Мечтание

Късна есен. Времето, в което денят преминаваше във вечер толкова бързо и почти незабележимо, че много хора пропускаха смрачаването. Когато има по малко и от светлината, а и от мрака. Ивайло обичаше да се разхожда след работа.
- Сега, ако ме види някой ще си каже, че днес ми е била малко работата, за да имам сили за разходка! - каза си той и се усмихна.
Ръмеше вече втори ден. Ситни капчици, които приличаха на роса. Бе хладно. Ивайло влезе в парка, който му бе по път. Тръгна по една от алеите. Вървеше и разглеждаше дърветата. Всеки ден намираше по нещо различно в тях. Виждаше подготовката им за зимата. Листата по земята бяха мокри. Толкова чисти, колкото можеше да направи за тях дъждът. Младият мъж обичаше това време. Знаеше, че нямаше да срещне никого. Да дава ненужни обяснения накъде е тръгнал. Какво праи и много други въпроси, които по принцип не засягаха хората. Спря пред пейка, на която обичаше да сяда през слънчевите дни. Тя бе на такова разположение, че още щом я бе видял преди години му стана любима. Чудеше се как може четири дъски, една облегалка пак от дърво и два метални крака можеше да направят така, че това място да се усеща като втори дом. Не можеше и да си обясни, че точно тук се разждаха мечтите му. Не вкъщи. нито на работа. А тук. В парка. На една от пейките. Чу стъпки зад себе си. Не се обърна.
- Здравей!
- Здрасти! - отговори Ивайло и подаде ръка на своя познат Петър.
Ситните капчици дъжд се настаняваха удобно върху якетата на двамата мъже. Може би очакваха представление. Или просто искаха да послушат мъжки разговор. Идваха все повече и си намираха места.
- Какво правиш в това време тук? - попита Петър.
- Аз всеки ден се разхождам - отговори Ивайло. - Така си почивам.
- Застанал си срещу пейката. Не можеш да седнеш, то е ясно. Мечтаеш ли?
Ивайло се усмихна. Обърна се към своя познат и каза:
- И мечтая, а и си мисля моите неща. Някак навън ми е по-спокойно. Няма толкова спомени. Разсейват се. Има много място за тях. А ти, мечтаеш ли?
-Е, че кой не мечтае? - попита Петър. - Да, разбира се!
- Кажи ми мечтата си! - рече Ивайло.
- Искам да имам пари. Толкова, че един път в месеца да мога да ида някъде с преспиване. Далеч. да видя нещо ново. Да си спя до късно. Да се разхождам по непознати улици.
Ивайло погледна в далечината. Виждаше многобройни капчици дъжд, които се изявяваха като филмови звезди под прожекторите на автомобилните фарове.
- Значи не мечтаеш - каза той. - Това са някакви желания. преходни. Днес ги има, а утре не. Ще ти кажа защо мисля така. Мечтите, истинските, са нещо много съкровено. И човек никога не ги споделя. Пази ги дълбоко в сърцето си. Най-малко, защото се страхува, че щом ги разкрие те няма да се сбъднат. Споделя се нещо, което е възникнало като идея, когато няма какво да правиш. Ей така, колкото да мине времето.
- Е, да! - каза Петър. - Кога да мечтая? Сега денят е къс. Докато тръгна на работа и свърша нещо и той минал. Лятото е друго. Тогава работа и по светло се връщам. И ми остава време да мечтая.
- И какво си казваш сега? - попита Ивайло. - Зимата мечтаеш, а лятото сбъдваш?
- Ами да! - отговори Петър.
- А пък през летните месеци си казваш, че ще работиш усилено, за да можеш да сбъднеш мечтите си през зимата.
Петър се замисли.
- Така е, прав си! - отговори той.
Ивайло се усмихна и каза:
- Ето, защо мечтите са съкровени. Те идват при нас в определен момент. И трябва да се сбъднат в най-скоро време. Независимо дали е лято или който и да е сезон. Защото човек е различен във всеки свой ден. Днес иска едно, а утре друго. Ако си мечтал преди година за нещо, то сега може да ти се струва не толкова нужно. Ще събереш пари. Ще идеш някъде. Ще преспиш. И ще си кажеш, че не ти се е сторило чак толкова хубаво, колкото си го мечтал. Просто, защото в този миг ти си в друго настроение.
- Тази пейка ли те научи на такива разсъждения? - попита Петър.
Ивайло се усмихна и отговори:
- И пейката. А и мечтите ми.
Двамата мъже тръгнаха по алеята. Ситните капчици дъжд се радваха на гледаното представление. Дори не мислеха да се прибират.
И те мечтаеха.

