Мечтата на всеки млад човек е да има собствен дом. Да живее отделно от родителите си. Да свие свое гнезденце, където да гради живота си. Като всяка мечта и тази се сбъдваше, но се изискваха много усилия.
Ивайло беше млад, около четиридесетгодишен мъж. Живееше в малък град. Беше опитвал да работи на много места, но парите, които изкарваше там, му стигаха само за да можеше да оцелее. Харесваше града си, обичаше родината си. Но осъзнаваше, че годините си вървят и че времето, в което притежаваше голяма сила, безвъзвратно отлита. Живееше в къща, заедно с баща си, сестричката си и нейното дете. Намираше уют и топлина в родния дом, но някак му се свиваше сърцето. Искаше свое местенце, в което да си създаде семейство. Беше отговорен мъж и не искаше да натоварва никой. Не желаеше помощ. Дори и не помисляше да тегли заем. Мисълта за собствена къща не му даваше мира и Ивайло реши да пробва късмета си в чужбина. Повечето му приятели бяха в чужди държави. Някои от тях се бяха провалили. Но други, успяваха и живееха добре. Такъв беше и един от съветите на покойната му майка. Тя му казваше да не се примирява, че има и по-зле от него, а да се стреми да следва тези, които са по-добре. Младият мъж си беше направил равносметка, че каквото и да стане, той имаше къде да се върне. Беше длъжен да опита.
В един хубав, слънчев ден, Ивайло замина в далечната държава. Започна работа. Работеше тежък физически труд. Излизаше рано и се прибираше по тъмно, пребит от умора. Имаше сили да мисли единствено за оставените си близки в родината. И за своята мечта. Целта му беше да поработи няколко месеца и да се върне при семейството си. Но от ден на ден, живота в чуждата държава му се услаждаше. Работеше много, но парите, които получаваше за труда си му стигаха за всичко. Купуваше си храна, плащаше си наема, успяваше да задели и да спести. И така, бяха изминали три години. Ивайло бе събрал пари и беше решил да използва годишният си отпуск за да се прибере в родината си. През последните месеци, той беше разглеждал много обяви за къщи, които се продаваха наблизо до града му. Беше се спрял на няколко от тях. Дойде денят, в който младият мъж се качи на самолета и отлетя за държавата, в която беше влюбен. Там, където се беше родил, живял, влюбвал и учил. Нямаше търпение да се прибере. Полетът беше около два часа, които му се бяха сторили няколко години. Ивайло пристигна рано сутринта. На летището не го чакаше никой. Най-близките му хора нямаха възможност да пътуват, а и той не искаше те да се разкарват излишно и да се изморяват. Качи се във влака и се прибра в малкото градче. Там го посрещнаха с много обич, най-любимите на сърцето му хора. Баща му го прегърна и каза:
- Добре дошъл, сине! Хайде влизай да си починеш. От път идеш.
- Е, тате! Не, не. Ще ходя тук там, да си търся къщичка.
Бащата го погледна, сякаш очите му се натъжиха, но се въздържа и каза:
-Искаш да ни напускаш ли? А ние те чакахме. Чакахме да се върнеш. Къщата ни е и твой роден дом Има нужда от силна ръка.
Ивайло се усмихна и каза:
-Тате! Решил съм го. отдавна ми е мечта да си имам собствена къща и да си създам семейство. Да започна от нулата. Да се радвам на всичко, което съм направил с двете си ръце. Има време, докато го направя, ще съм си тук. Като свърши отпуската, ще се върна в чужбина, ще изкарам още парички и всичко ще бъде наред. Дай да видя сега, как я карате. Как е сестричката ми, детето.
Младият мъж влезе в едната стая и там видя как любимите му жени, сестра му и нейната дъщеричка спяха. Беше рано сутринта. Той не искаше да ги буди. Целуна ги и се върна при баща си.
- Ивайло!- каза той. - хайде да слезем на двора, ще пием кафе там. Хем ще видиш, какво съм направил.
Двамата мъже слязоха в голямата градина. С по чашка кафе в ръка, те се разхождаха по красивите пътечки на големия двор.
- Вчера порязах лозите - каза бащата. - Ела, ако искаш да седнем там. Вземи си едно пънче, аз ще донеса другото и да седнем под асмалъка.
