Хубаво е, когато понякога преглеждам вестниците. Още повече се радвам, щом прочета нещо за културата и изкуството. А най ми е хубаво, когато и мен ме има във вестника.

Благодаря на г-жа Елена Велкова, за хубавата статия във в-к "Седмицата".

 

Майсторът / Разказ от Явор Перфанов

           Майсторът

Наближаваше обед. Слънцето силно грееше и не даваше на вятъра дори да шепне със своята свежест. Марин зидаше дувар. Стар майстор, от много години в занаята, не бе овладял само това да може да крие потта, с която изкарваше прехраната си. Той работеше сам. Бе изкопал основата. Отлял бетона и вече зидаше. Ръцете му не усещаха тежестта на камъните. Оглеждаше всеки един от тях и щом му легнеше на сърцето, знаеше, че мястото му вече е намерено. Подреждаше камък по камък. И често поглеждаше назад, за да види какво е оставил след себе си.

- Хайде да обядваме! - каза възрастна жена, която бе дошла да извика майстора.

Марин вдигна глава и отговори:

- Не ми е в пазарлъка да ме храните, не съм свикнал така.

-Хайде, хайде, ще ме обидиш. Знаеш ли кога съм станала, за да готвя, а си и изморен вече. Тъкмо ще си починеш малко. Ще обядваме всички. Аз, синът и снахата, днес не са на работа. Ела. У дома, който работи яде. Така знам аз, имам ли майстор, трябва да го нахраня. Идвай!

Марин тръгна след жената към къщата. Изми се на чешмата и седна на един от столовете до голямата маса. Махна шапката от главата си. Седнаха и другите хора от семейството на собствениците на къщата.

- Една ракия ще пиеш ли? - попита мъжът на старицата.

- Не! Когато работя не пия.

Започнаха да се хранят. Всички от фамилията се опитваха да заговорят строителя. Да го подпитват за живота му, за работата, за всичко, което се сещаха. Но той мъчаливо се хранеше. И отговаряше кратко. Синът на възрастните хора се усмихна и каза:

- Прав се оказа съседът ни, бай Иван. Когато търсихме майстор, той препоръча теб. И толкова те хвалеше, че чак ни се стори някак фалшива работа. Нали няма перфектни хора. Но сега се убеждавам, че сме направили правилния избор. Няма хора за работа, такива съвестни и изпълнителни.

Марин също се усмихна. Преглътна залъка си и каза:

- Аз нямам нищо против младите хора. Но някак сега са по-учени. Философстват много. Едни думи използват, които са чужди за много хора, които правят ремонти. Изкарват работата толкова сложна, че да измъкнат повече пари. А тези измислени думи са като новите материали и инструменти, не може да им се вярва много. Строителството е такъв занаят, че всичко което се прави се знае от години.

Семейството се хранеше и слушаше стария майстор, който вече не се срамуваше. Той продължи своите мисли на глас:

- Аз нямах възможност да уча. Родителите ми с много труд ме отгледаха. И мен, а и братята и и сестра ми. И така се случи, че от малък се наложи да работя. Но тогава имах много сила и не усещах умора. Започнах да усвоявам тънкостите на занаята. Смогвах на трима майстора да им давам вар, за да мажат. И ми оставаше време да се уча. После бях в бригада. Даже, когато работехме по къщи, до мен слагаха един възрастен майстор. Ей така, за да имат доверие собствениците. Като ме гледаха младок, какво ли са си казвали? Сигурно, че няма да свърша работата както трябва. И така лека полека научих занаята.

- Искаш ли още супа? Яж де! - каза старата жена.

- Мамо, не го пришпорвай човека, остави го да се храни спокойно! - каза синът.

Марин се усмихна и продължи да яде.

- Така каза комшията. Че бавно работиш, но каквото направиш става един път - каза снахата.

Майсторът погледна към старицата и рече:

- Видя ли сега? Ако работя бързо ще направя беля, както и при яденето. Караш ме да излапам супата за няколко минути. А така мога да се изцапам. А някои лекета не се мият.