Явор Перфанов
30.11.2022 г.
Г. Оряховица

 Колеги

Стефан и Георги работеха в строителството. От няколко години се бяха отделили от голяма фирма и си наемаха обекти, които са по силите им. Всеки от тях познаваше характера на другия. Разбираха закачките си. Шегуваха се без дебелашки шеги. Започваха работния ден в осем сутринта и когато това, което е запланувано е свършено, те приключваха и си тръгваха.

- Изморих се днес! - каза Стефан. - Уж не сме свършили кой знае какво, а се чувствам уморен.

- Понякога такива завъртулки носят повече умора от друг път - отговори Георги. - Затова сме майстори, да изпипваме това, за което другите нямат търпението и умението.

Щом приключеше работния ден, двамата мъже се прибираха при семействата си. Почиваха си. Имаха мечти, които сбъдваха с изкараните с пот на челата си пари. На следващия ден бяха отново заедно. Понякога единият от тях идваше на работа без настроение. Другият веднага забелязваше това. Отиваше до кафемашната. Вземаше две кафета и казваше:

- Днес аз ще почерпя. Не е кой знае какво, но нека пием по кафе, тя работата няма да избяга.

Нито един от двамата не разпитваше другия какво му е. Не настояваше да разбира за проблемите, през които минаваше колегата му. Просто няколко минути безвремие, в което се усещаше опората на човека, с когото работи. От толкова години съвместна работа и двамата знаеха, че личните неща не бива да се носят на работното място. Както и неудачите в работата да се пренасят вкъщи. Знаеха и това, че можеха да се изслушат един друг, но не и да си помогнат, когато става дума за личния им живот.

- Освежи ли се малко? - попита Стефан.

- Да, по-добре съм! - отговори Георги. - Нямам кой знае какъв проблем, нали знаеш, все правиш нещо, угаждаш, а накрая... Знаеш.

- Знам! - каза Стефан и се усмихна. - Дай сега да видим как ще направим водопровода? Къде ще минава чистата вода, къде ще пуснем мръсната? Да налепим тръбите. Да ги фиксираме. И за днес ще е това.

Двамата мъже работеха с увереността, че знаят какво правят. Не бързаха. Запояваха тръбите. Фиксираха ги. Нивелирайа там, където щеше да има мивка и душ.

- Мислил ли си някога да работиш сам? - попита Георги.

Стефан се усмихна и каза:

- Е, нали знаеш! На едно най-добре се дели. Аз съм работил сам. Но не не ми допада. По-бавно става. Клиентите се изнервят. Ядосвам се и аз. Прибирам се пребит като куче. А така, като сме двама си взимаме даже и повече пари за по-кратко време. Не мислиш ли? А виж и инструментите. Как да използваш само един от тях? Не може. Имаш нужда от няколко.

- Така е! - каза Георги. - Ние с теб не си споделяме лични неща. А как ми се ще да имам приятел, на когото да казвам какво ми се случва вкъщи!

- Ние с теб сме колеги - каза Стефан. - Това е повече от приятелство. Защото се борим заедно за хляба. А това, което се случва в семейстата ни засяга всеки един от нас и не мисля, че трябва да се знае. Знаеш ли, за мен щастлив мъж е този, който бърза да се прибере от работа вкъщи. Да види любимата си. Да няма търпение да усети домашния уют. А не да се чуди колко работа да свърши повече, че да позакъснеее и само да хапне и да си ляга.

- Прав си! - отговори Георги.

Двамата мъже се усмихнаха и продължиха своята работа. Спореше им. Свършиха заплануваното за деня и се разделиха. С усмивка.

До следващия ден.

Явор Перфанов

29.11.2022 г.

