Това е мой разказ, който е илюстриран от Павлина Бозова.

        Масата в дъното

    Топъл пролетен ден. Улиците в малкия град отваряха очи, заедно с пристигналите навреме слънчеви лъчи. Почивен ден. Хората вървяха по тротоарите. Някои отиваха да си напазаруват, а други сядаха в кафенетата да изпият чаканото цяла седмица кафе. Без да бързат. Спокойно. И с удоволствие. В едно от заведенията в центъра на градчето звучеше музика. До масите навън бяха седнали клиенти. По един. По двама. Дори цели компании. Имаше и малки деца. Чуваше се смях. Сервитьорките се усмихваха и носеха поръчките. От близкия парк се зададе стар човек. Той се движеше бавно. Приближи се до първата маса. Продължаваше да върви бавно. Облечен със стари, но чисти дрехи, той не вдигаше глава. Ако беше го направил, щеше да види как седналите хора поглеждаха на другата страна. Може би си мислеха, че ще им иска пари. Чувстваха се неловко или изобщо не им се разваляше настроението с някакъв непознат. Възрастният мъж вървеше бавно. Искаше му се да се подпре някъде. Но знаеше, че не може да търси опора в случайни хора. Казваше си, че ще издържи. Вратата на заведението бе отворена. Той надникна вътре. Усмихна се. Масата в дъното бе свободна. Запъти се към нея. Клиент погледна минаващия старец. Не го впечатли нищо и продължи да си чете в телефона. Дори не погледна ситните стъпки, с които вървеше напред. Малко хоора броят крачките на някого. Повече гледат къде е стигнал, а не как. Старецът седна на своята маса. Момичето отиде до него и попита:
- Сандвич ли?
-Да! -отговори мъжът.
- С газирана вода ли? -усмихна се сервитьорката.
Старецът кимна и отговори с усмивка. Погледна през прозореца навън. Толкова много хора. Едни напред, други назад. След тях нищо. Отново път. Чувства, емоции. Момче и момиче се целуваха. Толкова леко вървяха, сякаш не стъпваха по тротоара, а се разхождаха в техен свят. Майка се караше на дете. Друг малчуган пък бе на раменете на баща си. Девойка разхождаше куче. Толкова много и различни хора, събрани в един миг, на едно място. Старецът се сепна, когато момичето остави на масата чинийка със сандвич. Нож и виличка. Салфетка и газирана вода. Огледа се. Хвана ножа с дясната си ръка, но тя толкова силно трепереше, че той го остави на салфетката. С другата си ръка отчупи парченце от голямата филия. Дъвчеше бавно. Отпиваше от водата. Не бързаше. Чувстваше се спокоен. Бе седнал на любимата си маса. В ъгъла. Зад него нямаше как да има други хора. Бе невъзможно някой да го нарани. Да говори зад гърба му. Да се присмиват, както много го правеха, без да знаят какво може да е преживял човек. Възрастният мъж идваше веднъж в месеца. Но това му бе достатъчно. След това, толкова се радваше, че мислеше за следващото идване. Как щеше отново да седне. Да изяде един сандвич. Да пие газирана вода. Да види какво вече не може и да усети отношението на хората към него. Имаше нужда от това, някой да го поздрави. Да му каже една добра дума. А това, го правеха сервитьорките. И той много добре знаеше, че всяко нещо си има цена и я плащаше.
Веднъж месечно.
На масата в ъгъла.

Автор: Явор Перфанов
Илюстрация: Павлина Бозова