Ивайло пое дълбоко въздух, сякаш дробовете му се изпълниха с чистия въздух от сладките спомени на неговото детство. Отпиваше от кафето и като че ли не искаше да преглътне. Наслаждаваше се на мига, на сладостта на разтопената захар, която смесена с горчивината на трудностите представляваше живота му. Мълчеше. Не намираше думи, с които да каже на баща си, колко му е хубаво в родния дом. А възрастният мъж го разбираше и търпеливо чакаше синът му да дойде на себе си и да си поговорят. Капка падна по челото на Ивайло. Той се стресна, погледна нагоре и каза:
-Тате! Гледай, тази стара лоза, от нея ми капна капчица. Защо? Не засъхват ли, когато ги порежеш?
Бащата се усмихна. Стана от пънчето, остави си празната чашка върху него. Отиде до лозата, докосна я с ръка и каза:
- Сине! Ако питаш някой агроном, ще ти каже, че това са соковете на лозето, които хранят бъдещето грозде. Но старите хора, а и аз смятаме, че лозарството си е религия. Животът на една лоза е като човешкият. Ражда се, расте. Присажда се. Привързва се. И все се стреми да върви нагоре. И тя като теб иска да е независима. Да си ражда своите гроздове. Да радва хората със сладкото си грозде и да ги утешава с виното, което правят от плодовете й.
- Да, тате! - каза Ивайло. - а дали като капе така, означава, че плаче. Че й е мъчно за нещо. Ти каза, че вчера си я порязвал, а виж, че и днес сълзи.
Бащата докосна очите си, обърна се на другата страна, сякаш да се скрие от сина си. Погледна към земята, след това вдигна глава, срещна очите на сина си и каза:
- Иво! Аз съм стар лозар, знаеш. И съм възрастен човек. През години са минали много неща в живота ми. Затова ти говоря. Аз никога няма да ти кажа нещо с лошо. Ако ме питаш за лозата, ще ти отговоря по мой си начин. Когато режа от лозичките, тя се натъжава. Аз го правя с добро, но за нея са дечица. Тя си ги е гледала цяла година. Мечтала е един ден да види как детенцето й ще има свое поколение, свои гроздчета. А идва един момент, в който аз ги режа. И тя плаче. Не толкова от болката, причинена от лозарската ножица, а от раздялата с децата й. Затова те капна. И аз плача за своите деца, но никой не ме вижда. Старата лоза се страхува от деня, в който ще изсъхне напълно сама.
Ивайло слушаше своя баща. Погледна към лозата, погледна й към стария мъж. Видя капчиците по лозичките. А слънцето се отразяваше в навлажнените очи на човека, който беше отгледал младия мъж. Буйното сърце, като че ли се беше укротило. Колко хубаво му беше в чистия двор. С нищо не можеше да сравни усещането за уют и топлина в бащината къща. Ивайло стана, прегърна баща си и каза:
- Тате! Може пък да си прав. Защо да си търся чужда къща, където духът е съвсем различен? Където се носят спомени от непознати хора, които са живеели там. Няма смисъл. Така и твоят труд ще замине на вятъра, а ти си строил и поддържал за нас, за твоите деца, нали? Ще видим, ще поработя още малко навън, ще посъбера парички и ще се върна. Ще стегнем тази наша къща и тук ще живея. Ще си създам семейство, място има, нали тате?
Старецът заплака. Погледна към старата лоза. Капчица от нея капна по бузата му и заедно със сълзите му се спускаха към щастливото бащино сърце. Той беше благодарен на лозата, защото тя беше останала в наследство от неговият баща. Тя беше причината да се съхрани тази къща и поколенията да не се пръскат далеч.
Ивайло разбираше това, прегърна своят татко, но не избърса сълзите му, защото знаеше, че те са от щастие.
Двамата мъже се разхождаха по двора, а голямата лоза ги пазеше. Нейните деца се простираха от единия край до другия, но бяха в един дом.
Така, сълзите на лозата, спасяваха силата и щастието в един скромен, но пълен с живот дом.
Явор Перфанов
Чудно е през месец май. Времето е толкова динамично, че в един ден може да те грее слънце, да те намокри дъжд, да се скриеш от градушка или силен вятър. И на следващия ден все едно, че не е имало нищо. Това е последният пролетен месец. Всичко, което март и април не са успели да събудят, сега отваря очи и се наслаждава на топлината на живота. Това са любимите дни на учениците от първи клас, защото учебната година завършва и започват игрите.
