Семейство
Радка и Иван се приготвяха за това, което чакаха толкова време. Отново ще посрещат своите деца и внуци. Не се случваше често, но винаги носеше радост за възрастните хора. Както и да се чувстваха, те правеха всичко в тяхната къща с мисълта да хареса на децата. Дворът бе подреден. чист. По всяко време. Като по конец бяха опънати коловете за домати. Нямаше тревичка. Все имаше нещо, което да правят. Градинката с цветя привличаха пчелите, за които имаше няколко кошера наблизо. Иван често поглеждаше часовника. Нямаше търпение и няколко пъти отваряше вратата. Надникваше в кухнята. Радка го поглеждаше. Накрая жената не издържа и каза:
- Какво все гледаш! Не виждаш ли, че готвя и не мога да вдигна глава от работа. Всеки момент ще дойдат децата.
- Добре, добре. Махам се! - каза Иван и отново излезе навън.
Чу как кола спира пред къщата. Приглади с ръка малкото коса, която му бе останала. Съблече дочената куртка и остана по риза. Запъти се към пътната врата. Отвори. Пое си въздух да каже нещо, но едно от внучетата му протегна ръчички и прегърна единия му крак. Евгени затвори багажника и всички влязоха в бащината къща. Внуците прегърнаха баба си. Малина се втурна да помага да сервират храната. Баща и син останаха навън.
- Нека нагласят обяд и ще влезем и ние - каза Иван. - Мъже сме все пак, нали?
Евгени се усмихна и тръгнаха по пътеката от каменни плочи на двора.
- Много е хубаво, тате! - каза младият мъж. - Чудя се, как намирате време да се занимавате с толкова неща? И все да е подредено и чисто. Ела да видиш у дома, сякаш бомба е паднала.
- Е, стига де! - каза Иван. - Имате малки деца, нормално е. А и ние с майка ти сме пенсионери. Каква ни е работата?
Евгени погледна към баща си и каза:
- И преди да се пенсионирате беше така. Никога не съм виждал и не помня да е било мръсно тук.
Иван се усмихна. Наведе глава.
- Хайде, момчета! - извика от къщата Радка. - Обядът е готов.
Мъжете влязоха в стаята. Всички седнаха на столовете до масата.
- Заповядайте! - каза Радка.
Отдавна Евгени не бе чувал тази покана за хранене. Усмихна се. Започнаха да се хранят. Внуците се закачаха един с друг. Дядото ги изгледа строго. Децата се засрамиха и продължиха да се хранят тихо. Радка остави лъжицата си на масата и попита:
-Как сте? Какво ново при вас?
- Какда сме, мамо - отговори Евгени. - С малинка ходим на работа. Децата са на училище. Всеки ден по задачи и задължения. не ни стига времето никак.
- Къде ви е времето? - каза Иван. - Толкова много неща могат да се свършат за един ден. И ще ти остане даже да си кажете по някоя мила дума. Ама аз знам, че вие си казвате, нали?
Малина и Евгени наведоха глави. Едното внуче се обърна към дядо си и каза:
- Даже се и карат. Мама като викне и тате вика. И ние викаме. И после всички мълчим.
Радка погледна към младия мъж. След това към снаха си. Обърна се към Иван и каза:
- Ние с теб караме ли се?
- Да кажем, че се слушаме - отговори Иван.
Всички се засмяха. Продължиха да се хранят. Иван събра трохите пред себе си в шепа и каза:
- Евгени ме пита как сме успявали да правим така, че всичко да е чисто и подредено. Не е трудно. Семейство сме. Помагаме си. И както сега съм събрал трохите от масата, така и преди никога не сме хвърляли на вятъра думи или каквото и да е. Разговаряли сме. Единият е отстъпвал. Намирали сме време за всичко. И така къщата показва какви са стопаните. Като е разхвърляно, значи я карат ден за ден. Бързат. Не им стига времето да обърнат внимание на истински важните неща. А когато са спокойни време има за всичко. Това е семейството. Каквото и да ти е да знаеш, че винаги има някой зад гърба ти. Човек, който да ти бъде опора.
Явор Перфанов
15.05.2023 г.
Г. Оряховица
Няма коментари:
Публикуване на коментар