Г. Оряховица

 Теч

Стамен Георгиев живееше близо до центъра на малкия град. Къщата му имаше малък двор. Пенсионираният отдавна учител прекарваше голяма част от времето си там. Садеше дръвчета. Радваше се на лозите. Махаше сухи клонки. Почистваше пътеките. Намираше си работа и се чустваше полезен. Ако не за другите, то поне за себе си. Докато се трудеше в градината си, той имаше време да разсъждава за нещата, които го вълнуваха. Свързваше ги с природата. А тя му даваше отговори на всички въпроси, които той си задаваше. Един ден Стамен излезе от своя дом. Искаше да си напазарува. Погледна към стената на къщата и видя как парче от мазилката бе паднала.
-Е, стара къща, нормално е! - каза си той. - То, аз остарях, че мазилката ли няма да се пропука!
Не обърна особено внимание на това. Минаваха дните. Дойде сезонът, в който се събираше плод от овощните дървета. Листата падаха. Захладня. От ден на ден все по-рано се стъмваше. Работата в двора намаля. Стамен излизаше на разходки до близкия парк. В сутринта на един есенен ден, възрастният мъж се стресна, когато видя отново паднало парче от мазилката на своята къща. А оголените тухли бяха мокри. Каменната зидария под тях също. Прибра се. На един лист си бе написал отдавна номера на телефони, които при нужда може да използва. Сложи си очилата.
- Ало! - каза в телефонната слушалка той. - Мите, ти ли си?
- Аз съм! - чу отговор отсреща. - Запаметил съм ти номера. Как си бай Стамене?
- Аз съм добре. Търся те за нещо, което ме тревожи. Стената откъм пътя е мокра. А нали ти прави тръбите в банята. На теб разчитам. Ще можеш ли да дойдеш?
- Имам много работа! - каза майсторът. - Ще гледам привечер да мина. Мокро, казваш, така ли?
- Да! - отговори възрастният мъж. - Ще те чакам!
Стамен нямаше търпение да дойде вечерта. Излизаше често на улицата. Тревожно гледаше мократа стена. Упрекваше себе си, че не бе обърнал внимание навреме. Безотговорност, която мразеше и възпитаваше учениците си да не я допускат. Дори не му се слизаше на двора. Макар и да нямаше работа там, той обичаше да гледа това, което бе минало през ръцете му. Чу мелодията на звънеца. Отиде до пътната врата и я отвори.
- Здравей, Митко! - каза Стамен.
- Здрасти! - отговори майсторът.
- Виждаш ли стената?
- Да! Хайде да влезем! Само да си взема инструментите.
Двамата мъже влязоха в къщата.
- Не, не! Не се събувай! - каза Стамен. - Заповядай!
- Я да видим! - каза младият мъж. - Тук е добре. Тук също. Чакай да сляза до мазата!
След като се върна в банята, майсторът отиде до душа. С голям ключ развъртя гайка.
- Виждаш ли? Сцепена е. От нея, водата ти не само подлизва, но направо си тезе зад плочките. Отива в мазата. И камъкът ти е мокър. Нали знаеш, учител си бил, че водата винаги си намира път?
- Знам! - отговори Стамен.
Майсторът бе спрял от крана водата. Смени гайката на ексцентриците на батерията на душа. Пусна отново водата.
- Ще наблюдаваш! - каза той. - За мен това е повредата. Сега ще сляза пак да видя дали тече и ще ти кажа да спираш, ако трябва.
Майсторът слезе в мазата. Постоя там няколко минути. Качи се по стъпалата. Влезе в банята и каза:
- Не тече. Успокой се!
- Толкова се радвам, Мите! - каза Стамен. - Ела, поседни малко. Хем да ми кажеш, какво ще струва. А и да си починеш, цял ден си блъскал!
Двамата мъже седнаха около масата в кухнята. Майсторът се огледа. Усмихна се. За сам мъж, а и възрастен, Стамен се грижеше за своя дом. Бе чисто.
-Колко да струва? Ще си платиш само частите и с две думи, колкото дадеш. Наши хора сме.
Аз ще ти платя, Мите! - каза възрастният мъж. - Ти знаеш. Доволен съм. Гледай какво нещо е. От една нищо и никаква гайка. Капка по капка. И днес така, утре така. Докато намокри стената. Аз имам време да мисля за нещата от живота. Но си е така. Всяко нещо е свързано с друго.
- Е, аз съм строител - каза майсторът. - Не ми идва много да философствам. Радостта ми е, когато видя доволен клиент.
- Е, да де! - каза Стамен. - Но все пак, да си кажа. Не обърнах внимание на падналата мазилка. Виках си, то е от старата къща. Натежали й годинките и се е пропукала. И минаваха дните. Аз си работя в двора. Поглеждам стената, а тя е мокра. Изплаших се. От една капка. Невидяна капка. То е като сълзите. Като ти се доплаче, криеш си лицето с ръце, да не те видят другите. Да не те упрекнат, че си слаб. А чувствата ти се пропукват и част от теб пада. Ти си даваш вид, че нищо ти няма, но дори отвън си личчи, че се разрушава това, което си градил като характер с години. И всичко е било зад тази мазилка. Зад външният ти вид. И чувствата. И неизречените думи. И за това, за което си копнял. А чувствата, Мите, са като водата. Те винаги си намират пътя.
- Прав си, даскале! - каза майсторът. - Повече недей да криеш. Нито чувства. Нито думи. Нито дори, ако има теч. Можеш да ми звъниш по всяко време.
- Довиждане! - каза Стамен.
- Довиждане! - отговори майсторът.
Аварията бе отстранена. Стамен се успокои. Стената на къщата щеше да изсъхне след време. А майсторът запомни думите на старият учител. Че никога не бива да крие това, което чувства. Защото все някога ще се появи теч.

