Като всяка вечер

И тази вечер, с малко умора,

до моите мисли спокоен ще седна.

Ще говорим за мен, а и за другите хора,

от ъгъл, от който сега ще погледна.

За това, че времето винаги стига,

за дума добра и усмивка красива.

И да бързам, все пак вечерта пристига,

облечена в чувства, изглежда щастлива.

Явор Перфанов

29.06.2022 г.

Г. Оряховица

Дни в забрава / Разказ от Явор Перфанов

         Дни в забрава

- Здрасти, лельо Стефке! Все те виждам да бързаш. Къде пак?
- Какво да ти кажа, Иво! Аз съм добре, но дядо ти Слави започна да се губи много. Забравя. Не познава дори близките си хора. Докато шетам, той пак излязъл. Аз знам, че ще е покрай реката. Но се притеснявам. Отивам да го прибера.
Иво погледна към черния път, който водеше до брега. Обърна се към възрастната жена и каза:
-Да дойда с теб. Тъкмо ще се поразходя, а не съм виждал дядо Слави отдавна. Преди малко си идваме от града.
Двамата тръгнаха по прашния път. Слънцето залязваше и прибираше бавно малката стрелка във вечерта. Лек ветрец подканяше затоплените листа да се събират на раздумка. Денят бе топъл и хората с нетърпение очакваха прохладата на нощта. Младият мъж спря , когато видя реката. Пое си дълбоко въздух и издиша. До него бе и старицата. На брега съзряха възрастен мъж. Той говореше на събрали се до него патици. Ръкомахаше и се смееше. До него имаше чанта, пълна с малки камъчета. Не обръщаше внимание на нищо друго, освен на реката и на своите приятели от животинския свят. Иво хвана за ръка старата жена и се доближиха до дядо Слави. Тя направи знак да спрат. И изчакаха той да се обърне.
- Тихо! - каза тя. - Да не се стресне.
Направиха още няколко крачки и тя застана до своя съпруг.
- Слави! - рече жената. - Защо си излязъл пак? Притесних се. Не се обаждаш.
Дядо Слави се обърна. Погледна към жена си. Направи опит да помисли нещо и това даде сериозен вид на лицето му.
- Гинке!
- Не съм Гинка! Стефка ми е името. Аз съм ти жена. Съпруга. От четидесет години живеем заедно.
- Да, добре! - каза дядо Слави. - А това момче ни е син, нали?
Иво се усмихна. Видя в очите на възрастния мъж онзи блясък, който показваше чистата душа на човек. Очи, в които се събираха и слънчевите лъчи, и вятъра, а и загубениете в дълбочината на времето спомени.
- Аз съм твоят съсед, дядо Слави! Иво. Помниш ли, как си ме носил на конче като малък? Все у вас стоях, като си идвахме лятото на село.
Старецът замълча. Погледна към реката. Протегна ръка към все още стоящите на брега патици. Сякаш търсеше помощта им. Да си спомни за неща, които искаше, а не можеше. Съпругата му го прегърна с ръка и го погледна в очите.
- Виж, Ленче!
- Не съм Ленче! - каза жената. - Стефка се казвам. Твоята съпруга.
- Добре, добре! Виж, набрах ягоди. Чантата е пълна. Но не ги ядат моите деца. Хвърлям им, давам им, а те бягат.
Иво хвана чантата с камъни, а старецът я дърпаше към себе си.
- Това, дядо Слави са камъни. Какви ягоди! - каза младият мъж.
- Ти ли бе, момче ще ми казваш, какво е! Аз колко неща съм преживял и някакъв келеш ще ми говори, че си измислям. Да се махаш, ясно ли е! Казах, че съм набрал круши. Ясно ли е! И моите дечица не искат да ядат. Какво толкова им направих, че са сърдити!
Сълзи потекоха по сбръчканото лице на стария мъж. Падна на колене. Допря челото си в земята. Удряше с юмруци по твърдата пръст. Патиците се разбягаха. Дядо Слави вдигна галава. Избърса очите си с ръце. Иво и съпругата му го изправиха на крака. Взеха чантата му. Без да види, младият мъж ги изсипа на брега. Тримата тръгнаха по черния път.
- Как сега ще се кача в апартамента? Аз съм на третия етаж. Дали асансьорът работи? А хляб кой ще купи? То май и магазините ще са затворили.
Иво спря. Разтърси стареца, като го хвана за раменете. Мислеше си, че така ще го накара да се осъзнае, къде се намира. Но, когато видя в очите му онази детска наивност, усмихна се и каза:
- Аз ще те заведа у вас, Дядо Слави! Ще се приберете с леля Стефка и ще си почиваш. Знаеш ли, колко е хубаво вечерно време, да седиш и да не мислиш за нищо! Даже ще ви правя малко компания, нямам работа. Ще си говорим.
-Не те познавам, момче! Щом си рекъл, да си говорим. Аз бях набрал кайсии. Но някъде съм забравил торбата.
Стигнаха до къщата, в която живееха възрастните хора. Иво спря пред вратата. Искаше да се усмихне, но не можа. Погледна към старата жена. Сълзите в нейните очи говореха повече от всичко. И нямаше да е толкова тъжно, ако и двамата не помнеха какъв мъж бе дядо Слави преди. Канара. Човек, който не се спираше пред нищо. Ръководил хора. Отговорен. Грижовен.
А сега?
Сега просто живееше дните си.
Дни в забрава.

