. Стигнаха до вратата на терасата и излязоха навън. Евгени наметна одеало върху тялото на Иван. От там се виждаше улицата. Минаваха хора. Поздравяваха стареца и неговия внук. Иван затвори очи. Слънчевите лъчи галеха лицето му. Точно в този момент той имаше нужда не от думи, а от споделена тишина. Да бъде тихо и в същото време да не е сам. А и Евгени осъзнаваше това. Той държеше дядо си за ръка и чакаше моментът, в който старият мъж ще поиска да говори. Миг на безвремие. Иван се обърна към внука си и каза:

- Много е хубаво! Ако съм знаел, че е така, нямаше да бързам в младостта си. Все тук щях да стоя в свободното време.

- Хубаво е, дядо! Искаш ли вече да влезем вътре? Ще закусим. И аз после ще изляза, че само днес ми е почивен ден. Да свърша нещо у дома, а и да се видя с приятели.

- Да влизаме! - каза Иван.

Закусиха. Евгени зави краката на дядо си с одеалото. Усили телевизора. Посегна да загаси лампата, която бяха оставили да свети. Иван каза;

- Не! Недей! Остави я да свети. Нека да се зарежда тази стая със светлина! И довечера, когато си легна да има светло в съня ми. Моля те!

- Добре, дядо! - отговори Евгени. - Тръгвам. По обед пак ще дойда. Нека пък да се събере толкова светлина, че да ти е светло дори когато си тъжен.

Дядо и внук се засмяха. Гласовете от телевизора изпълваха стаята, която събираше светлина и за през нощта.

Явор Перфанов

16.05.2023 г.

Г. Оряховица

"Семейство" - Разказ от Явор Перфанов

 Семейство

Радка и Иван се приготвяха за това, което чакаха толкова време. Отново ще посрещат своите деца и внуци. Не се случваше често, но винаги носеше радост за възрастните хора. Както и да се чувстваха, те правеха всичко в тяхната къща с мисълта да хареса на децата. Дворът бе подреден. чист. По всяко време. Като по конец бяха опънати коловете за домати. Нямаше тревичка. Все имаше нещо, което да правят. Градинката с цветя привличаха пчелите, за които имаше няколко кошера наблизо. Иван често поглеждаше часовника. Нямаше търпение и няколко пъти отваряше вратата. Надникваше в кухнята. Радка го поглеждаше. Накрая жената не издържа и каза:

- Какво все гледаш! Не виждаш ли, че готвя и не мога да вдигна глава от работа. Всеки момент ще дойдат децата.

- Добре, добре. Махам се! - каза Иван и отново излезе навън.

Чу как кола спира пред къщата. Приглади с ръка малкото коса, която му бе останала. Съблече дочената куртка и остана по риза. Запъти се към пътната врата. Отвори. Пое си въздух да каже нещо, но едно от внучетата му протегна ръчички и прегърна единия му крак. Евгени затвори багажника и всички влязоха в бащината къща. Внуците прегърнаха баба си. Малина се втурна да помага да сервират храната. Баща и син останаха навън.

- Нека нагласят обяд и ще влезем и ние - каза Иван. - Мъже сме все пак, нали?

Евгени се усмихна и тръгнаха по пътеката от каменни плочи на двора.

- Много е хубаво, тате! - каза младият мъж. - Чудя се, как намирате време да се занимавате с толкова неща? И все да е подредено и чисто. Ела да видиш у дома, сякаш бомба е паднала.

- Е, стига де! - каза Иван. - Имате малки деца, нормално е. А и ние с майка ти сме пенсионери. Каква ни е работата?

Евгени погледна към баща си и каза:

- И преди да се пенсионирате беше така. Никога не съм виждал и не помня да е било мръсно тук.

Иван се усмихна. Наведе глава.

- Хайде, момчета! - извика от къщата Радка. - Обядът е готов.

Мъжете влязоха в стаята. Всички седнаха на столовете до масата.

- Заповядайте! - каза Радка.

Отдавна Евгени не бе чувал тази покана за хранене. Усмихна се. Започнаха да се хранят. Внуците се закачаха един с друг. Дядото ги изгледа строго. Децата се засрамиха и продължиха да се хранят тихо. Радка остави лъжицата си на масата и попита:

-Как сте? Какво ново при вас?