Явор Перфанов
28.11.2022 г.
Г. Оряховица

 Самотата

Колкото и да се говори за самотата, колкото и да се пише за нея, всеки път тя ще е различна. Понякога носи тъга. Друг път дава увереност. Помага на човека да се обърне към себе си и да си направи раносметка. Къде се намира в момента. Дали е на прав път. Стефан често си задаваше въпроси. Обикновено търсеше отговорите в миналото. Работеше с много хора. Харесваше му динамиката в работата му. И в средата на седмицата вече му се искаше да бъде някъде сам. Дори в собствения си дом. Да прави каквото си иска цял ден. Да не бърза. Да не се съобразява с никого. Да не е длъжен да бъде постоянно усмихнат. Просто да се отпусне. Да си полежи пред телевизора. Дори да не го гледа. Да не мисли за нищо. Той живееше сам. Имаше близък човек, с когото си споделяха всичко. Но всеки си бе в своя дом. Затова Стефан не се ччувстваше самотен. Знаеше, че има на кого да разчита и в лошо, а и да споделя хубавите мигове. Не бе предполагал, че желанията и мечтите могат да се сбъдват. Почивен ден. И той бе останал сам. Събуди се. Усмихна се. Слънцето изгряваше с първите глътки кафе. Стефан побърза да се облече. Но се сети, че няма да ходи на работа. Спокойствие. Така мечтано и чакано. Изпи кафето си. Потърси си работа вкъщи. Изчисти места, които му се видяха мръсни. Седна на дивана. Пусна телевизора. Един час безгрижие. Опита се да не мисли за нищо. Но не успя. Отново си задаваше въпроси. Дали бе изживял пълноценно дните си досега. Дали е успял да се справи с предизвикателствата. Поиска да звънне на близкия човек, но бе твърде рано. Почувства се самотен. Объркан. А толкова искаше да остане сам поне за един ден. И разбра, че трябва да внимава със своите желания. Че един ден те се сбъдват. Почувства се толкова безпомощен, че му идваше да се облече и да излезе навън. Да бъде в движение. Да усети свежия въждух. Да се разсее. Видя самотата в нейния тъжен вид. Погледна през прозореца. Нямаше хора на улицата. Остана си вкъщи. Замисли се. Все пак това искаше. Да остане със себе си. Започна да разглежда стари снимки от албумите. Подреждаше ги. Усети, че спомените му го топлеха по някакъв начин и потъна в тях. Сякаш бе страничен човек, който се радваше на чужди истории и преживявания. Все едно гледаше филм. Погледна на самотата по друг начин. Като приятел. Тя му помагаше да разбере много неща. Даваше му съвети да забави своите крачки. Да не бърза. Да осъзнае, че всичко зависи от него. Да не търси вина в другите за своите трудности. За това се появяваше самотата. Да създаде равновесие. С отговори на въпроси, които той си задаваше.