Беше средата на месец май. Пред едно от училищата в малкия град, бе паркирал автобус. Пред него се бяха събрали много хора. Денят на дългоочакваната екскурзия беше дошъл. Майки и бащи прегръщаха децата си, които едно по едно влизаха в автобуса. Учителката им ги преброи, погледна към момиченце, останало последно и каза:
-Хайде, Деничке! Трябва да тръгваме.
Детето прегърна още веднъж майка си и прошепна:
-Мамо, аз ще броя колко часа остават докато се върна при теб.
Седемгодишното момиче избърса сълзичка, спуснала се по лицето й и се качи в автобуса. Децата бяха допрели нослета в стъклата и махаха с ръце на своите родители. Рейсът тръгна и учениците се облегнаха на седалките.
Екскурзията, организирана от училището бе до съседен град, до който се стигаше за по-малко от час. Имаше забележителности, които децата не бяха виждали досега. Автобусът се движеше по главния път, когато едно от момчетата вдигна по навик ръка.
-Кажи, Ваньо! - каза учителката и се усмихна.
-Госпожо, защо тези неща, които са наблизо се движат бързо, а тези отзад, почти не мърдат?
Младата жена се приближи до детето и отговори:
-Това са неща, които ще учите в следващите години, но аз ще ти обясня. Когато някой е близо до теб, не усещаш как минава времето, нали? Например с твой приятел съученик, когато играете. А когато е далеч, да речем лятната ваканция, дните идват бавно, все едно стоят на едно място.
Момчето се усмихна и погледна отново през прозореца. Автобусът спря на голям паркинг и шофьорът отвори вратите. Децата слязоха едно по едно, а след тях и учителката. Тя ги подреди по двойки и тръгнаха по тесен тротоар. Пресякоха голяма улица и влязоха в парк. Първокласниците с удивление гледаха подредените в различни форми цветя. Докосваха ги. Радваха се на цветовете и на чистия въздух.
-Как миришат тези цветя! - каза момиченце от групата.
-Не се казва "миришат" - рече учителката. -Може да мирише и лошо. А когато усещаш, че е хубаво, тогава се казва, че цветята ухаят.
-Да, госпожо! - отговори детето.
Децата се наслаждаваха на всичко, което природата бе подарила на земята. Няколко облачета си играеха над тях и лек ветрец галеше немирните коси на малчуганите. Времето стана задушно. Вятърът бе спрял, а облаците, боядисани в тъмносиво се бяха надвесили над парка. Едри капки спираха в ръцете на децата. Заваля дъжд.
-Хайде, деца! Хайде да се скрием от дъжда! - каза учителката.
Групата от първокласници се запъти към беседка, където щяха да намерят сушина.
-Госпожо, госпожо! - провикна се Ваньо. - Деница е там, при цветята.
Учителката подкани децата да влизат в беседката по-бързо и се върна при останалото дете. Тя видя сълзи в очите му. Хвана го за ръка и каза:
-Хайде, ще се намокриш!
Деница не откъсваше очи от цветята. Вървеше напред, без да гледа пътя.
-Госпожо! - каза тя. - Сега като вали, като капките удрят по листата, цветята ще ухаят ли пак? Ще живеят ли? Ако трябва да извикаме тате, той може всичко.
Учителката избърса сълзите на детето, които се бяха слели с дъжда. Влязоха в беседката при другите деца. Деница седна в скута на младата жена. Когато детето се успокои, учителката тихо каза:
-Деничке, а и нека всички чуят, цветята, както и хората имат нужда от вода. Ние пием от чешмата, а цветята утоляват жаждата си от дъжда. И когато падат капки върху тях, те не умират. Дори е по-добре, защото водата им помагат да растат и да станат красиви.
Децата гледаха към оградените с камъни цветя и сгушени едно в друго мълчаха. За първи път се сблъскваха с природна стихия и може би разбираха, че техните капризи са нищо, в сравнение с бурята. Дъждът бе близо до тях и не след дълго, облаците поеха по своя път, на друго място, където щяха да полеят жадните растения.
Деница показа ръка извън беседката, видя че вече не вали. Обърна се към учителката и извика:
-Госпожо, ето, не вали, дори напече слънце!