Всички край масата се засмяха. Слънцето прижуряше. Тревата дори не трепваше. Денят спеше своят следобеден сън.

- Майсторе! - каза синът. - Ти ще направиш дувара, аз знам. После искаме и баня. Имаме и две стаи. За старите и за нас. Ако можеш, недей поема друга работа остани тук. Виждам, че си знаеш работата. Я гледай, ще кажеш че всеки камък си знае мястото и другаде няма къде да бъде.

Марин се усмихна. Обърса си устата с ръка и каза:

- Майсторлъка в строителството е да не се чудиш много. Трябва да си уверен. Колкото повече галиш един камък или фаянсова плочка или каквото и да е, колкото по ги нагласяш, толкова се изкривяват и стоят както те си искат. Така е и при хората. Ако си мекушав, много ясно, че ще ти се качат на главата.Майстор ставаш, когато добиеш увереност. Сега работя у вас. Ще ме помните няколко години. После, който дойде да живее тук, даже няма да знае как се е казвал майсторът. Но поне това ми утеха, че ще радва нечии очи дълго време. Пък и аз съм свикнал на хамалия. Знаеш ли, колко пъти ми се е изскало да се облека официално, с чисти дрехи, да изляза между хората и аз. Опитвал съм. Но като не работя и не знам къде да си сложа ръцете. Някак ми е неестествено да си почивам.

Марин стана от стола си. Отиде до чешмата. Изми си лицето. Обърна се към стопаните на къщата и каза:

-Благодаря, за обяда!

Сложи си шапката и заедно със слънцето тръгна към зида, който очакваше следващия тежък камък. Хората виждаха само гърба му, а потта, която изкарваше хляба си, попиваше в твърдата земя. И както той знаеше колко струва една монета, така и работата обичаше този човек, който я взимаше присърце.

Майсторът.

Явор Перфанов

05.06.2022 г.

Г. Оряховица

Снимка: Интернет.

      

    Това е мой разказ, който е илюстриран от Павлина Бозова.

        Масата в дъното

    Топъл пролетен ден. Улиците в малкия град отваряха очи, заедно с пристигналите навреме слънчеви лъчи. Почивен ден. Хората вървяха по тротоарите. Някои отиваха да си напазаруват, а други сядаха в кафенетата да изпият чаканото цяла седмица кафе. Без да бързат. Спокойно. И с удоволствие. В едно от заведенията в центъра на градчето звучеше музика. До масите навън бяха седнали клиенти. По един. По двама. Дори цели компании. Имаше и малки деца. Чуваше се смях. Сервитьорките се усмихваха и носеха поръчките. От близкия парк се зададе стар човек. Той се движеше бавно. Приближи се до първата маса. Продължаваше да върви бавно. Облечен със стари, но чисти дрехи, той не вдигаше глава. Ако беше го направил, щеше да види как седналите хора поглеждаха на другата страна. Може би си мислеха, че ще им иска пари. Чувстваха се неловко или изобщо не им се разваляше настроението с някакъв непознат. Възрастният мъж вървеше бавно. Искаше му се да се подпре някъде. Но знаеше, че не може да търси опора в случайни хора. Казваше си, че ще издържи. Вратата на заведението бе отворена. Той надникна вътре. Усмихна се. Масата в дъното бе свободна. Запъти се към нея. Клиент погледна минаващия старец. Не го впечатли нищо и продължи да си чете в телефона. Дори не погледна ситните стъпки, с които вървеше напред. Малко хоора броят крачките на някого. Повече гледат къде е стигнал, а не как. Старецът седна на своята маса. Момичето отиде до него и попита:
- Сандвич ли?
-Да! -отговори мъжът.
- С газирана вода ли? -усмихна се сервитьорката.
Старецът кимна и отговори с усмивка. Погледна през прозореца навън. Толкова много хора. Едни напред, други назад. След тях нищо. Отново път. Чувства, емоции. Момче и момиче се целуваха. Толкова леко вървяха, сякаш не стъпваха по тротоара, а се разхождаха в техен свят. Майка се караше на дете. Друг малчуган пък бе на раменете на баща си. Девойка разхождаше куче. Толкова много и различни хора, събрани в един миг, на едно място. Старецът се сепна, когато момичето остави на масата чинийка със сандвич. Нож и виличка. Салфетка и газирана вода. Огледа се. Хвана ножа с дясната си ръка, но тя толкова силно трепереше, че той го остави на салфетката. С другата си ръка отчупи парченце от голямата филия. Дъвчеше бавно. Отпиваше от водата. Не бързаше. Чувстваше се спокоен. Бе седнал на любимата си маса. В ъгъла. Зад него нямаше как да има други хора. Бе невъзможно някой да го нарани. Да говори зад гърба му. Да се присмиват, както много го правеха, без да знаят какво може да е преживял човек. Възрастният мъж идваше веднъж в месеца. Но това му бе достатъчно. След това, толкова се радваше, че мислеше за следващото идване. Как щеше отново да седне. Да изяде един сандвич. Да пие газирана вода. Да види какво вече не може и да усети отношението на хората към него. Имаше нужда от това, някой да го поздрави. Да му каже една добра дума. А това, го правеха сервитьорките. И той много добре знаеше, че всяко нещо си има цена и я плащаше.
Веднъж месечно.
На масата в ъгъла.