- Самотата не е толкова страшна, когато си приятел с нея - каза Стефан. - Тя няма да те подведе. А ще ти покаже правилния път.

Явор Перфанов

27.11.2022 г.

Г. Оряховица

Разказът е от " Темата на Явор Перфанов".

https://www.facebook.com/groups/1103111313382365

Време за нежност / Разказ от Явор Перфанов

 Време за нежност

Денят се прибираше. Сноп слънчеви лъчи се отразяваше в падналите по земята листа и чакаше залезът да го прибере. Звездите срамежливо се показваха, сякаш да огледат преди да се стане тъмно. Това бе времето, в което есента рисуваше. Оцветяваше листата в различни цветове. И след това ги пускаше да радват хората. Марияна и Емил се разхождаха. Те вървяха по тротоара до главната улица. Минаваха покрай украсени витрини на магазини. Разглеждаха мълчаливо. Не говореха. Срещаха хора по пътя си. Някои ги поздравяваха. Други бяха непознати. Влязоха в парка. Лампите осветяваха алеите. Лек ветрец повдигаше падналите листа и помагаше на другите, които все още бяха по дърветата да слязат на земята. Нямаше много хора. Есента носеше хлад, но и тишина. Небето бе осеяно със звезди. Вятърът изведнъж спря. Пейките бяха изпратили своите гости и се приготвяха за сън. Чуваше се само шум от движещите се наблизо автомобили. Шум, на който всички бяха свикнали и никой не му обръщаше внимание.
- Обичам те! - каза Емил.
Марияна стисна ръката му. Те вървяха през цялото време хванати за ръце. Искаше да му отговори, но се почувства така, сякаш мъжът я бе прегърнал силно. Тя очакваше тези думи всеки миг. Знаеше, че Емил я обича. Знаеше, че той не бе по говоренето, още повече, ако ставаше въпрос за чувства. И всичко, което изрича, колкото и с малко думи да е, то е от сърцето му.
- Не чух! - каза тя. - Какво каза?
Емил се огледа. Очакваше отнякъде да чуе шум, който да го изведе от ситуацията. Нямаше. Бе толкова тихо, че се чуваха дори мислите му.
- Обичам те! - каза Емил.
Марияна спря. Обърна се към своя любим. Повдигна се на пръсти. Целуна го по устните. Пое дълбоко въздух. Издиша и каза:
- Знаеш ли? Чаках толкова много да го чуя отново от теб. Аз ти вярвам. Знам чувствата ти към мен. Но ми е хубаво да слушам мили думи.
- То, на вас жените дай само да говорят. Има ли нужда или няма, не ги бърка. Трябва да приказват.
- Не е точно така - каза Марияна. - От разговор до разговор има голяма разлика. Аз копнея за мили думи. И то не от някой друг, а от теб.
Няколко листа паднаха пред двамата влюбени. Сякаш отвориха следваща страница от книга, която четяха. Емил протегна ръете си към Марияна и вдигна яката на якето й.
- Ти знаеш, че съм влюбен в теб - каза той. - Няма и миг, в който да не мисля за очите ти, за всичко, което си ти. И го правя несъзнателно.
- Това е любовта! - каза Марияна.
- Може ли такова красиво чувство да се размива с празни приказки, колкото да не мълчим?
Жената отново целуна любимия мъж.
- Сега е тихо. Чувал съм, че щастието обича тишината. Виждаш ли, че и вятърът спря? И вече и коли не се чуват. Слънцето е залязло. И многото хора вече са по домовете си. Това е време, в което може да се чуят най-нежните думи. Такива, които и вкъщи трудно се изричат. Там при битовизмите.
- Обичам те! - каза Марияна.
Двамата влюбени се прегърнаха. Видяха ги само звездите. И падналите листа. Онези, по които бе рисувала есента. Картини за очите. Думи за сърцето.
Време за нежност.

