Боклуци / Разказ от Явор Перфанов

 Боклуци

Няма изделие, което да е създадено да бъде отпадък. Всяко нещо е полезно и нужно в даден момент. Някой го е създал. Друг му се е радвал. Или пък го е използвал, за да си изкарва хляба. Тези продукти са украсявали витрините. Подредени на етажерки. Привличали вниманието на клиентите. Дори някои хора са спестявали дълго време и тогава са ги купували. Но колкото и да е хубаво едно нещо с времето то става непотребно. Хората му се насищат. Използвали са го вече. Няма очарованието на новото. Минават край него с досада. Понякога се случва да се събуди спомен. И при едно разсчистване и подреждане то се превръща в боклук. Изхвърля се в контейнерите за смет. Там, където прелива от такива изделия, които в началото са били желани. Ухажвани. Чакани. Докато им се наситят. Минава човекът и вижда боклуците. Прави гримаса на отвращение. Сякаш никога не е използвал нещо от сметта. Запушва си носа. Обръща си главата на другата страна. Отива в магазина да търси това, което след време ще стане боклук. Колко е сходно това с пътя на човека! Хората го ценят и уважават, когато се запознават с него. Радват му се. Търсят причина да се срещнат и да си говорят. Той е щастлив. Чувства се нужен. Но идва момент, в който усеща как хората го заменят с друг. Вече не го търсят. Забравят да му се обадят. Чува как го наричат зад гърба му. Те са му се наситили. Изцедили са всички, което им е било нужно. Станал е непотребен. За тях, той е просто боклук. Човек, от когото нямат нужда. И който и да мине покрай него ще забележи, колко е захабен и смачкан. И малко от хората ще се опитат да си го представят като радостен и нужен човек. Не е задължително боклукът да е свързан с мръсотия. Това са вещи и хора, които вече нне са нужни на никого. Освен на други боклуци като тях.

Явор Перфанов
09.03.2023 г.
Г. Оряховица

Мартенски дъжд / Разказ от Явор Перфанов

 

Мартенски дъжд

Все още е хладно. Облаци се събират на сладка приказка. Може би одумват зимата, че носи толкова студ. Че допуска до себе си няколко топли дни, в които човек се наслаждава на слънчевите лъчи. И колко им трябва на хората, за да решат, че скоро ще се стопли. Но тя е упорита Радва се по свой начин, че все още има силата да накара всички да се съобразяват с нея. Понякога вали. Не сняг, а дъжд. Изненадващо, без никой да го е очаквал. Мартенският дъжд е като срамежлив мъж. Пристъпва плахо. Говори тихо. Кратко. Хладен е. Може би е преживал достатъчно студ и е предпазлив. Намокря земята. Гали мръзналите доскоро клони на дърветата. Радва се на излезлите без чадъри хора. Пуска по якетата им своите капки. Никой не се сърди на мартрнския дъжд. Хората знаят, че той не е толкова студен и е предвестник на затоплянето. Обичат го. Посрещат го и го изпращат с усмивка.

Явор Перфанов
03.03.2023 г.
Г. Оряховица

Думи в саксия / Разказ от Явор Перфанов

 

Думи в саксия

- Започнахме често да си мълчим! - каза тя.
- Не ми се говори, знаеш - отговори той.
Всеки от нас има какво да каже и на кого. По всяко време на денонощието. Думи, които някой иска да чуе. Ей така, за самочувствие. За по цветно настроение през деня. Думите извират от сърцето. Иначе няма как да бъдат изречени. Колко са премълчаните чувства! Пред любим човек. Пред майка, баща. пред деца. Думи, които стоят за нови. Да са чисти и подредени. А какъв е смисъла от тях, когато не са чути? Колко е хубаво да бъдат изричани в момента, в който и ти, а и аз имаме нужда! Посаждаш семе от събраното през годините. Знаеш, че е добро. Поливаш го. То расте. Сложил си го в саксия, за да можеш през студените дни да си го прибираш вътре. Пораснало е красиво цвете. Но сякаш нещо му липсва. Свобода. Размах. Усмивка. Ще стои там, където го постави човекът. На светло. На топло. Ще забрави да го полее, а навън ще вали дъжд. То ще е жадно за ласка. Както и думите, оставени за по-късно. Няма човек, който да не копнее да чуе това, което ще погали сетивата му. че изглежда добре. Че е обичан. Че е света за някой друг. И защо тези съкровени думи се слагат в саксии? За по-късно? Нима времето не си позволява да хвърля на боклука това, което не е силно днес? И в същото време всеки осъзнава колко е крехък човекът. Колко е ранима човешката душа. Ако на едно цвете му е нужно чаша вода и сноп слънчеви лъчи, то на човекка му е нужна една дума, за да да му бъде слънчев денят. Дума, която да расте свободно. Не в саксия. Да не бъде зависима от това, някой да я премести на светлина. Сама да се е преборила с бури, ветрове и жега. И тогава да бъде изречена. Никой няма нужда от думи, които са отглеждани изкуствено. Ако ти кажат, че те обичат, нека да бъде с най-истинското и проверено от времето чувство.