Автор: Явор Перфанов
Илюстрация: Павлина Бозова

 Радвам се, че мога да споделя с вас това.

Послучай 24 май, в Република Чуваш са се провели събития за Деня на славянската писменост. Едно от тях е "Български думи без граници". Там е прочетено мой опит за стихотворение, преведено на руски език.

С благодарност към г-жа Богдана Сиракова и г-жа Светлана Гордеева!

Неизречени слова

Как да хвърлиш на вятъра това,

което прави сърцето щастливо.

Спри! Има неизречени още слова,

премълчаната дума – за обич огниво.

А вятърът незнайно къде ще пилее

и други, с думите ми ще се влюбват.

А бяха за теб, но ще изтлее,

и последните въглени, от студ се погубват.

Как да изхвърля, като има ги още,

и въглени, и жар, и пепел в огнището.

И вятърът, да идва дори само нощем,

ще разпали нашата обич, потънала в нищото.

Автор: Явор Перфанов

Тържество за завършване на учебната година /27.05.2022 г.

 Много се радвам, че мога да споделя с вас това. Днес бях един от гостите на тържество в НЧ"Христо Козлев" в гр. Долна Оряховица. Срещнах се с деца, които завършват учебната година. Прочетох мой разказ пред тях. Извадихме си изводи. За кой ли път се убеждавам, че децата имат интерес към изкуството и обичат да четат книги.

Благодаря!

Мои разкази, които са в учебна програма.

Урок по доброта

В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:

- Как мина днес?

- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.

Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.

- Студено ли ти е? - попита Стефан.

- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.

Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.

- Шапката! - каза Стефан.

- Да, тате! - отговори детето. -забравих.

- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.

- От уважение към другите хора.

- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали?

Детето погледна през прозореца, но не видя нищо интересно навън. Обърна се към баща си, доближи се до ухото му и прошепна:

- Тате! А защо този дядо зад нас е с шапка?

- Защото, е стар и мъдър. - отговори Стефан. - преживял е много и може да не я сваля.

Николай погледна отново към прозореца и изтри малко от мъглата по него с ръката си.

- Тате, ами аз като уважавам хората, значи съм добър, нали?

Бащата кимна с глава в съгласие.

- Госпожата каза, че който е добър, значи има всичко. Защо, тате, ти казваш, че не можеш да ми купиш телефон? Боби от нашия клас има, а знаеш ли как крещи?

- По-тихо, Ники! - каза Стефан. -силно говориш.

Първокласникът го гледаше в очите. Очакваше отговор от своя баща.

- Доброто винаги носи хубави неща, момчето ми. Малък си още за скъп телефон. Но, си достатъчно голям за да знаеш, че ако си добър ще имаш усмивките и любовта на хората. А това е всичко.