Явор Перфанов
26.11.2022 г.
Г. Оряховица

Синът / Разказ от Явор Перфанов

 Синът

Момчетата са своенравни. Първо трябва да изпитат нещо, да го преживеят и чак тогава се убеждават, че то е истина. Валери бе над четиредесетте. Все още не беше женен. Той често ходеше в бащиния си дом. Там го чакаше само баща му. Години бяха минали, откакто Валери се бе преместил да живее в града. Там бе работата му, а и всичко останало, което му осмисляе дните. Напоследък, той често си спомняше за неща и случки от детството си. Несъзнателно изникваха в съзнанието разговори с по - възрастни от него хора. И разбираше, че той следва без да иска техните съвети, които преди време е отричал. Един ден, Валери бе отново при баща си. Да го види и да му помогне, ако има нужда от това. Седнаха да вечерят. Стаята, в която бе отгледан му се струваше някак по-малка. Нямаше шум и хора в нея. Освен той и баща му. Малък телевизор, който бе с намален звук и само картината му даваше признаци, че има и друг свят, с други хора извън къщата. Валери се усмихна и каза:
- Бяхте прави едно време с майка. Каквото и да се сетя, когато съм в града се убеждавам, че сте го казвали за добро.
- Така е! - отговори бащата. - Ама кой да слуша. Дебела глава беше. Добре, че животът те грабна и влезе в пътя.
- Казвахте ми да залягам над книгите. Аз не. Казвахте ми да оставя игрите, че няма да ми избягат. Пак не слушах. А колко бели правехме с приятелите тогава! Сега разбирам тревогите ви и страховете. Ако бях със сегашните си разсъждения, но в онези години, колко ли щях да съм различен?
- Нямаше! - каза бащата. - И аз съм бил такъв като млад. Такива сме ние синовете. Каквото ни се казва никога не се вслушваме. И да ни бият. И да ни наказват. Няма. Трябва да го преживеем. Да изпитаме на гърбовете си грешките, които правим. И пак няма да си признаем, че някой е бил прав. Но пък ще си вземем поука и ще вървим напред. И да ти кажа, така трябва да бъде. Защото всеки върви по свой път. Някои не се поправят. Такъв им е пътят.
- Значи и ти си бил такъв.
- Да! - отговори бащата. - Така е, Валери! Синовете много обичат родителите си. Но разбират съветите им почти, когато са станали на техните години. Затова се изграждат и като силни мъже. Защото първо пробват по техния си начин, младежки буен. И след време осъзнават какво им е било говорено преди години. Аз съм сигурен, че ще дойде ден, когато и ти ще даваш съвети.
- Ще видим! - каза Валери.
- Ето, пак не вярваш. Синът си е син. Това е.
Двамата мъже се усмихнаха. Вечеряха и си спомняха за годините, в които в бащината къща имаше хора. За дадените и вече разбрани съвети.