Явор Перфанов
27.02.2023 г.
Г. Оряховица

Сарафът / Разказ от Явор Перфанов

 

Сарафът

Рано сутрин. Градът вече се е събудил. Хора вървят към рабтните си места. Имат време за по кафе. Всеки от тях се старае да изглежда свеж. Усмихва се. Със самочувствие. Светло е. Навън. И по лицата на хората. Макар и никой да не знае какво им е. На паркинка спира автомобил. Слиза възрастен мъж с брада. Закопчава си якето. Премества голяма бутилка от минерална вода. Паркира. Усмихва се на събралите се на по чашка кафе пред магазина хора. Отключва вратата на обменното бюро. Натиска с пръст няколко бутона на системата за охрана. Оставя полуотворено. След няколко минути сарафът е започнал своята работа. Видът му бе сериозен. Той се усмихваше, но някак служебно. По задължение. Вдъхваше уважение на тези, които допираха до услугите му. И както при всяка работа, така и при неговата понякога се случваше да изпитва скука и досада. Всеки ден работеше с пари. Трябваше да бъде в кондиция. Да е в час. Да не сгреши. Преди много годин, когато бе млад, сарафът се вглеждаше в лицата на хората. Искаше да разбере как се чувстват, когато държат пари. Дали наистина банкнотите развалят човека. Дали го усмихват. Можеше ли да се скарат двама заради пустите му хартийки. За толкова години работа бе видял какво ли не. Сълзи. Смях. Майки с деца. Баби. Дядовци. Всеки дошъл с грижите си. С радостите си. Но нямаше право да дава израз на емоциите си. Трябваше да изглежда така, да имат уважение хората към неговата работа. Само той си знаеше колко струва това да има безизразно лице. Деца, които от години са в чужбина са пратили на родителите си пари. Идват старците да ги вземат. Сълзи в очите им. От раздялата с най-милото. От обидата за това, че са работили толкова време, а се нуждаят от помощ. Малката стаичка, в която работеше сарафът имаше само лампа, маса, стол и компютър. Стъкло го разделяше от хората. Малък прорез, през който се даваха парите. Тези хартийки нямаха значение в малкото помещение. Те значеха много извън обменното бюро. Сарафът броеше банкноти. Даваше и приемаше монети. Когато нямаше хора излизаше навън. Поглаждаше бялата си брада. Поглеждаше към слънцето. Присвиваше очите си докато свикнат на светлината. Свежест обливаше лицето му. Той се усмихваше. Знаеше, че тези неща, които са навън и не струват пари са най-скъпото. Слънце. Светлина. Хора. Движение. Сарафът поемаше дълбоко въздух и отново влизаше там, където парите бяха неговата работа.

Явор Перфанов
26.02.2023 г.
Г. Оряховица

Оградата на времето / Разказ от Явор Перфанов

 

Оградата на времето

Топъл зимен ден. Слънцето грееше. Лек ветрец накланяше клонките да се прегърнат. На пейката пред старата къща седеше Генчо. Отдавна пенсионер, той излизаше при хубаво време пред своя дом. Бе се замислил за някои неща оот миналото, когато чу глас:
- Добър ден, Гена! Да седна до теб за малко.
Приятелят му от младини Слави се облегна на двете дъски. Погледна към Генчо и каза:
-Какво правиш? Все същото ли?
-Какво да правя, не виждаш ли? Човъркам си в земята с тази пръчка, на която се подпирам. Излязох да се порадвам на слънцето, че то все затворен не е работа. Ти какво правиш?
- Аз знаех, че ще си тук - каза Слави. - Затова и дойдох. Ей така, да си поприказвам малко и аз с човек.
Двамата старци помълчаха няколко минути.
- Славе! - каза Генчо. - Не е за приказване, Славе. Едно време какви мъже бяхме! Работехме, за да изучим децата, да ги възпитаме. Къщи построихме на по два етажа, за да сме заедно. Сега и двамата с теб живеем в по една стая.
- Че и огради направихме, за да си пазим имотите. Беше то, беше. Едно време.
Една муха кацаше по лицата на възрастните мъже. Кокичета кокетно показваха новите си прически и се надяваха някой да им обърне внимание. Генчо се усмихна и каза:
- Всеки си човърка нещо. Ние с теб с пръчките по земята. Младите в телефоните си. Виждаш ли как времето използва едни и същи неща?
- Да, Гена! - отговори Слави. - Поне обаждат ли се децата ти?
- Колкото да отбият номера звънят. И гледат все набързо да затворят. Имали работа. Бързали. Аз се чудя какво да ги попитам. Само и само да поостанат още някоя друга минута на телефона. Защото ми е хубаво да ги чувам. А и да си говоря с тях.
- И моите деца са така - каза Слави. - И ние сме били млади. Но не помня да сме бързали чак толкова. Строили сме. Работили сме по ниви след като се връщахме от завода. През почивните дни. И не сме бързали. Винаги се уважавали старите. Буйни глави бяхме. Не ни се слушаха много съветите им. Но сега се замислям, колко прави са били те.
- Е, то и нашите деца ще стигнат до тези изводи.
Слави стана от пейката. Подаде ръка на Генчо да го изправи. Отидоха до оградата на къщата. Подпряха се на изправените дъски. Генчо се усмихна и каза:
- Направих тази ограда като бях млад. Тогава повечето време ми минаваше навън. В работа. Сега е обратното. Вече съм от вътрешната страна.
- Не тъгувай, Гена! - каза Слави. - Тази ограда е всеки да си знае мястото. Стари хора сме. Строили сме, когато сме били млади. Тогава пак имаше огради. Строени от нашите родители. Нека си знаем мястото и да не упрекваме никого. Младите се борят за бъдещето си. А ние можем само да си спомняме за миналото. Хубава ти е оградата.
Двамата мъже се засмяха. Всеки от тях се прибра в своята къща. Там, зад оградата на времето.