Детето се замисли, видя усмихнатото лице на баща си и облегна глава на рамото му. Чу подсмърчане от задната седалка. Обърна се, а там възрастният мъж си бършеше очите с ръка. Беше махнал шапката си. Смути се от погледа на малкото дете и се усмихна.

- Тате! - каза Ники. - този дядо защо плаче?

- Не знам. - отговори Стефан.

Старецът се надигна от седалката, спря се пред тях, бръкна в джоба си и подаде един шоколад в ръцете на Стефан.

- Вземете! -каза той. - аз отивам при внуците, но съм взел един шоколад повече. Вземете, дайте го на детето!

Възрастният мъж погледна към бащата, наведе се към него и прошепна:

- Всичко чух, господине! Трогнахе ми душата. Хубава вечер!

Старецът слезе от автобуса. Стефан погледна към сина си и каза:

- Видя ли, Ники! Когато си добър, винаги получаваш нещо. Понякога усмивки, друг път шоколад.

Детето се усмихна и се облегна на седалката. Идваше тяхната спирка, автобусът спря и двамата слязоха. Ученикът сложи шапката си и хвана ръката на своя баща. Вървяха бавно, пазеха се от леда. Стефан забеляза как момчето го поглеждаше, бръкна в джоба на якето си, извади шоколада и каза:

- Знам, че ти се яде, Ники. Сега ще го разделя на три. За теб, за мен и за мама. Спечелихме го с добрината си, а по-добра от твоята майка има ли? И тя заслужава. Нали така?

- Да, тате! - отговори детето.

То отчупи парченце от шоколада. Сложи го в устата си и затвори за миг очи. Изпита такава сладост, че неволно стисна силно баща си за ръката. Сладост от добротата в човека. Двамата мъже вървяха хванати за ръце. Всеки от тях с мисълта за доброто. Детето получило своя шоколад, а бащата спечелил уважение в невръстните момчешки очи.

Явор Перфанов

Човещината

Студен януарски ден. Бай Игнат се беше наредил на опашката в малкия селски магазин. Рано сутрин там се събираха много хора. Говореха си, обсъждаха политиката, футбола и много други неща. Всеки идваше подготвен с някаква информация, която представляваше интерес за другите. Знаеше се кой е починал, кой се е развел, защо на някой децата му не идват, кой колко пенсия получава. На опашката на селския магазин се знаеше всичко. Дори да нямаше какво да пазаруват, хората идваха и се срещаха един с друг там. Бай Игнат взе хляба от магазинерката, купи си и цигари, плати и излезе от магазина. Потрепера, беше много студено. Тръгна към своята къща, която не беше близо. Той вървеше бавно, стъпвайки в натрупалия сняг. Огледа се от двете страни на улицата и пресече. Зад него се чу лай. Възрастният мъж се обърна и видя едно измършавяло куче. То вървеше след него и се оглеждаше плахо. Сигурно е било домашен любимец, но когато е пораснало е захвърлено на улицата. Бай Игнат направи една снежна топка и я хвърли към кучето.

- Чиба! Чиба! - извика той. - мамицата ти бясна! Няма къде да ходиш,тръгнало си подире ми!

Кучето подви опашка и тръгна в обратна посока. Мъжът продължи да върви напред. Студът го накара да забърза крачките си. Единият му крак се подхлъзна на леда, тялото му се завъртя настрани и бай Игнат падна на земята. Той усети силна болка в едната си ръка,която бе останала под тежкото му тяло. Извика за помощ, но нямаше никой наоколо. Сняг беше влязъл през яката на якето му и гърба на възрастният мъж бе мокър. Той се мъчеше да се повдигне, но нямаше сили. Болеше го, а и студът го изтощаваше. Бай Игнат повдигна главата си и видя кучето, което малко преди да падне бе изгонил. То обикаляше около неподвижния мъж и скимтеше. Дърпаше го за панталона, след това дишаше в лицето му, сякаш да го стопли. Бягаше напред, назад. Изриваше с лапите си снега около човека и отново почваше да тича. След като разбра, че е безпомощно, кучето започна да лае. Отначало тихо, после по-силно. Но наблизо нямаше хора, които да помогнат. Всички бяха или в магазина или в топлите си домове. Възрастният мъж чувстваше болка вече не само от падането си, но и от студа. Усещаше, как му замръзват ръцете. Сняг беше влязъл и в краката му и ги бе намокрил. Кучето го дърпаше за якето, но бе безсилно. Тогава то започна да тича обратно по улицата, по която вървяха насам. Не срещна никой по пътя си. Накрая се спря пред магазина. Лаеше със всичката си сила, която имаше. Един мъж от опашката каза:

–Това куче не ми харесва. Нещо се е случило. Вижте как бяга ту напред, ту назад. Сякаш иска да ни каже, да ни обърне внимание да идем някъде.

Този човек, заедно с негов приятел излязоха от магазина. А кучето беше подивяло от нетърпение да ги заведе там, където имаше някой в беда. Те тръгнаха след него и не след дълго бяха при падналия в снега мъж.

-Какво стана, бай Игнате?- попита единият от тях. - Какво се случи?

- Паднах лошо. Подхлъзнах се на леда и ето. И не мога да стана. Замръзнах.

Двамата мъже го повдигнаха, изтупаха снега от дрехите му. Сложиха шапката му и по-младият мъж каза:

-Ти, бай Игнате, се благодари, че се е случило да паднеш,когато наблизо е било това куче. Ако не беше то, никой нямаше да разбере, че си в беда. Хайде, прибирай се, че бързаме!

- Благодаря ви, момчета, аз мога и сам да се прибера. -каза пострадалият човек. - Довиждане и още веднъж, благодаря!

Двамата мъже си тръгнаха, а кучето се умилкваше в мокрите крака на бай Игнат. Старият мъж тръгна към своята къща, навел глава. Сякаш буца беше заседнала в гърлото му. Той погледна към мършавото куче. Топлите очи на животното топяха леда и омразата в душата на коравосърдечния селянин. Извади ръцете си от джобовете, погледна към небето и извика:

-Господи! Господиииии! Защо толкова късно разбирам, че човещинката не е в нас хората? Кажи, Господи!

Бай Игнат седна на прага на вратата. Кучето се сгуши в краката му. Старецът се разплака. Сълзите му се стичаха върху главата на новия му приятел и се събираха в себеотдайната кучешка душа. То бе забравило хокането на човека. Не си спомняше как бе замярвано със снежната топка. За него най-важно бе да стопли човешкото сърце. Бай Игнат погали кучето по главата и извика през сълзи:

-Хайде! Хайде влез, запалил съм печката. Не се дърпай, вече няма да дам никой да те докосне.

Двамата приятели влязоха в стаята и дълго стояха неподвижно в тишината на топлината. Мъжът нахрани кучето и легна. Усмихна се, беше щастлив. Намери приятел там, където никога не бе очаквал. Там, при животните, където човещината сякаш е по-силна отколкото при нас, хората.

Бай Игнат заспа, изтощен от студа и болката. А кучето, легнало до печката, уж дремеше, но с едното си око поглеждаше към новия си стопанин, пазеше го.

Пазеше го така, както се бранеше човещината в кучешката си душа.

Явор Перфанов

 

                "Думите цъфтят през всички сезони".

        Книгата излиза от печат през 2021 г. Автори са Миглена Хаджипенчева и Явор Перфанов. Стихотворения, импресии и разкази, в които са вплетени гледните точки на жената и мъжа. Книгата е разделена на 4 части, както са и годишните сезони. Страниците са в различен цвят. Някои от произведенията са по рисунки на художниците Станка Вълчанова и Александър Филипов. Картините им са представени като QR код. Книгата има няколко представяния в различни населени места в страната.

    Представям ви няколко от произведенията в книгата.