Явор Перфанов
23.11.2022 г.
Г. Оряховица

По детски / Автор:Явор Перфанов

 По детски

Едва седемгодишен, Михаил знаеше неща, за които неговите връстници не бяха чували. Обичаше да гледа телевизия и по-точно документални филми. Неговите родители го оставяха през почивните дни при дядо му и баба му на село. Детето очакваше с нетърпение тези гостувания при възрастните хора. През деня помагаше с каквото може. По-скоро пречеше с нетърпението си и постоянното говорене. Но бе радост за старите хора да посрещнат внучето си. Вечер сядаха пред телевизора след като са се нахранили. Детето гледаше филм, който следяха бабата и дядото. По време на рекламите, то се обърна към възрастния мъж и попита:
- Дядо! Какво значи да те наранят? По филма казаха.
- Как питаш все неща, които ми е трудно да ти обясня! - каза дядото.
- Например, някой да ми вземе колелото, нали? Това е да ме нарани.
- Не, не е това! - отговори възрастният мъж. - Това е кражба.
- Например, да ме ударят по лицето? - каза детето.
- И това не е. Ще разбереш като пораснеш. Мама и тате не ти ли казват тези неща?
- Те все ми казват, че много питам - каза Михаил.
Филмът продължи. Дядото и бабата гледаха с интерес изсторията, която следяха с месеци. Гледаше и детето. То изчакваше удобен момент да задава въпроси. Погледна към дядо си и каза:
- Дядо, а днес Петя, нали я знаеш, видях я да играе с Любчо. А така хубаво си говорихме и си бяхме казали, че като си дойдем на село ще си бъдем само двамата.
Възрастният мъж се усмихна, но веднага скри усмивката си и придаде сериозен вид.
- Ето, това е нараняване, моето момче! - каза той. - Да си обикнал някого. Да си мислиш за него. Да вярваш, че те обича. А в същото време, той да говори милите думи на друг.Видя ли, как разбра какво значи тази дума? И обикновено, когато човек разбере значението на някоя дума или израз, той трябва да се старае да изпълнява това, което значи тя. И ти не бива да нараняваш. А преди да кажеш нещо или да обещаеш, да помислиш. Дали можеш да го изпълниш. Защото, ако не можеш, значи ще нараниш някого. Обикновено са наранени точно от хората, които са обичали. Ако някой, който не те интересува ти каже лоша дума, ти няма да му обърнеш внимание, нали? Ще те заболи, щом я чуеш от човек, когото обичаш.
Дете, баба и дядо продължиха да гледат филма. Михаил каза:
- Бабо, гладен съм още. Може ли да си намажа една филийка и да сложа отгоре саламче?
- Може! - отговори бабата.
Детето отвори хладилника. Намаза си две филийки. Направи си сандвич. Котката се умилкваше около Михаил. Мяукаше. Момчето тропна с крак. Животното се изплаши и се сви в ъгъла на стаята. Детето се приближи до стола, но докато сядаше сандвичът се изплъзна от ръката му и то едва успя да го задържи. Двете парченца салам паднаха на земята. Котката се приближи до тях и лакомо ги изяде.
- Мълчи сега, нали? - каза дядото. - Нали все питаш. Да ти кажа. Ти не даде на котката саламче. Но, което е било за нея, пак отиде там. Без да искаш, нали?
- Да, дядо! - отговори Михаил.
- Ами, това е с нараняването. Ако си за Петя, та сама ще дойде при теб. Както стана със салам за котката. Сега разбра ли ме?
- Да! - отговори детето.
Когато се отговори по детски чисто, тогава и възрастните разбират. Не се измъчват с много въпроси, на които често няма отговор. Защото всичко, което прави човека щастлив е просто. И се състои в това навреме да си отговаря на въпросите, които го говълнуват.
По детски.

Явор Перфанов
22.11.2022 г.
Г. Оряховица

Самотното дърво / Разказ от Явор Перфанов

 Самотното дърво

То стои далеч от другите. На пръв поглед е неугледно. Клоните му растат на всички страни. Не са докосвани от човешка ръка. Не е имало кой да ги подреже, докато са били млади. Плодовете му са опадали на земята. Листата също. То е самотното дърво. Не разчита на никого. Няма на кого да опре клоните си при буря. Не чака да му дойдат на гости. Нито пък някой се е засилил да го посети. И все пак има сили да продължава да расте. Радва се на пролетта. На разлистването си. През лятото раздава своята сянка, макар и ненужна. В есента се радва на плодовете си и спокойно очаква студените зимни дни. Ивайло обичаше това дърво. Той се отбиваше до мястото, където никой не ходеше. Сядаше на земята и се облягаше на дънера. Не усещаше студ. Те се топлеха взаимно. Младият мъж също странеше от хората. Много бяха нанесените от тях удари и ден след ден, той се отдалечаваше от всичко, което можеше да го нарани.
- Само човек като мен може да те разбере - каза той. - Ако някой сега ме види да говоря с теб ще ми се присмее. Не вярваш ли, братко? Повярвай ми. Хората са като твоите събратя дърветата. Дай им малко самочувствие и грижа и ще направят всичко възможно да те засенчат. Ще си провират клончетата на всевъзможни места. И няма да разбереш кога ще скрият слънчевите лъчи от теб, за да не те огряват. И се надяват, че ще изсъхнеш. За какво ламтят толкова? Въздух ли няма за всички? Място ли няма? Алчността им ме погнусява. Дават си вид на много красиви, послушни и в услуга на хората. Подрязват ги. Поливат ги. Наторяват земята до тях. И вече стандартът им е висок. Не можеш да им стигнеш върха. Пък ние с теб, братко... Нас ни вземат за самотници. Е, срамно ли е? И не е ли вярно, че ние си го искаме? Никой не те пита, защо си захвърлено тук, насред полето. От някаква издънка или семка, хвърлена от гарга. Никой не се интересува как си пораснало. През какво си минало. На другите дървета им махат сухите клони, а твоите стоят. Ще паднат, когато им дойде времето. Но отблъскват. Също като при мен. Спомените ми си личат. Много изречени към мен думи са вече сухи. Те ще паднат някой ден. Затова идвам при теб, защото си приличаме. И все пак има живец в нас. Надежда. Не да срещнем някого. А да се чувстваме добре в това, което ни предлага денят. И ти не разчиташ на това, някой да ти подаде ръка. Не ти трябва, щом насреща ще иска да те засенчи. А и я гледай, нико не плеви около теб, защото даже бурените не желаят да ти правят компания. А какво по - хубаво от това да живееш без плевел, макар и сам!
Дървото нямаше как да отговори на разсъжденията на Ивайло. Последните листа паднаха заедно с думите на младия мъж. На място, където самотата бе сила.