Явор Перфанов
27.06.2022 г.
Г. Оряховица

:)

 Усмивка

Ако някой днес поне веднъж те усмихне

и ти каже, че с теб се чувства добре.

Тъгата в сърцето ти задълго ще стихне,

а самотата, зад ъгъла, наблизо ще спре.

Ще ти каже, че не ти прилича,

да си самотен дори и за ден.

Че знае вече кой те обича

и че с него всеки миг е споделен.

Явор Перфанов

23.06.2022 г.

Г. Оряховица

 Лято е

И ето, че лятото вече е тук,

носи ни слънце, радост и песен.

Дори птиците не мислят за топлия юг,

спокойно летят, поне до наесен.

Колкото е нужно е дълъг денят,

всеки за всичко време да има.

След толкова светло е сладък сънят,

капка далеч е студената зима!

Явор Перфанов

22.06.2022 г.

Г. Оряховица

 Пъзел

Колко красиво щеше да бъде,

ако се радвахме на всичко до нас!

С лекота ще редим цветния пъзел,

миг след миг, парченце на час.

И как картината така се нарежда,

че има от всичко, и тъга, а и щастие.

И винаги, денят започнал с надежда,

с благодарност отвръща за нашето участие.

Явор Перфанов

21.06.2022 г.

Г. Оряховица

 Приятел

Да имаш приятел, това е добре,

да избягаш от тъга, от страх, самота.

Но, за да не може и за миг да спре,

нека той е до теб, дори в нищета.

Да бъде тук, щом парите ги няма,

или ти е малко тъжно и криво.

Да те измъкне, ако си в яма,

да се радва, когато ти е щастливо.

Явор Перфанов

20.06.2022 г.

Г. Оряховица

От тъга в радост

Ако тъгата в теб все още стои,

сякаш иде не лято, а тъжната есен.

Отвори вратата и я пусни,

и ще дойде на нейното място песен.

И тогава, тъгата ще се превърне

в радост от толкова време чакана.

Любим човек да те прегърне

и да попие сълза от самота изплакана.

Явор Перфанов

20.06.2022 г.

Г. Оряховица

За пример / Разказ от Явор Перфанов

          За пример

От много години съществува твърдението, че хората са най-висшите същества на света. Това го казва човекът. И както при всеки, който се хвали сам за себе си, твърде вероятно е той да преувеличава. Може би смята като основание за своето превъзходство това, че умее да разсъждава. Да взема решения, да носи отговорност. Да работи. Да създава блага за околните. Да се образова и развива интелекта си в помощ на обществото. Но не е необходимо да е с кой знае какво образование, за да се огледа и да види, че истински стойностното е земното. Това, което е просто и обикновено. И когато се замисли малко, човек стига до заключението, че е истински щастлив, когато може да изразява своите чувства. Понеже борбата за хляб и по-добър стандарт отсява приятелите, по пътя си хората често остават сами. И тогава, те се обръщат към природата. Вземат си домашен любимец. Ако нямат възможност, наблюдават как живеят животните. Колко непринуден начин на живот! Едно куче никога няма да имитира радост. То ще се зарадва, когато види стопанина си. Ще наведе глава, щом срещне непознат. Когато е гладно ще яде. Всеки миг за него е ценен. Има доверие на хората и не предполага дори, че може да му се случи опасност. Наслаждава се на слънцето. Утолява жаждата си. Засища глада си. И е щастливо, когато всичко това е навреме. Няма лицемерничене. Няма фалшиви усмивки. Нито неискана показност. Няма високо самочувствие. Нито ламтене или лакомия. Доволно е на това, което има. Една котка обича дома си. Може с часове да я няма, но щом се завърне, тя е склонна да усети стопанина дали има болка. И ако е така, да легне на мястото, което го боли. Щъркелите правят своите гнезда високо над хорските амбиции. И от тях може човек да се поучи. Една и съща двойка се връщат всяка година в тяхното гнездо. Ако се случи нещо с единия от тях, то другият на следващата година се завръща сам. Чак, когато го загуби, тогава може да помисли за нов партньор. Лястовичката обикаля къщата и слага по една точица там, където ще е нейния дом. Изгражда къщата си на място, което е безопасно за нея. Птиците не пазят гласовете си само за тях. Те пеят за всичко, което е склонно да се радва на деня. Конят, колкото и див да е, никога няма да сгази човек, който е попаднал под него. Ще стои с вдигнат крак, но няма да си позволи да го стъпче. И още много примери, от които хората могат да си вземат поука. Нима животните са учили? Или са имали амбиции да се развиват и да показват своето надмощие?