Явор Перфанов
25.02.2023 г.
Г. Оряховица

Работа / Разказ от Явор Перфанов

 

Работа

Човекът се нуждае от храна, вода, ток. От много неща. За да си ги набави, той трябва да работи. Една трета от времето му минава в работа. Да изкарва своята прехрана. На работното място е длъжен да бъде способен. Да използва опита си и своите умения. Почти навсякъде хората работят под ръководството на по-висши от тях. Възможно ли е да има такива, които да изкарват работния си ден с усмивка? Да им е удоволствие, когато се трудят? Да. Има хора, които влагат сърцата си в това, което произвеждат. И то си личи в продуктите. Много често такъв човек, който обича работата си може да бъде нарочен от колектива. Да го смятат за натегач. Изолират го. Опитват се да премахнат желанието му да изпипва детайлите. Да го принизят до тяхното ниво, колкото да изкара надника. За много хора работата е нещо неприятно, което трябва да се върши по задължение. Идват точно в часа за започване на работния ден и нямат търпение да си тръгнат. Хем не харесват работното си място, хем подслушват какво си говорят колегите и казват на началниците си. Уж не са доволни от заплатата си, а се натискат да стоят там. И като ги запиташ, защо правят така казват, че заради стажа. Такива хора трудно се усмихват на работа. Да те е страх да ги попиташ нещо, макар и да им е в задължението да са вежливи. Самият факт, че се изиква да са в кондиция докато работят ги кара да мразят работата си още повече. И когато приключат вечерта и си тръгнат, същите тези хора ще минат през магазините и ще прехвърлят стока след стока. Няма да си харесат нищо. Защо? Защото продуктите са изработени от такива хора като тях. По същия начин. Без желание. Без вложена в изделието любов. Прибират се в домовете си. Наливат си една ракия. И целият свят им е крив. Казват, че са уморени. А на този, който обича своята работа му стига това, че е осмислил деня си. Не е убил времето. Добавил е към знанията си. Допълнил е уменията си. Предал е опита си на по-младите. И той може да е изморен, но с онази сладката умора, която носи радост. На такъв човек не му е нужно хоби. За него работата е това, което го забавлява и отвлича от разни мисли.

Явор Перфанов
23.02.2023 г.
Г. Оряховица

Нежност / Разказ от Явор Перфанов

 Нежността

Всеки човек копнее да му се казва, че е обичан. Да се почувства нужен. Да има нужда от някого. Мечтае го. Желае го. И всичко това до тогава, когато някой започне да му го казва по няколко пъти на ден. И човекът спира за миг. Замисля се. Има ли смисъл от тези две думи, ако са само изричани? Да му бъде казано, че е обичан и толкова. Започва да се терзае дали всичко това е искрено. Дали идва от сърцето на другия човек. От извора. От най-чистото място. Истинската любов е като строежа. Като учението. Като писането на книга. Като възпитаването на дете. Гради се всеки ден. Миг след миг. Без думи. Когато има основа, може да се гради. И за всичко е нужна нежност. А тя не се придобива. Дадена е на човек по рождение. На всички. На едно куче не му казваш, че го обичаш, но то усеща нежността ти към него и се привързва към теб. И щом се прибереш радостта му е безгранична. Очаква си порцията нежност. Дозата обич, която ти я връща като най-чистата любов. На едно цвете не му казваш, че го обичаш, нито очаква от теб това. Но щом се грижиш за него, то ти отвръща с красотата си. А какво е нежността, ако не грижа за другия. Да се радваш, когато той се чувства добре. Да направиш така, че да му е леко. Да знае, че когато си до него няма страшно. Нежността е трептение във въздуха, което се усеща само от хора, които са свързани един с друг. С мислите си. С желанията си. Щом не са, би се приело като глезотия. Като запълване на времето от хора, които нямат работа. А това, което осмисля дните ни е толкова просто, че е нужно само да можем да приемаме нещата, извиращи от сърцето на някого. Едно от тях е това.
Нежността.

Явор Перфанов
22.02.2023 г.
Г. Оряховица