Явор Перфанов
21.11.2022 г.
Г. Оряховица

         Дъждовно

    Дъждът идва със самочувствието, че е над нещата. Не се интересува от това, че някой е богат или беден. Няма кой да го спре да дойде щом поиска. Всяка капка пада по свой начин. Споделя чувствата си с другите капки, които заедно се събират в отделни локви по асфалта. А някои от тях попиват в пръстта. Хората стоят в домовете си. Излизат само тези, които могат да прочетат написаното от дъжда. Ивайло бе от тези хора. Той обичаше по равно и слънцето, и вятъра, а и дъжда. За него всяко време си идваше навреме. Знаеше, че е просто човек и нищо не зависи от него. Наслаждаваше се на всеки миг. Младият мъж взе чадъра от шкафчето в коридора. Вдигна яката на якето и излезе. Времето не бе студено, но по улицата нямаше хора. Някой закъснял човек ще пресече тичайки и ще се скрие под козирката на близка сграда. Ивайло се усмихваше. Вървеше по тротоара и дори не прескачаше образувалите се локви.
- Колко е хубаво! - мислеше си той. - Няма хора. Не се чуват излишни думи, които някой изрича колкото да не мълчи. Слушам само дъжда. И как не каза и една лъжа! Ей така, да ме подмами. Е, как! Нали не е човек. Защо да ме лъже? Откъде ли идват капките? Някой облак ги е донесъл от далечни страни. Толкова равномерно падат. И рисуват по земята своите спомени. Чак не мога да приема, че хората смятат тези картини за обикновени локви. А толкова много кръгчета се образуват, сякаш някой програмист си е играл много време на компютъра, за да направи сложна програма. Когато човек стои вкъщи и гледа дъжда през прозореца, той се ядосва. Не харесва дъждовното време. Постоянно гледа часовника и чака да спре да вали. Сега се сеща, колко неща е трябвало да свърши, но не ги е направил в слънчевите дни. Един час дъжд му се струват като цяла седмица. Защото не разбира езика на капките. Това не се учи в училище. Уроците се вземат единствено и само навън. Не те ли намокри дъждът, няма как да го разбереш.
Ивайло вървеше по тротоара. Чадърът пазеше главата му. През дупките на връзките в обувките влизаха онези капки, които бяха срамежливи и не показваха таланта си по земята. Младият мъж усети студ. Онова студено време, което идваше, когато хората са се изпокрили по домовете си. Той нямаше нужда да споделя с някого това, което го вълнува. Искаше просто да вижда живот по улиците, а и навсякъде. И какво по-хубаво от това, да дойде пречистващ дъжд, който да измие натрупаните гняв и злоба. Да, човешко е. Всеки човек изпитва неща, които не харесва в другите.
- Знам - си каза Ивайло. - Всяко време си идва навреме.
Дъждът не мислеше да спира. Ивайло също. Те си приличаха по това, че не се интересуваха от богатите. Нито от бедните. Идваха и си тръгваха щом поискат.

Явор Перфанов
20.11.2022 г.
Г. Оряховица