Детето се втурна към цветята. За секунди изтича до градинката в парка. След Деница тръгнаха и другите деца. Учителката дойде последна и се доближи до момичето, което докосваше мокрите цветя. Слънцето галеше лицето на детето. Капките по листата изсъхваха заедно с детските сълзи.
-Госпожо! -каза Деница. - Цветята отново мири... Ухаят. Госпожо, живи са, вижте!
Учителката погали момичето по косата, усмихна се, хвана я за ръчичката и двете заедно милваха свежите цветя.
-Видя ли? -каза младата жена. - И след дъжда, цветята ухаят. Ароматът им дори се носи надалеч. То е като вас, деца, ние ви даваме знания, мама и татко ви възпитават вкъщи, а вие ухаете на доброта. Ароматът на думите, на които ви учим, ще докосва хората и те ще ви обичат. Така, както обичаме цветята, нали?
Учителката подреди децата по двойки. И те, хванати за ръце вървяха след нея по красивите алеи в парка.
Усещаха аромата и на други цветя, които бяха близо.
Явор Перфанов
Свята е любовта за мъжа. Като икона, пред която само пред нея се прекланя и смирен, отправя молитва към сърцето на любимата жена. И генералът, печелил битки, попада в плен на любовта. И лекарят, лекувал хора, се разболява от обич. Дори строителят, свикнал да носи тежки камъни, с грубите си ръце копнее за прегръдка. Мъжът е силен по рождение, а цял живот се възпитава в чест и достойнство. Стъпка по стъпка, той върви по своя път и се изгражда като личност. Стреми се към успехи, а мечтата му е да достигне ниво, в което на него може да се разчита. Силата не се побира в тялото му и той има нужда да закриля, да бъде опора. Да знае, че е нужен и че някой може да му се довери. Влюбеният мъж е пълноценен. Труди се с желание. Отговорностите му на работа не му тежат. Докато работи, той подрежда живота си така, както е искал винаги. Любовта превръща мечтите в планове и те са постижими, а не някъде далеч. Тя е единственото нещо, което носи тъга, а мъжът не бяга от него. Стреми се да я запази и хвърля всичките си сили, за да задържи своята любима. А когато тя все пак си тръгне, той пада изтощен и всичко мъжко започва да се гради от нула. Останал без чест, загубил достойнство, разголил душата си, мъжът се чувства безсилен. Знае, че все някога и това ще мине, но тъгата е построила вече дом в сърцето му. Тъга, която ще се опитва да го пази, да го съхрани от нова любов. Мъжът не може да свикне с тишината. Не харесва мълчанието. Когато е влюбен, той иска да му казват, че е обичан. Толкова е хубаво да чуе тези думи, че той забравя за раните, които любовта му нанася. Остава назад и огънят, който е опустошил сърцето му и живота пулсира с нов ритъм. Пред мъжките очи има само слънце. Толкова силно свети, че заслепява. Не вижда недостатъците, не се пази и споделя всичко на любимата жена. Ако искаш да измамиш някой мъж, направи го тогава, когато той е влюбен. Толкова е уязвим, че дори няма и да разбере, а даже и ще ти благодари. Обича ли, в сърцето му е океан от добро. Прощава и забравя. Раздава и не пести. И всичко това, защото е влюбен. Събужда се и заспива с мисълта за любимата. Всичко, което се захване го прави с лекота. И именно в такъв момент хората виждат и талант, неподозиран досега. Влюбеният мъж е изобретателен и всяка изкарана с труд монета е разпределена за нещо, с което може да зарадва жената, която обича. Любовта изключва възможността мъжът да се погледне отстрани. Дори да изглежда смешен в очитена другите, той си мисли, че всички му се радват за това, че обича. Тогава не разбира лудостта си и смята, че е просто обич. Няма пречки да сбъдва мечти, за които преди време са му се стрували непостижими. И въпреки, че пулса му е ускорен, той е по-здрав от когато и да е било. Когато мъжът е влюбен, той не слуша никого. Не взема мъдрост от старите хора и не се вслушва в съвети. Обича ли, вярва само на своята любима. А не знае, че любовта не е вечна. Тя е като в галерия с красиви картини. Гледа, съзерцава, радва се, но все някога трябва да излезе от изложбената зала и да остане спомен, че изкуството всъщност е далеч от него.
Влюбеният мъж е борбен. Той пази любимата си жена.
Силен е.
Защото силата е в любовта, а любовта дава сила.
Явор Перфанов
Благодаря!