ПЪРВА ПРОЛЕТ

И все пак тя дойде. Ето я пролетта. Красива, чиста и

невинна. И заедно с нея пристигна надеждата за топлина и

доброта. Пролетта пристъпва бавно. С грациозната походка

на красива жена, която знае, че всички я гледат. Върви и

докосва с дъха си всеки един човек. Вдишва мечтите му и ги

издишва като съвсем реални и възможни неща. Казва му, че

има сили да сбъдне всичко, което е в сърцето му. Толкова

чиста, че дори слънцето може да се огледа в нея и да подари

лъчите си на жадните за живот цветя и дървета. Тревата

знае, че е ненужна, но също се надига от пръстта и се радва

на енергията, която природата дава на света през този сезон.

Пролетта не познава злобата. Не се мръщи, когато

разбира, че всъщност на нея се пада отговорността да събуди

всичко, което е замръзнало през зимата. Това, което няма

бъдеще, си остава в студените дни. А което може да носи

обич, върви заедно с пролетта.

Човек също се събужда. Разбира кое може да загърби.

Осъзнава кой го е обичал. И което е издържало през зимата,

остава завинаги. А другите, били с него временно, колкото

да запълват някаква липса, остават далеч в спомените му. И

вече гледа това, което е красиво. Това, което е чисто. Защото

знае, че няма как да вирее там лъжата. Радва се на слънцето.

Щастлив е, че е част от този шедьовър, който може да бъде

нарисуван само и единствено от пролетта.

Тя е пълна с енергия. Но в същото време носи

спокойствие. И когато сме уморени, е достатъчно да

погледаме за час пъстрите цветове, за да не потънем в

сивотата на ежедневието. Пролетта не ни обещава хубаво

време. Тя може да живее и с дъжда, и с вятъра, понякога

дори с отиващите си снежинки. Но тя е дала дума, че след

като събуди всички сетива, ще дойде лятото. Ще вземе

дебелите дрехи, шалове и шапки и ще си тръгне. Но не и преди да се убеди, че в сърцата на всички има място за

топлината на горещите летни месеци.

Пролетта е единственият сезон, когато колкото и да ти

е тъжно, можеш да се разсееш за минута и да се усмихнеш.

Тъгата се превръща в песен, припявана от птичките. И като

погледнеш колко пчели работят, колко калинки си търсят

пътя, си казваш, че дали ти е тъжно, или не, животът си

върви и всеки си върши това, което му е отредено.

Осъзнаваш, че по-добре да живееш с усмивка, защото така

ще решаваш проблемите си, които и без това си имаш в

ежедневието. Пролетта е красива. И като всяко хубаво нещо

може да бъде използвано от лоши хора. Могат да изкоренят

дървета, да късат цветя. Да хвърлят боклуци. Могат да

живеят с мисълта, че още е студено, и да сеят лед в сърцата

на другите. Но топлината на пролетта бързо топи тези лоши

мисли и ги превръща в ръце, протегнати за очаквана

прегръдка. Такава, каквато може да ни даде само вярата, че

слънцето ще е тук за дълго. А когато има вяра, има и

надежда. А щом двете са тук, значи в нас е и любовта. А

какво е този свят без любов? Нима можем да живеем без

обич? Пролетта ще отговори, че не. И ние ще се съгласим с

нея.

Вече е пролет.

Навън.

И вътре в нас.

Явор Перфанов

УСЕЩАНЕ

Сутрин е свежо. Изгревът носи светлина. Мечтите се

връщат и летят като пеперуди, нали за тях животът е, когато

е светло. Надеждата за красиви мигове в този ден и

желанието да са над нещата в полет, дава сила на крилата и

красота в очите на околния свят. По нищо не личи, че това

може да е лъжа. Че само след няколко часа слънцето ще грее

толкова силно, че да не може да се стои под него.

Привързана към светлината, но изплашена от горещия

въздух, пеперудата осъзнава, че си прилича с лъжата.

Отстрани изглежда красива, но всъщност, дълбоко в себе си,

е нелицеприятна гледка. И тогава тя се стреми да бяга далеч

от лъжовните думи. Макар че са част от нея. И колкото и да

обича светлината, пеперудата е принудена да се скрие на

сянка и да се наслаждава на слънцето, без то да я изгаря.