- Какда сме, мамо - отговори Евгени. - С малинка ходим на работа. Децата са на училище. Всеки ден по задачи и задължения. не ни стига времето никак.

- Къде ви е времето? - каза Иван. - Толкова много неща могат да се свършат за един ден. И ще ти остане даже да си кажете по някоя мила дума. Ама аз знам, че вие си казвате, нали?

Малина и Евгени наведоха глави. Едното внуче се обърна към дядо си и каза:

- Даже се и карат. Мама като викне и тате вика. И ние викаме. И после всички мълчим.

Радка погледна към младия мъж. След това към снаха си. Обърна се към Иван и каза:

- Ние с теб караме ли се?

- Да кажем, че се слушаме - отговори Иван.

Всички се засмяха. Продължиха да се хранят. Иван събра трохите пред себе си в шепа и каза:

- Евгени ме пита как сме успявали да правим така, че всичко да е чисто и подредено. Не е трудно. Семейство сме. Помагаме си. И както сега съм събрал трохите от масата, така и преди никога не сме хвърляли на вятъра думи или каквото и да е. Разговаряли сме. Единият е отстъпвал. Намирали сме време за всичко. И така къщата показва какви са стопаните. Като е разхвърляно, значи я карат ден за ден. Бързат. Не им стига времето да обърнат внимание на истински важните неща. А когато са спокойни време има за всичко. Това е семейството. Каквото и да ти е да знаеш, че винаги има някой зад гърба ти. Човек, който да ти бъде опора.

Явор Перфанов

15.05.2023 г.

Г. Оряховица

"Победа" - разказ от Явор Перфанов

 Победа

Всеки от нас харесва младостта. Това е период от пътя на човека, в който е силен. Не се страхува от нищо. Поне така си мисли. Че няма невъзможни неща. Че е свободен. Че старите хора са с едновремешно мислене. Младият човек рядко се вслушва в техните съвети. Силата му е в това, че според него времената са различни. Всъщност, в младостта си човек робува на много неща. На това какво ще кажат хората. Как изглежда? Да работи единствено за името си. Като чуят за нег да му се възхищават. Обича повече чуждите хора и им се кланя. Скъсва се да им прави услуги. А за най-близките му, които го обичат все няма време. Хваща едно, започва друго. Гледа да свърши много неща за кратко време и накрая нито едно от тях не е изкарано докрай. И уж е млад, а се чувства все едно, че е окован с тежки вериги. Уж бърза, а му се струва, че тъпче на едно място или върви много бавно. Състезава се с другите, а не се вижда на почетната стълбичка. Ядосва се, защото вижда ежедневието си сиво и не се случва нищо, което да го зарадва. Постига успехи, но не е щастлив. Все са му малко. Иска му се другите да му завидят. Не осъзнава, че хората си имат грижи и радости и съвсем не им е до него. Това е битка, която продължава много време. Идва ден, в който човек спира за миг. Обръща се назад. Много малко спомени са останали в съзнанието му. И то с близките хора, за които е нямал време. А все още воюва. И разбира, че битката е със самия себе си. Промяната идва изведнъж. С осъзнаването, че насладата от дните не е в бързането. А крачка по крачка да се сбъдват желания и мечти. Вече не го интересува какво ще кажат другите. Те минават и заминават. Никой няма да му каже "Браво!" за това, че е помагал или се е лишавал от нещо заради някого. Започва да обръща внимание на себе си. Вижда колко любвеобилно сърце има. Чуди се защо го е пълнил с толкова тъга, след като толкова малко му е нужно да тупти радостно. Не приема всеки ден като старт за състезание. И се усмихва. Защото се чувства победител. Нищо, че младостта е отминала. Вече няма окови. няма вериги. Името му дори да не значи нещо за някого не е важно. Негово си е и си го носи с чест. Това е победата. Така човек се чувства свободен. Когато се научи да се владее. И така дава всичко от себе си. Обществото ще е свободно, когато всеки човек поотделно има своята победа. Тогава народът е победител.

Явор Перфанов

09.05.2023 г.

Г. Оряховица