Светлина

Иван живееше сам в своята къща. Пенсионер отдавна, той се радваше на старините си, доколкото може. Бе вече трудноподвижен. Едва ставаше от леглото. След което сядаше на него. Пускаше телевизора. Гласовете от телевизионния апарат му бяха компания. Сутрин и вечер при стария човек идваше неговият внук Евгени. Оставяше му храна. Вода. Почистваше. Водеше го до тоалетна. Често преспиваше при дядо си. Живееха близо един до друг. Старецът не бе лишен от нищо, от което имаше нужда. Една сутрин Евгени влезе в къщата на Иван. Възрастният мъж бе буден. Опитал се да стане от леглото и седнал пред телевизора.

- Добро утро, дядо! - каза Евгени! - Наспа ли се?

- Наспах се, Гена! - отговори Иван. - Но много ми се искаше да се поразходя. Днес нали си в почивка? Аз изчислявам какъв ден сме и нямах търпение да дойде днес.

Евгени се усмихна и каза:

- Ще се измориш, дядо! Ще те изведа на терасата. Да глътнеш малко въздух. Времето е хубаво. Ще направя по едно кафе.

- Ех, ако не беше ти! - каза Иван. - Като асистент си ми. Нали ми предлагаха, ама аз си имам грижовен внук. Хайде да излезем на терасата. Нямаме бърза работа. Полека. Имам нужда от светлина.

Двамата мъже вървяха бавно. Стигнаха до вратата на терасата и излязоха навън. Евгени наметна одеало върху тялото на Иван. От там се виждаше улицата. Минаваха хора. Поздравяваха стареца и неговия внук. Иван затвори очи. Слънчевите лъчи галеха лицето му. Точно в този момент той имаше нужда не от думи, а от споделена тишина. Да бъде тихо и в същото време да не е сам. А и Евгени осъзнаваше това. Той държеше дядо си за ръка и чакаше моментът, в който старият мъж ще поиска да говори. Миг на безвремие. Иван се обърна към внука си и каза:

- Много е хубаво! Ако съм знаел, че е така, нямаше да бързам в младостта си. Все тук щях да стоя в свободното време.

- Хубаво е, дядо! Искаш ли вече да влезем вътре? Ще закусим. И аз после ще изляза, че само днес ми е почивен ден. Да свърша нещо у дома, а и да се видя с приятели.

- Да влизаме! - каза Иван.

Закусиха. Евгени зави краката на дядо си с одеалото. Усили телевизора. Посегна да загаси лампата, която бяха оставили да свети. Иван каза;

- Не! Недей! Остави я да свети. Нека да се зарежда тази стая със светлина! И довечера, когато си легна да има светло в съня ми. Моля те!

- Добре, дядо! - отговори Евгени. - Тръгвам. По обед пак ще дойда. Нека пък да се събере толкова светлина, че да ти е светло дори когато си тъжен.

Дядо и внук се засмяха. Гласовете от телевизора изпълваха стаята, която събираше светлина и за през нощта.

Явор Перфанов

16.05.2023 г.

Г. Оряховица