Опитва се да лети, но самата мисъл за лъжата я спира и

красивото създание казва:

„Знам, красива пеперуда е лъжата.

Волна в простора лети ли, лети.

Хванеш ли я, болна трепва душата –

усещайки края на пъстри мечти.

Лъжата пробожда – като с карфица

разперени, волни, силни крила.

В хербария летен с осанка - кралица

истината плаха, красотата възпя.”

Осъзнавайки, че повечето неща от живота са лъжа, тя

предпочита да го живее така, защото след време в хербария

на миналото ще изглежда като един красив миг.

Лети за мига.

Щастлива е за мига.

Живее за мига.

Миглена Хаджипенчева

Явор Перфанов

Любовта като душевно извайва през погледа на жената и мъжа.

ИЗВАЙВАНЕ

Казват: Тялото е твоят дом. Начинът, по който се

грижиш за него, определя самочувствието ти и пробужда

вдъхновението в душата.

Замислих се дали не е време да отстраня натрупаните

прищевки и капризи. Единственият начин да забравя за

тяхното съществуване, е да кажа: „Не!” на изкушенията.

И разсъждавайки върху изграждането на новото си Аз,

открих една прекрасна мисъл на писателя Андре Мороа:

„Красотата на тялото без достойнствата на душата ще

измами вашите надежди.”

В миг стената от въпросителни, която бях издигнала,

се срути.

Време е да разчистя и подредя мислите си. Прилежно

да сгъна и да прибера онези от тях, носещи спомен от

неуспех или тъга, и да извадя наяве другите – цветните,

които като дъга ще красят духа ми.

Време е да сложа ефирно перде на прозореца на

душата си, за да не надничат през него чужди очи, и ще го

открехна, когато открия този, който пожелае усмивката ми,

за да я пази като скъпо бижу в сърцето си!

Едва днес се вгледах в очите си. Колко влага се е

насъбрала! Непременно ще се избавя и от нея. Фино ще

почистя и лицето си от солта, стичала се по лицето, а с нея

ще събера и шепа наивни бръчици.

В замяна ще развеселя погледа си с цветя от вида

Топлолюбиви. Ако трябва, сама ще ги рисувам, но няма да се

лиша от този ярък акцент, който несъмнено ще подчертае

моята усмивка.

В библиотеката на сърцето си съхранявам различни

книги, но най-многобройна е колекцията от любовни

романи. Едни са написани от мен самата, други – подарени.

Времето е запазило някои от тях в добро състояние, има и

поокъсани, но все още усещам специфичния им аромат,

разгръщайки страниците. Не подценявам стойността на

книгите, но ще запазя само тези, в които главната героиня

съм аз, а действието се развива увлекателно, с чувство за

хумор.

Вътрешният глас ми подсказва, че е време да отделя

място и за детска литература. Най-ценната, която с

посланията си ще промени възгледите ми за живота.

Ще изтупам праха от чувствата си. Ще оставя

нежността си, закачена на някой случаен клон. Знам, ще я

разпознае онзи майстор скулптор, който, докосвайки я с

грубите си пръсти, ще изрече: „Това е тя! Ще извая с обич

нейната душа.”

И когато с него се срещнем, нека е зима. В ръцете си

да носи само шепа сняг. В топлите му длани той ще се стопи,

а водата – в шепите сбрана, жаждата ми за уют ще утоли.

Ще отпия от тази жива магия, за да се „захване”

нов живот.

А вие успяхте ли да подредите своя дом?

Поздравявам ви!

Миглена Хаджипенчева

ТАЙНАТА НА СКУЛПТОРА

По лицето ти сякаш скулптор изрязал

бръчици малки с вълшебно длето,

където животът сърцето белязал

по пътя от болка до силна любов.

И скулпторът тръгнал по тези пътеки,

спъвал се в камък, вървял по ръба.

И стигнал до там, където не всеки

е стигал – до твоята чиста и нежна душа.

Щом те погледнал, безумно се влюбил,

забравил за буря, вятър и мраз.

Целунал те и длетото изгубил:

„Ти си любима, а скулпторът – аз.”

Явор Перфанов