Не!

Това, което те показват е, че всичко вече е измислено.

Че щастието е в това да има малко наивност.

Да се радват на това, което имат.

И е хубаво, хората да не се вземат толкова насериозно, а просто да погледнат как живеят животните.

За пример.

Явор Перфанов

19.06.2022 г.

Г. Оряховица

"Не остарявай, любов"

Инструментал.

:)

 

 Първият ми опит за дърворезба. Да кажем, че е готова. Лакирана. А разказът, по който съм направил така наречената творба е "Урок по доброта".

Благодаря!

Урок по доброта

В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:

- Как мина днес?

- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.

Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.

- Студено ли ти е? - попита Стефан.

- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.

Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.

- Шапката! - каза Стефан.

- Да, тате! - отговори детето. -забравих.

- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.

- От уважение към другите хора.

- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали?

Детето погледна през прозореца, но не видя нищо интересно навън. Обърна се към баща си, доближи се до ухото му и прошепна:

- Тате! А защо този дядо зад нас е с шапка?

- Защото, е стар и мъдър. - отговори Стефан. - преживял е много и може да не я сваля.

Николай погледна отново към прозореца и изтри малко от мъглата по него с ръката си.

- Тате, ами аз като уважавам хората, значи съм добър, нали?

Бащата кимна с глава в съгласие.

- Госпожата каза, че който е добър, значи има всичко. Защо, тате, ти казваш, че не можеш да ми купиш телефон? Боби от нашия клас има, а знаеш ли как крещи?

- По-тихо, Ники! - каза Стефан. -силно говориш.

Първокласникът го гледаше в очите. Очакваше отговор от своя баща.

- Доброто винаги носи хубави неща, момчето ми. Малък си още за скъп телефон. Но, си достатъчно голям за да знаеш, че ако си добър ще имаш усмивките и любовта на хората. А това е всичко.

Детето се замисли, видя усмихнатото лице на баща си и облегна глава на рамото му. Чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж си бършеше очите с ръка. Беше махнал шапката си. Смути се от погледа на малкото дете и се усмихна.

- Тате! - каза Ники. - този дядо защо плаче?

- Не знам. - отговори Стефан.

Старецът се надигна от седалката, спря се пред тях, бръкна в джоба си и подаде един шоколад в ръцете на Стефан.

- Вземете! -каза той. - аз отивам при внуците, но съм взел един шоколад повече. Вземете, дайте го на детето!

Възрастният мъж погледна към бащата, наведе се към него и прошепна:

- Всичко чух, господине! Трогнахе ми душата. Хубава вечер!

Старецът слезе от автобуса. Стефан погледна към сина си и каза:

- Видя ли, Ники! Когато си добър, винаги получаваш нещо. Понякога усмивки, друг път шоколад.

Детето се усмихна и се облегна на седалката. Идваше тяхната спирка, автобусът спря и двамата слязоха. Ученикът сложи шапката си и хвана ръката на своя баща. Вървяха бавно, пазеха се от леда. Стефан забеляза как момчето го поглеждаше, бръкна в джоба на якето си, извади шоколада и каза:

- Знам, че ти се яде, Ники. Сега ще го разделя на три. За теб, за мен и за мама. Спечелихме го с добрината си, а по-добра от твоята майка има ли? И тя заслужава. Нали така?

- Да, тате! - отговори детето.

То отчупи парченце от шоколада. Сложи го в устата си и затвори за миг очи. Изпита такава сладост, че неволно стисна силно баща си за ръката. Сладост от добротата в човека. Двамата мъже вървяха хванати за ръце. Всеки от тях с мисълта за доброто. Детето получило своя шоколад, а бащата спечелил уважение в невръстните момчешки очи.

Явор Перфанов

:)

Тайната / Разказ от Явор Перфанов

        Тайната

    Човекът не е огледало, в което другите хора да могат да оглеждат и да виждат себе си в него. Ако някой е свикнал всичко да е като чиста монета, много често остава разочарован. И през ум не му е минавало, че съществуват неизречени думи. Такива, които са скрити от него. Тайната. И ако попиташ хората, всички ще кажат, че мразят лъжата. Колко долно е било това да излъжеш! Как винаги са били искрени с теб и за нищо на света не биха те наранили с неистина. Дори благородна. А виждаш, как умело се крият зад своите тайни. Даже се усмихват. Защото има и такива, които нарочно не показват цялата си същност. Един вид, за да има загадъчност. Да не губят вниманието, когато се разкрият. И понеже човек има способността да говори и нуждата да споделя, то тази тайна стига до ушите на друг. С условието да си остане между тях двамата. Да, но и другият човек трябва да сподели с трети. И така, всички знаят скритите думи, без теб. Защото било тайна. И понеже ти рано или късно ще разбереш, те ще се оправдават, че са криели единствено и само за твое добро. Което, ако се отнася за някой друг, няма да обърнеш внимание. Но щом е за самия теб, ще ти стане криво. Едва ли от тези, които пазят тайна се досещат, че всъщност това е премълчаване на истина. Което само по себе си е лъжа. Това може да предизвика забавяне на реакция на този, от когото се крие нещо. А това би довело до неосъществаване на мечта. Или попадане в опасна ситуация, която да донесе риск. Интересно е, че без усилие може да се изричат обидни думи, в които да има злоба и гняв и умишлено да бъде наранен човек. А много по-трудно е да се изрече истината. Затова хората я определят като сурова, гола и грозна. Защото стига право до сърцето. Не гали очите. Нито слуха. Няма лъжовен привличащ аромат. И когато се казва истината, обикновено реакцията на човека е неочаквана и много бърза. Не може да се предвиди, как точно ще реагира. Но дори и да предизвика страх, то ще бъде за миг, докато лъжата ще трае месеци. Този, който пази тайна от теб ще ти каже, че го прави за твое добро. Защото ти е близък. Ще ти каже и това, че акое е някой случаен човек изобщо не би се занимавал с теб. Но понеже е загрижен, затова се принудил да превърне истината в тайна. Да, точно така, в лъжа. За пореден път можем да се убедим, че животните най-добре ни показват, как да се отнасяме към другите. Едно куче и да ти скъса чехлите, никога не би се скрило. А ще те посрещне с усмихнати очи. Не защото не го е страх. Страхува се, разбира се. Но ти има доверие и се оставя в ръцете ти, дори да знае, че ще се ядосаш от истината.
А най-страшно е, когато има тайни в любовта. Двете не са съвместими и не могат да живеят заедно. Много по-чиста и истинска ще бъде една обич, когато двамата си казват всичко. Дори да има и неща, които не са за казване. Но така, с думи, с разговор, с общуване, всичко може да бъде изяснено и да се знае, кой какво има в мислите си.
Хубаво е да има загадъчност. Да бъде интересно. Да буди въображението. Но нека тези неща да са само във игралните филми.
Човекът трябва да бяга далеч от най-съсипващото отношеният между хората.
Да бъде едната страна от чистата монета, за да има чистота и от другата.
Изобщо да не си помисля да скрива това, което отдалечава хората един от друг.
Тайната.

Явор Перфанов
12.06.2022 г.
Г. Оряховица

Разказът е от "Темата на Явор Перфанов".

https://www.facebook.com/groups/1103111313382365
 

Дъжд

Един дъждовен ден
не е беда,
а причина,
за миг споделен
тук и сега,
дъждът рисува картина.

От спомените взел е цвят,
по малко тъга, радост, рисува.
Вали и всеки за миг е в своя си свят,
под дъжда за обич и нежност танцува.

Явор Перфанов
11.06.2022 г.
Г. Оряховица

Дъждът и юни

Дъждът е брат на месеца юни

и често по братски му идва на гости.

По дрехи домашни, а не скъпи костюми,

прибира човека, мокър до кости.

А юни, по детски чисто се смее,

играят с брат си игри незабравени.

Мечтите на всеки с любов ще полее,

да растат силни и неподравени.

Явор Перфанов

11.06.2022 г.

Г. Оряховица

 

     "Богатство"

    Инструментал.

:)

 Тайни

От времена далечни, още незнайни,

човекът е свикнал по нещо да крие.

Лицата усмихнати, а в сърцата им тайни,

лъжата от хората трудно се мие.

И казват, че нямало нищо случайно,

и всичко се случва в точното време.

Мълчат, а зад гърба шушукат си тайно,

да кажат не смеят,че бил си им бреме.

И вярват, че стигат прегръдка, целувка,

за бъде това една чиста любов.

А тайната, всъщност е просто преструвка,

и не всеки за нея може да бъде готов.

Явор Перфанов

07.06.2022 г.

Г. Оряховица